Решение № 5987 от 6.6.2023 г. на ВАС, VI о.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Ф. Езмез, чрез адвокат Т. Димов, срещу Решение 1540 от 11.08.2022 г. на Административен съд Пловдив, постановено по адм. дело 581/2021 година. Касационният жалбоподател счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, които са касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК и моли за неговата отмяна. Ответникът директорът на Териториално поделение на Национален осигурителен институт (ТП на НОИ) Пловдив, чрез юрисконсулт А. Спасова, в писмен отговор излага становище за неоснователност на жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване, а решението на административния съд като правилно да се остави в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК и срещу акт подлежащ на касационно оспорване. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Като извърши проверка на основание чл. 218 АПК въз основа на фактите, установени от Административен съд Пловдив, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд Пловдив е било Решение 2153-15-30 от 12.02.2021 г. на директора на ТП на НОИ Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на Ф. Езмез срещу Задължителни предписания ЗД-1-15-00862277 от 12.01.2021 г. на главен инспектор по осигуряването - контролен орган на ТП на НОИ Пловдив. С решението си административен съд е приел, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при наличие на фактически и правни основания за издаването му, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон, поради което е отхвърлил жалбата като неоснователна. За да постанови посочения правен резултат, съдът е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност относимите за правния спор доказателства, и е формирал изводи относно фактическите обстоятелства по делото. Пред първоинстанционния съд е установено, че компетентните длъжностни лица са извършили по реда на чл.108 КСО проверка на Ф. Езмез като земеделски стопанин и касателно упражненото от нея право на парично обезщетение при бременност и раждане, като самоосигурено лице за фонд Пенсии и фонд Общо заболяване и майчинство. Констатирано е, че жалбоподателката от 03.11.2014 г. е регистрирана като земеделски стопанин на основание Наредба 3 от 29.01.1999 г. за създаване и поддържане на Регистър на земеделските стопани, като е заявявала последващи заверки на регистрацията си през стопанските 2014-2020 години. Същата е декларирала, че упражняваната от нея дейност е производство на тютюн, череши, люцерна и калифорнийски червей. Според подаваните от лицето годишни данъчни декларации по чл. 50 ЗДДФЛ за периода от 2014 г. до 2019 г. е вписала данни за придобит доход по чл. 29 ЗДДФЛ и доходи под формата на държавни помощи, субсидии и др., подпомагани от Европейския фонд за периода 2014 г. - 2019 г. Установено е, че за Ф. Езмез са внесени осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице по реда на чл. 4, ал. 4 КСО и за периода от месец януари 2015 г. до месец октомври 2020 г. След съответните проверки на земеделския стопанин, на основание чл. 108, ал. 1, т. 3 КСО на Ф. Езмез са дадени Задължителни предписания ЗД-1-15-00862277 от 12.01.2021 г. от контролен орган на ТП на НОИ Пловдив, съгласно които следва да заличи данни с декларация 1 Данни за осигуреното лице от Наредба Н-13 от 17.12.2019 г. за съдържанието на, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и самоосигуряващите се лица, включително - с код за вид осигурен 13, да подаде в ТП на НОИ Пловдив корекция за лицето, като се декларират обстоятелства, че е неосигурено за общо заболяване и майчинство за периода от 2015 г. до 2020 г. Органът посочва, че Ф. Езмез не е упражнявала дейност като земеделски стопанин и за нея не е възникнало осигуряване за съответния осигурителен риск, поради което не е осигурено лице, съгласно чл. 10, § 1, т. 3 и т. 5 от ДР на КСО. Тези задължителни предписания са били оспорени по реда на чл. 117, ал. 2 КСО пред директора на ТП на НОИ Пловдив, който е отхвърлил жалбата като неоснователна и е потвърдил предписанията с Решение 2153-15-30 от 12.02.2021 г., чиято законосъобразност е била предмет на контрол пред административният съд. Решението е правилно. Твърденията и оплакванията на жалбоподателката за наличие на касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, настоящият съдебен състав намира за неоснователни. Първоинстанционният съд вярно е установил и подробно е описал фактическата обстановка по казуса, като релевантните факти в проверяваното първоинстанционно решение не са спорни между страните, поради което не следва да бъдат преповтаряни и в настоящото изложение. Правилно първоинстанционният съд е очертал спорния по делото въпрос, който е свързан с обстоятелството дали Ф. Езмез като регистриран земеделски стопанин има качеството осигурено лице, по смисъла на § 1, ал. 1 т. 3 от ДР на КСО, във връзка с § 1, ал. 1 т. 5 от ДР на КСО и подлежи на задължително осигуряване за посочените социални рискове общо заболяване и майчинство. В случая, жалбоподателката, макар и формално да осъществява дейност като регистриран земеделски производител, следва да произвежда продукция, предназначена за продажба. Следователно, регистрацията като земеделски производител и внасянето на осигурителни вноски, които са правни действия, за които не се спори, че са извършени от касатора, не осъществяват фактическия състав на осигурителното правоотношение по чл. 10, ал. 1 КСО, във връзка с чл. 4 от КСО във връзка с § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО. Правото й на парично обезщетение при настъпване на осигурителния социален риск общо заболяване и майчинство, в конкретната хипотеза зависи от обстоятелството дали лицето отговаря на нормативните изисквания в § 1, ал. 1, т. 5 ДР на КСО, за да се счита за земеделски стопанин. Според легалната дефиниция в последно посочената разпоредба, регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители са физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред. За да подлежи на осигуряване по предвидения в КСО ред и условия, регистрираното като земеделски стопанин лице следва да установи, че произвежда растителна/животинска продукция, предназначена за продажба. В този смисъл приложима е разпоредбата на чл.10 ал.1 от КСО, съгласно която осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл.4 или чл.4а ал.1 от КСО и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването й. Предвиденото в § 1 ал. 1 т. 5 от ДР на КСО кореспондира и с изискването лицето да е осигурено по смисъла на § 1 ал. 1 т. 3 от ДР на КСО. Обосновани са правните изводи на първоинстанционния административен съд, който правилно е тълкувал смисъла вложен в § 1 ал. 1 т. 3 и т. 5 от ДР на КСО, че като регистриран земеделски стопанин Ф. Езмез е следвало да докаже главно и пълно в съдебния процес, че е извършвала трудова дейност, изразяваща се в производство на земеделска продукция предназначена за продажба. В конкретния случай, независимо, че касаторката е била надлежно регистрирана като земеделски стопанин, същата не е доказала естеството и обема на произвежданата от нея продукция, нито, че е била обект на продажба. По така изтъкнатите съображения настоящата инстанция не констатира пороци, съставляващи касационни основания за отмяна на обжалвания съдебен акт по чл. 209, т. 3 АПК, който като правилен следва да се остави в сила. При този изход на спора претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателна. Касационният жалбоподател следва да заплати на НОИ сумата от 100 лева юрисконсултско възнаграждение, съобразно посоченото в чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ и чл. 37 от Закона за правната помощ. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение