Решение № 4295 от 28.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15700/2013 г.

Решение № 4295 от 28.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15700/2013 г., VI о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Росен Петков Димов от гр. Варна, чрез пълномощника адв. Румен Кирилов Кръстев против решение № 2401/4.10.2013 г., постановено по адм. дело № 2115/2013 г. по описа на Административен съд гр. Варна, с което е отхвърлена жалбата му против писмо изх. № 4939#1/16.05.2013 г. на директора на Районно управление "Социално осигуряване" /РУСО/ гр. Варна. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно, като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По съображения, изложени в жалбата и в писмени бележки, касаторът моли решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отменен обжалвания административен акт. Претендира присъждане на направените разноски. Ответникът по касационната жалба - директорът на Районно управление "Социално осигуряване" гр. Варна, представляван от пълномощника юрисконсулт Иглика Костадинова, оспорва жалбата. Излага съображения за правилност на решението в писмен отговор по касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, като взе предвид доказателствата по делото и доводите в касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. С обжалваното решение на Административен съд гр. Варна е отхвърлена жалбата на Росен Петков Димов против писмо изх. № 4939/16.05.2013 г. на директора на РУСО гр. Варна, с което е постановен отказ за изплащане на суми на основание § 4б, ал. 2 ПЗР КСО и жалбоподателят е осъден да заплати на РУСО юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. За да постанови това решение съдът е приел, че с обжалвания пред него административен акт законосъобразно е отказано изплащане на средства по § 4б, ал. 2 ПЗР КСО, тъй като не е доказано изпълнението на всички кумулативно предвидени предпоставки по тази разпоредби. Според съда, от събраните по делото доказателства - писмо изх. № 97-05-192/2.08.2013 г. от ЦУ на НАП, писмо с рег. № I-22869/14.08.2013 г., издадено от Министерството на вътрешните работи /МВР/, както и от заключението на изслушаната съдебна експертиза, безспорно е установено, че жалбоподателят не е осигуряван в професионален пенсионен фонд към 31.12.2010 г. и няма натрупани средства, както и че няма прехвърляне на такива средства от професионален пенсионен фонд по партидата на лицето във фонд "Пенсии" на Държавното обществено осигуряване /ДОО/. Настоящият касационен състав намира, че така постановеното решение е неправилно. От фактическа страна по делото е безспорно установено, че Росен Петков Димов, касационен жалбоподател в настоящото производство, е бил служител в МВР, чието служебно правоотношение е прекратено на основание чл. 245, ал. 1, т. 13 ЗМВР със заповед № К-3399/21.03.2012 г. на министъра на вътрешните работи; с разпореждане № 5401015204 от 10.08.2012 г. на ръководителя на "ПО" на ТП на НОИ гр. Варна му е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст пожизнено, на основание чл. 69, ал. 2 КСО, считано от 9.04.2012 г. Същият е подал заявление с вх. 4939/22.03.2013 г. до директора на РУСО - гр. Варна с искане да му бъдат изплатени средствата по § 4б, ал. 2 ПЗР КСО - средствата към 31.12.2010 г. по личната му партида в професионален пенсионен фонд, в който е бил осигуряван, както и постъпилите след тази дата до 17.06.2011 г. осигурителни вноски във фонд "Пенсии" на ДОО. По това искане е постановен отказ, обективиран в писмо изх. № 4939#1/16.05.2013 г. на директора на РУСО гр. Варна, по съображения, че при направената служебна справка е установено, че за Росен Петков Димов не са постъпили данни за участие в професионален пенсионен фонд и затова същият не попада в кръга на лицата, имащи право да получат еднократно натрупана сума в лична партида в професионален пенсионен фонд на основание § 4б, ал. 2 ПЗР КСО. От съдържанието на събраните в съдебното производство доказателства - писмо изх. № 97-05-192/2.08.2013 г. от ЦУ на НАП, писмо с рег. № I-22869/14.08.2013 г. от МВР, както и от заключението на изслушаната съдебна експертиза, се установява, че Росен Димов не е бил осигуряван в професионален пенсионен фонд към 31.12.2010 г. и няма натрупани средства по лична партида, съответно - няма прехвърляне на средства от професионален пенсионен фонд по личната партидата му във фонд "Пенсии" на ДОО, както правилно е приел първоинстанционният съд. От правна страна, в § 4б, ал. 2 ПЗР КСО е предвидено, че лицата по ал. 1, които се пенсионират при условията на чл. 68, 69 и 69а, имат право да получат еднократно от НОИ прехвърлените на основание § 4а, ал. 1 средства от професионалния пенсионен фонд, в който са били осигурени към 31.12.2010 г., и постъпилите след тази дата до 17.06.2011 г. включително осигурителни вноски за тях във фонд "Пенсии" на ДОО, в размерите по чл. 157, ал. 1, т. 2, в срок до 6 месеца след подаване на заявление за възстановяването им. Според § 4б, ал. 9 ПЗР КСО, сумите по ал. 2, 3 и 4 се възстановяват с разпореждане, издадено от длъжностното лице, на което е възложено ръководството на контрола по разходите на държавното обществено осигуряване в съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт; разпорежданията се връчват по реда на чл. 110, ал. 4 и могат да се обжалват по реда на глава осма. В приложимите законови разпоредби не е предвидено изрично кой е компетентният орган да откаже възстановяването на средства по § 4б, ал. 2 ПЗР КСО, но предвид изричната регламентация в ал. 9 на § 4б, че възстановяването на средствата по ал. 2 /както и по ал. 3 и 4/ се осъществява с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на контрола по разходите на ДОО в съответното ТП на НОИ, то следва, че същото длъжностно лице е компетентният орган да издаде административен акт за отказ за възстановяване на тези средства. Тълкуването на разпоредбата на ал. 9 от § 4б налага извода, че при регламентацията на компетентния орган да се произнесе по заявлението за възстановяване на средства по ал. 2, 3 и 4 от същия параграф, законодателят е използвал израза "сумите по ал. 2, 3 и 4 се възстановяват с разпореждане...", за да обозначи общо актовете, които се постановяват по подаденото заявление, а не само актовете, с които се удовлетворява подаденото искане за възстановяване на средства, тъй като за последните, като благоприятстващи актове, по общо правило, би липсвал правен интерес от обжалване, а в законовата норма изрично е уредена възможността за обжалването им. Наред с това, няма правнообоснована логика компетентният административен орган за издаване на актове по един и същи въпрос да е различен в зависимост от съдържанието на акта /в зависимост от това дали заявеното от лицето искане се удовлетворява или се отказва/, освен ако различна компетентност не е изрично регламентирана в законов нормативен акт. По изложените съображения, компетентен да постанови отказ за възстановяване на средства по § 4б, ал. 2 ПЗР КСО е длъжностното лице, на което е възложено ръководството на контрола по разходите на ДОО в съответното ТП на НОИ. Предвид съдържащото се в § 4б, ал. 9 ПЗР КСО препращане към реда за обжалване по глава осма от КСО следва, че актовете, които се постановяват по подаденото заявление за възстановяване на средства по § 4б, ал. 2 ПЗР КСО /както и по ал. 3 и 4/, подлежат на задължителен административен контрол пред директора на съответното ТП на НОИ, чието решение подлежи на обжалване пред съда. В този смисъл са текстовете на чл. 117 и чл. 118 КСО от глава осма на КСО. Следователно, в производството по възстановяване на средства по § 4б, ал. 2 КСО директорът на ТП на НОИ има правомощията на по-горестоящ административен орган, а не на орган, който издава първоначален административен акт. След като в конкретния случай обжалваният пред съда административен акт, обективиран в писмо изх. № 4939#1/16.05.2013 г. е издаден от директора на ТП на НОИ гр. Варна, то този акт е издаден от некомпетентен орган. Налице е изземване на правомощия на административен орган, което представлява издаване на акт от некомпетентен по степен орган и обуславя нищожността на издадения административен акт. В този смисъл е решение № 2188/17.02.2014 г. по адм. дело № 16223/2013 г. по описа на ВАС, шесто отделение. Предвид изложените съображения се налага извода, че първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не е обсъдил законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 АПК. От мотивите на съдебното решение е видно, че първоинстанционният съд въобще не е обсъдил въпроса дали обжалвания пред него административен акт, обективиран в писмо изх. № 4939#1/16.05.2013 г. от директора на РУСО, е издаден от компетентен орган. При произнасянето по законосъобразността на оспорения административен акт съдът е обвързан от принципа за служебното начало, предвиден в чл. 168, ал. 1 АПК, според който съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146. В т. 1 на чл. 146 АПК като едно от основанията за оспорване на административните актове е посочена липсата на компетентност. Съгласно чл. 168, ал. 2 АПК съдът обявява нищожността на акта, дори да липсва искане за това. Съобразно изложеното, обжалваното съдебно решение е неправилно и следва да бъде отменено и на основание чл. 222, ал. 1 АПК следва да бъде постановено решение по същество, с което на основание чл. 168, ал. 3, вр. ал. 2, вр. чл. 146, т. 1 АПК, оспореният административен акт бъде прогласен за нищожен, а преписката изпратена по компетентност за произнасяне по искането на лицето за възстановяване на средства по § 4б, ал. 2 ПЗР КСО. Поради това, че оспореният пред съда административен акт следва да бъде прогласен за нищожен като издаден от некомпетентен орган, не следва в настоящото решение да бъдат обсъждани останалите основания за законосъобразност по чл. 146 АПК. При този изход на спора искането на касационния жалбоподател за присъждане на разноски е основателно. От представените по делото доказателства се установяват направени разноски в размер общо на 760 лв., от които 150 лв. - депозит за изготвяне на съдебна експертиза и 10 лв. - такса за издаване на съдебни удостоверения, удостоверени с вносни бележки от 16.07.2013 г. от "Уникредит Булбанк" - Варна, както и 600 лв. - изплатено адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие № 006/23.05.2013 г. по кочан № 6235 на АК - Варна, от общо уговореното възнаграждение в размер на 1200 лв. На страната следва да бъдат присъдени само реално направените разноски, поради което няма основание за възлагане в тежест на другата страна на пълния размер на уговореното адвокатско възнаграждение, за което няма доказателства за плащане. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение