Решение № 107 от 6.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2173/2016 г.

Решение № 107 от 6.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2173/2016 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Емануела Балевска Производството е по чл. 290-293 ГПК. Областният Управител [населено място], в качеството си на представляващ МРРБ като представител по закон на ДЪРЖАВАТА, чрез процесуалния представител- М. Д. -гл. юрисконсулт на Областната администрация обжалва въззивно Решение № 136 от 10.12.2015 г., постановено по гр. възз. д. № 284/2015 г. на АС -Бургас, В ЧАСТТА, с която частично е отменено Решение № 201 от 22.07.2015 г. по гр. д. No 1285/2014 г. на ОС-Бургас по уважения иск за собственост на основание чл. 124, ал. 1 ГПК и е постановено ново решение, с което е отхвърлен иска на Държавата срещу [община] за собственост на ПИ с идентификатор 37023.501.203 по КК на [населено място] за разликата над 3 670 кв. м. до цялата площ от 4 876 кв. м. С касационната жалба се поддържа, че в обжалваната част решението на апелативния съд е неправилно, постановено в нарушение на процесуалните правила касаещи правилното определяне тежестта на доказване на отрицателни факти и в нарушение на материалния закон, както и е необосновано, като се иска отмяната му и уважаване на иска за собственост в пълен обем. Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуално-правния въпрос за тежестта на доказване на отрицателния факт в хипотезите при спор за собственост, основаващ се на чл. 6 ЗС (отм.), че не е имало друг собственик- физическо или юридическо лице, когато ответникът -Община има съставен АЧОбС и не би могъл да актувал тази спорна част като частна общинска собственост, ако преди 1991 г. същата не е била държавна собственост", предвид на дадените разрешения по Р № 541/06/07.2010 г. по гр. д. № 661/2009 г. на ВКС, ГК- I г. о., Р № 321 от 14.10.2011 г. по гр. д. № 1167/2010 г. на ВКС, ГК- I г. о.; Р № 8 от 11.02.2014 г. по гр. д. № 4244/2013 г. на ВКС, ГК- I г. о. В срока по чл. 287 ГПК не е подаден писмен отговор от ответника по касация [община]. Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените по касационната жалба основания за отмяна и в правомощията по чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК, намира: С посоченото решение, Апелативният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е отменил частично решението на първата инстанция, с което е уважен иска за собственост на Държавата и е прието за установено по отношение на [община], че тя е собственик на ПИ с идентификатор 37023.501.203 по КК на [населено място] целият с площ от 4 876 кв., за разликата над 3 670 кв. м. и е постановил ново решение, с което искът за тази част е отхвърлен. Основният мотив на апелативния съд да приеме, че приел че Държавата- като ищец по делото и претендираща правото на собственост по заявения положителен установителен иск, е този за недоказано правното основание, на което почива твърдението и че е собственик на целия имот от 4 876 кв. м. Прието е, че за да е налице хипотеза на чл. 6 от ЗС (отм.), следва страната, което се позовава на това основание да докаже факта, че не е имало друг собственик на тази част от имота. По въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване. С приложената, задължителна съдебна практика се приема, че съгласно чл. 6 ЗС /редакция ДВ. бр. 92/1951 г./ държавна собственост са недвижимите имоти, които държавата придобива по силата на закон или когато същите нямат друг собственик. Първата хипотеза обхваща случаите, когато по силата на законоустановен фактически състав собственика на недвижим имот загубва правото си на собственост и то преминава към държавата/ отчуждаване, експроприация, одържавяване, регулация и др. /Втората хипотеза обхваща т. н. безстопанствени имот- т. е. когато в базата данни за териториалното устройство на територията на Република България, съгласно изискванията на някой от законите-ЗС, ЗУТ, ЗКИР няма данни за носителя на правото на собственост за конкретен поземлен имот. В практиката на ВКС няма отклонения от разбирането, че актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по силата на някой от визираните в чл. 77 ЗС способи. В тази аспект съставянето или несъставянето на акт за държавна или общинска собственост не може да обуслови пряко извод за принадлежността или липсата на такава по отношение на конкретен недвижим имот в патримониума на държавата респ. на конкретна община. Когато в АДС или в АОбС като правно основание за придобитото право на собственост на държавата е посочен чл. 6 ЗС /редакция ДВ. бр. 92/1951 г./, то доказването на това придобивно основание става чрез изследване на данните, които се съдържат в различните карти, планове, регистри и друга първична документация, касаещи собствеността на имота. Констатацията дали един имот е безстопанствен се гради на база липсата на данни за собственика на имота към конкретен момент на влизане в сила на устройствения план, а тежестта на доказване в тези хипотези, когато се касае до установяване, че имотът не е имал друг собственик, е на държавата или общината. С ЗДС/ Закон за държавната собственост / и ЗОбС / Закона за общинската собственост/ основанията за придобиване правото на собственост от държавата и Общините се прецизираха, като за някои от придобивните способи, съставляващи фактически състав, се изисква и посочване на фактите, на които почива възникване на правото на собственост или друго вещно право. Съгласно чл. 5, ал. 2 от ЗДС и ЗОбС актове за държавна или общинска собственост се ползват с доказателствена сила, която при оспорване следва да бъде опровергана, тъй като сам по себе си АДС респ. АОбС не създават права. Съгласно чл. 5, ал. 1 от ЗОбС, Общината удостоверява възникването, изменението и погасяването на правото на собственост с акта за общинска собственост. В спора за собственост между Държавата и Общината относно придобито право на собственост по отношение на недвижим имот, който няма друг собственик, съпоставката следва да се извърши между вече цитираната разпоредба на чл. 6 ЗС /редакция ДВ. бр. 92/1951 г./ и чл. 2, ал. 2, т. 5 на ЗОбС, в редакцията му ДВ. бр. 44/1996 г., съгласно която стават общинска собственост "недвижимите имоти, на територията на общината, чиито собственик не може да бъде установен". В този спор, в тежест на всяка една от страните- държава и община е да установи, че към момента на издаване на акта за държавна и общинска собственост, описания в акта недвижим имот не е принадлежал на друг собственик, респ. такъв не е установен, тъй като всяка от страните е отразила в акта си, че правото произтича от този отрицателен факт. Господстващата теза, че отрицателните факти не подлежат на доказване, поради което страната която се ползва от отрицателния факт, няма тежестта на доказване, в случая не може да бъде приета за безусловна, тъй като и двете страни- държава и община твърдят, че право им на собственост по отношение на един и същ имот произтича от "наличието" на един и същ отрицателен факт - липсата на собственик, който факт, както бе посочено по -горе, би могъл да се установи доколкото страните спорят по него, поради което всяка една от страните носи тежестта на доказване на отразения от нея в акта за собственост факт. По основателността на касационната жалба Касационната жалба е неоснователна, решението на въззивния съд в обжалваната част е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. Съдебното исково производство е образувано по иска за собственост на Държавата, представлявана от МРРБ и заявен чрез Областен Управител [населено място] по отношение на [община] за признаване, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК правото на собственост на следния недвижим имот - ПИ с идентификатор 37023.501.203 по КК на [населено място] целият с площ от 4 876 кв., бивш УПИ -I- 156, кв. 12 по плана на [населено място] при граници: изток - свободен терен, запад -улица, север- улица и юг- свободен терен, с площ от 3670 кв. м., съгласно АПДС № 1721/6.02.2001 г. С решението на въззивния съд е потвърдено решението на първата инстанция, с което е прието за установено по отношение на [община], област Б., че Държавата, представлявана от МРРБ и Областния управител на област Б. е собственик на ПИ с идентификатор 37023.501.203 по КК на [населено място] целият с площ от 4 876 кв., до площ от 3 670 кв. м., съставляващо УПИ -I- 156, кв. 12 по плана на [населено място] при граници: изток - свободен терен, запад -улица, север- улица и юг- свободен терен, с площ от 3670 кв. м., зачитайки удостоверените права на собственост по АПублДС № 1721/6.02.2001 г. по плана на [населено място] от 1970 г., частично изменен през 1993 г. Доколкото релевираните от първата инстанция и пред въззивния съд възражения на ответника- [община] са противопоставили на правото на Държавата правото на общинска собственост, удостоверено с АЧОбС № 472 от 1.06.2005 г. за УПИ -I, кв. 12 по плана на [населено място] при граници: изток - парк, запад -улица, север- улица и юг-парк, целият с площ от 3685 кв., при поддържаните доводи за приложение на разпоредбата на парагр. 7 от ПЗР на ЗМСМА, които не са били уважени с въззивното решение, и в тази част същото, като необжалвано е влязло в сила, то предмет на касационно обжалване е постановеното от въззивния съд решение, в частта, с което искът по чл. 124, ал. 1 ГПК, касаещ разликата до пълната площ на ПИ с идентификатор 37023.501.203 по КК на [населено място] от 4 876 кв. м., е отхвърлен поради недоказано придобивно основание по см. на чл. 77 ЗС . Преценявайки наведените доводи на страните и закона, настоящият състав намира, че в обжалваната част въззивното решение следва да бъде потвърдено. При заявен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 6 ЗС /редакция ДВ. бр. 92/1951 г./, на базата на изследваните писмени доказателства, констатациите на приетата съдебно-техническа експертиза проследила промените в регулационния статут на терена в контекста на изложените общи мотив по поставения правен въпрос за предмета и тежестта на доказване на отрицателния факт, от който страната -ищец черпи правата си като собственик на основание чл. 6 ЗС /ред. 1951 г./, фактическите и правни изводи, че държавата не е доказала фактическия източник на правото- а именно, че липсва собственик на площта, съставляваща разлика в площта на бившия УПИ I- 165, от кв. 12 по плана на [населено място] при граници: изток - парк, запад -улица, север- улица и юг-парк, целият с площ от 3685 кв. и площта на ПИ с идентификатор 37023.501.203 по КК на [населено място] от 4 876 кв. м., поради което не е доказала и правното основание, на което претендира да и се признае правото на собственост на тази част от терена, е обосновано. Без пълно и пряко доказване елементите на фактическия състав на закона, без доказателства, които да дадат фактическото основание да се приеме, че е налице хипотеза на безстопанствен терен, на който Държавата-ищец се легитимира като собственик ex lege, дори и без да е актувала същия като за държавна собственост, претендираното право на собственост не би могло да се признае в полза на ищцовата страна само на базата на новите пространствени граници / по голям обем на площта/ по действащия регулационен план и изготвена КК на населеното място, дори и лицето-ответник- [община] да няма пряк правен интерес от оспорването в тази част. Прекият вещно-правен ефект на регулацията/ уличната и дворищна регулация при определени условя/ е признат само по силата на отменения ЗПИНМ, влезлите в сила устройствени планове по действащия ЗУТ нямат такива вещно-правни последици. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, ВКС-състав на второ отделение на гражданската колегия