Решение № 11506 от 3.11.2015 г. на ВАС по адм. д. № 6210/2015 г.

Решение № 11506 от 3.11.2015 г. на ВАС по адм. д. № 6210/2015 г., VI о., докладчик председателят Милка Панчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба от директора на дирекция "Социално подпомагане" /СП/ - гр. Стара Загора, чрез процесуалния му представител юрисконсулт Станка Терзиева, против решение № 68/23.04.2015 г., постановено по адм. дело № 64/2015 г. по описа на Административния съд - гр. Стара Загора, с което е отменена заповед № СЗЗИХУ - 2192/30.12.2014 г. на директора на дирекция "СП" - гр. Стара Загора. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон, представляващо касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът излага съображения, че съдът неправилно е отменил обжалваната заповед, като е приел, че са изпълнени всички условия за отпускане на интеграционната добавка по чл. 42, ал. 2, т. 4 от Закона за интеграция на хората с увреждания /ЗИХУ/, въпреки че обектът, в който е проведена рехабилитацията в случая, не отговарял на изискването, предвидено в чл. 28, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за интеграция на хората с увреждания /ППЗИХУ/ - да съответства на стандартите по Наредба № 30/2004 г. за утвърждаване на медицински стандарт "Физикална и рехабилитационна медицина". По съображения, изложени в жалбата и в допълнителната "молба", касаторът моли решението на бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отхвърлена жалбата против оспорения административен акт. Ответната страна по касационната жалба - Цветанка Иванова Люцканова, действаща като майка и законен представител на малолетната Деница Динкова Мангърова, чрез пълномощника адв. Христо Маргаритов, оспорва жалбата. В писмен отговор от пълномощника се излагат подробни съображения за правилност на решението. Претендира се присъждане на направените разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, като взе предвид доказателствата по делото и доводите в касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. С обжалваното решение Административният съд - гр. Стара Загора е отменил по жалба на Цветанка Иванова Люцканова, действаща като майка и законен представител на малолетната Деница Динкова Мангърова, заповед № СЗЗИХУ - 2192/30.12.2014 г. на директора на дирекция "СП" - гр. Стара Загора, потвърдена с решение № 9106-006 от 16.02.2015 г. на директора на Регионална дирекция за социално подпомагане гр. Стара Загора. Съдът е върнал преписката на директора на дирекция "СП" - гр. Стара Загора за ново произнасяне по подаденото заявление-декларация вх. № СЗЗИХУ - 2192/16.07.2014 г., съобразно указанията, дадени в съдебното решение. За да постанови това решение съдът е приел, че с оспорената заповед незаконосъобразно е отказано изплащане на добавка за социална интеграция по чл. 42, ал. 2, т. 4 ЗИХУ за детето Станислава Христова, тъй като са били изпълнени всички предпоставки за изплащане на добавката, предвидени в чл. 42г и чл. 42, ал. 1 и 2 ЗИХУ. Съдът е изложил съображения, че по време на летния лагер, организиран от Националната асоциация на децата с диабет и проведен в хотел "Орфей", кк "Пампорово" през периода 06.07 - 13.07.2014 г., детето е ползвало услуги за социална рехабилитация, съгласно определението на това понятие, дадено в чл. 15, ал. 4 ЗИХУ, и доколкото социалната рехабилитация не е изключена от предоставяните услуги по чл. 42, ал. 2, т. 4 ЗИХУ, се дължи възстановяване на заплатените средства. Посочил е също, че за провеждането на социална интеграция не съществува изискване в ЗИХУ и ППЗИХУ да се провежда в специализирани лечебни заведения, регистрирани като такива по Закона за лечебните заведения, затова въвеждането на такива условия в оспорения акт, противоречи на материалноправната разпоредба на закона и не съответства на целта на закона. Така постановеното решение е правилно. По делото не съществува спор от фактическа страна. Спорът е правен и е свързан с отговора на въпроса дали в случая е налице пречка за отпускане на интеграционната добавка по чл. 42, ал. 1, т. 4 ЗИХУ предвид изменението на чл. 28, ал. 1 ППЗИХУ, в сила от 4.07.2014 г. От фактическа страна по делото е безспорно установено, че детето Деница Динкова Мангърова има степен на увреждане 70 %, определена с експертно решение № 3643 от заседание № 135 от 13.12.2012 г. на ТЕЛК, с водеща диагноза "инсулинозависим захарен диабет". От Цветанка Иванова Люцканова, като майка и законен представител на детето, е подадена молба-декларация с вх. № СЗЗИХУ - 2192/16.07.2014 г. до директора на дирекция "СП" гр. Стара Загора с искане за отпускане на добавка за социална интеграция за балнеолечение и рехабилитационни услуги. Към молбата е представено медицинско направление от 3.07.2014 г., издадено от детски ендокринолог, за провеждане на санаториално лечение в кк "Пампорово", СПА хотел "Орфей", в което, в графата, означена като: "Резултати, заключения и препоръки на специалистите от приемащото здравно заведение" е удостоверено, че е проведено санаториално лечение за периода от 6.07.2014 г. до 13.07.2014 г. за създаване на умения за самостоятелен живот чрез обучение от специалист детски ендокринолог за правилен хранителен режим, корекция на инсулиновите дози и двигателна активност, предоставяне на психологическа подкрепа; измерване на гликиран хемоглобин. С молбата е представена фактура от 12.07.2014 г., издадена от "Вая тур" ЕООД гр. Бургас, съответно - за предоставена услуга на Деница Динкова Мангърова- проведена рехабилитация за периода 6.07.2014 г. - 13.07.2014 г. - нощувки, храна, и рехабилитация в кк "Пампорово", хотел "Орфей", на обща стойност 252 лв., с включен ДДС. С подадената молба-декларация от майката е декларирано, че поисканата добавка за социална интеграция не е ползвана на друго основание през тази година, както и че детето не е настанено на пълна държавна или общинска издръжка в лечебно заведение или в специализирана институция. Наред с това, в административното производство е установено и не се спори, че хотел "Орфей" в кк "Пампорово" не е регистриран като лечебно заведение по реда на чл. 39 и сл. от Закона за лечебните заведения /ЗЛЗ/ и няма сключен договор с такова заведение за осъществяване на медицински дейности, включени в специалността "Физикална и медицинска рехабилитация". Предвид събраните по делото доказателства, обоснован и правилен е изводът на първоинстанционния съд, че при пребиваването на детето в летния лагер, организиран от Националната асоциация на деца с диабет в хотел "Орфей" в кк "Пампорово" е проведена социална рехабилитация на детето. По време на престоя на детето в хотела, в рамките на обявената програма на лагера за деца, болни от диабет, са осъществени дейности като срещи с лекар-специалист по детска ендокринология, обучение за създаване на специален хранителен режим и корекция на инсулинови дози, измерване на гликиран хемоглобин, стимулиране на двигателната активност, психологическа подкрепа, които са насочени към подобряването на здравословното състояние на детето и промяна на живота му към по-висока степен на независимост, поради което тези дейности представляват по естеството си рехабилитационни дейности и по-конкретно - дейности за социална рехабилитация по смисъла на чл. 15, ал. 4 ЗИХУ. Между страните не съществува спор за това, че осъществените дейности по време на лагера представляват по своята същност социална рехабилитация. Настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че добавката за социална интеграция по чл. 42, ал. 2, т. 4 ЗИХУ може да се предоставя както за медицинска рехабилитация, така и за социална рехабилитация, според смисъла на тези понятия, посочен, съответно в чл. 15, ал. 2 и 4 ЗИХУ, тъй като на първо място социалната рехабилитация представлява вид рехабилитационна дейност, а на следващо - социалната рехабилитация не е изключена нито изрично, нито по подразбиране от дейностите, за които се предоставя интеграционна добавка, а нещо повече - в чл. 15, ал. 1 ЗИХУ изрично е посочено, че хората с трайни увреждания имат право на медицинска и социална рехабилитация. Несъмнено е също така, че съдържанието на двата вида рехабилитация - медицинска и социална, не е идентично, различни са и методите на въздействие върху човешкия организъм в рамките на цялостния възстановителен процес, насочен към промяна на живота на лицето с увреждания към по-висока степен на независимост. Поради това, не може да бъде поставен знак на равенство между дейностите, които се включват в двете понятия и съответно - които могат да бъдат осъществени за постигане на целите на съответния вид рехабилитация. Тълкуването на чл. 28, ал. 1 ППЗИХУ, което е направено от административния орган в оспорената пред съда заповед и което се поддържа и в касационната жалба, поставя точно такъв знак за равенство между медицинската и социалната рехабилитация. С чл. единствен на Наредба № 30/19.07.2004 г., към която препраща изменената разпоредба на чл. 28, ал. 1 ППЗИХУ /изр. първо/, е утвърден медицински стандарт "Физикална и рехабилитационна медицина", а самият стандарт представлява приложение към този член. В Раздел I, т. 1 от стандарта е дадена обща характеристика на медицинската специалност "Физикална и рехабилитационна медицина", като е посочено, че тя представлява клинична медицинска специалност с преобладаваща терапевтична насоченост, която изучава биологичното въздействие на естествените и преформираните физикални фактори върху човешкия организъм и ги прилага за нуждите на профилактиката, диагностиката, терапията, медицинската рехабилитация, цялостното психо-соматично възстановяване и/или стабилизиране на пациента. В т. 6 от раздел VII "Медицинска/лечебна дейност" от стандарта е предвидено, че медицинската дейност в областта на медицинска специалност "Физикална и рехабилитационна медицина" може да бъде упражнявана само в лечебни заведения, разкрити и акредитирани по съответния законов ред, от правоспособен, професионално компетентен персонал и по реда на субординация съгласно раздел V; в т. 6.2 е предвидено, че самостоятелни обекти независимо от начина им на финансиране /балнео- и спацентрове, почивни станции или др./, презентиращи в дейността си използване на фактори с цел повлияване на здравето /лечение/, причислени в медицинските дейности на физикалната и рехабилитационната медицина, следва да разкрият на територията си лечебно заведение за ФРМ по реда на ЗЛЗ или да имат сключен договор с редовно регистрирано такова, което да ги осъществява съгласно т. 6. От съдържанието на т. 6 и т. 6.2. от медицинския стандарт се налага извода, че изискването за провеждане в лечебни заведения /разкрити и акредитирани по съответния ред/ или в центрове, които имат разкрито лечебно заведение или договор с такова заведение се отнася само за медицинските дейности в областта на медицински стандарт "Физикална и рехабилитационна медицина", включително за дейностите, в които се включва използване на фактори с цел повлияване на здравето /лечение/ и които се причисляват в медицинските дейности по тази специалност. Дейностите, които се включват в социалната рехабилитация не представляват медицинска дейност по принцип и в частност - такава, която да попада в обхвата на медицинската специалност "Физикална и рехабилитационна медицина". Затова механичното пренасяне на изискването дейностите за социална рехабилитация да са извършени /предоставени/ в лечебни заведения или в центрове, в които има разкрити лечебни заведения за физикална и рехабилитационна медицина или които имат сключени договори с такива заведения, не отговаря на същността на социалната рехабилитация и на нейното предназначение. Налага се извода, че условието, което е предвидено в чл. 28, ал. 1, изречение първо ППЗИХУ с изменението, което е в сила от 4.07.2014 г. се отнася само за медицинската рехабилитация. Макар това да не е посочено изрично в разпоредба, то следва от естеството на медицинската и социалната рехабилитация и различните способи за въздействие и подпомагане в цялостния възстановителен процес и повишаване независимостта на живота на човека с увреждания. Този извод се налага и от общото правило, че с подзаконов нормативен акт, който се издава по прилагането на закона, не може да се стеснява приложното поле на предоставено от закона право. В този смисъл, ако се възприеме тълкуването на чл. 28, ал. 1 ППЗИХУ, което е направено от административния орган, се прави невъзможно или значително се ограничава възможността за ползване от правоимащите лица на добавката за социална интеграция, предвидена в чл. 42, ал. 2, т. 4 ЗИХУ и по-конкретно за ползване на тази добавка за социална рехабилитация. От изложеното се налага изводът, че Законът за интеграция на хората с увреждания не съдържа ограничение на правото на социална интеграция, което да е в смисъла на въведеното в чл. 28, ал. 1 ППЗИХУ допълнение, в сила от 4.07.2014 г., а именно добавката по т. 4 от Закона за интеграция на хората с увреждания се изплаща при извършено балнеолечение или рехабилитационни услуги в обекти, отговарящи на стандартите по Наредба № 30 от 2004 г. за утвърждаване на медицински стандарт "Физикална и рехабилитационна медицина". Подобни правни изводи се съдържат в решение № 10749 от 15.10.2015 г. по адм. дело № 5463/2015 г. по описа на Върховния административен съд - VI отделение. Според чл. 15, ал. 1 ЗНА нормативният акт трябва да съответства на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен. В разпоредбата на чл. 15, ал. 3 ЗНА изрично е казано, че ако правилник противоречи на нормативен акт от по-висока степен, правораздавателните органи прилагат по-високия по степен акт. Поради изложените съображения, настоящият касационен състав намира, че обжалваното съдебно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, искането на ответника по касационната жалба за възлагане на разноски по делото, е основателно. По делото се установяват направени разноски за касационната инстанция в размер на 400 лв. за изплатено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 14.05.2015 г. Поради това следва да бъдат присъдени разноски за тази инстанция в размер на 400 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение