Решение № 53 от 29.01.2013 г. на ВКС по н. д. № 2261/2012 г.

Решение № 53 от 29.01.2013 г. на ВКС по н. д. № 2261/2012 г., III н. о., НК, докладчик съдията Вероника Имова Производството е образувано по касационна жалба от адвокат В. Х., назначен от предходните инстанции и от настоящата инстанция за служебен защитник на подсъдимия Р. Т. Г., срещу въззивно решение № 356/ от 22.10.2012 г. постановено по внохд № 784/12 г. на СОФИЙСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД. В касационната жалба е изтъква недоволство от въззивното решение само в частта за определеното наказание като явно несправедливо. Според доводите в нея, съдът не е отчел в достатъчна степен макар и обсъдените положителни данни за личността на подсъдимия, както и занижената степен на обществена опасност на извършеното деяние поради ниската стойност на предмета на посегателство, незначителната по сила упражнена принуда, младата възраст, направените самопризнания. Иска се намаляване наложеното наказание на подсъдимия Р. Г., съгласно чл. 354, ал. 2, т. 1 НПК. С атакуваното решение, по жалба от защитата на подсъдимия, е изменена присъда от 6.07.2012 г., постановена по НОХД № 3054/2012 г. на Софийски градски съд в частта й за наложеното наказание, като е намалено по размер - от две години и шест месеца лишаване от свобода, на една година и шест месеца лишаване от свобода. В останалата част, в която с присъдата подсъдимият Р. Т. Г. е признат за виновен по обвинение за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. "а" и б. "б" НК и вр. чл. 58а, ал. 4, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е осъден на "лишаване от свобода" в размер на две години и шест месеца, което съгласно чл. 61, т. 2 ЗИНЗС да бъде изтърпяно при първоначален "строг" режим в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 59 от НК е приспаднато времето, през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение "задържане под стража". Приложен е чл. 189, ал. 3 НПК като подсъдимият е осъден да заплати направени деловодни разноски в размер на 40 лв. Касационният жалбоподател и защитата му се явяват лично в съдебно заседание и поддържат жалбата като поддържат искането си за последващо намаляване наказанието на подсъдимия - на една година лишаване от свобода. Представителят на ВКП дава заключения за неоснователност на жалбата, тъй като наказанието е съобразено с чл. 58а, ал. 4 и с чл. 55, ал. 1, т. 1 НК и с целите по чл. 36 НК. В последната си дума осъденият моли за намаляване на наказанието. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД ПРОВЕРИ ДАННИТЕ ПО ДЕЛОТО, СЪОБРАЗИ ДОВОДИТЕ В ЖАЛБАТА, СТАНОВИЩАТА И ДОВОДИТЕ НА СТРАНИТЕ, И ПРИЕ СЛЕДНОТО: Жалбата е неоснователна. Доводите в касационната жалба са били наведени и в подадената от касатора въззивна жалба пред САС. С решението си съставът на САС е възприел аргументите в жалбата и е удовлетворил направеното искане от защитата за намаляване наложеното от първостепенният съд на подсъдимия наказание от две години и шест месеца за извършеното престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. "а" и б. "б" НК и е намалил размера на наложеното на подсъдимия наказание с една година. ВКС не намира фактическо и правно основание за последваща ревизия и намаляване на наказанието на Г., тъй като индивидуализацията му е извършена съгласно закона и е съобразена с конкретните фактически данни по делото, обуславящи степента на обществената опасност на деянието и дееца и целите на наказанието по чл. 36 НК. Производството по делото се е развило по реда на съкратеното съдебно следствие. Инстанционните съдилища са приложили правилно императивните норми на чл. 373, ал. 2, вр. с чл. 58а НК. Законосъобразно са извели, че чл. 58а, ал. 4, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК се явява по-благоприятна норма за индивидуализирането на наказанието на подсъдимия от предписанието по чл. 58а, ал. 1 НК, тъй като са установени данни за определяне на наказанието на подсъдимия и при предпоставките на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. Съставът на ВКС, след проверката на данните по делото не споделя доводите на защитата, че изводите на въззивната инстанция относно индивидуализацията на наказанието на подсъдимия са направени при подценяване значението на смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства. Обратното е вярно. Установени и оценени са всички относими към индивидуализацията на подсъдимия обстоятелства. Отчетени са съгласно действителното им съдържание фактите относно: младата възраст на дееца, ниската стойност на предмета на престъплението -19 лева, съжалението за извършеното, възстановяването на отнетото имущество, сравнително ниският интензитет на упражнената принуда за отнемането на инкриминираните вещи от свид. Р. И., характеризиращ фактическото му извършване извън обективните признаци от състава на престъплението. Изводите на съдилищата са, че деянието е осъществено при многобройни смекчаващи вината обстоятелства, както и че и най-ниското предвидено в състава на престъплението наказание, предвид минимума на предвиденото наказание в разпоредбата на чл. 199, ал. 1, т. 4 НК, ще е несъразмерно тежко за подсъдимия. Тяхното съотношение е намерило правилен израз в индивидуализираното от САС по размер наказание на подсъдимия Г., което е намалено от определеното му от първостепенният съд наказание в размер на две години и шест месеца - в размер на една година и шест месеца лишаване от свобода, поради което то е справедливо. Няма място за последващо намаляване на наложеното на подсъдимия наказание, което би се оказало в явно несъответствие както с данните за завишената степен на обществена опасност на личността на подсъдимия, така и би се препятствало постигането на целите, съгласно чл. 36 НК. Въпреки младата възраст Г. е осъждан многократно преди датата на деянието 15.12.2011 г., като извън осъжданията, които обуславят и двете хипотези на опасен рецидив на извършване на процесното деяние, има и други престъпни посегателства срещу собствеността. Наложените и изтърпяни наказания лишаване от свобода по предходните осъждания не са повлияли предупредително и възпиращо върху личността на подсъдимия. Ето защо, не е налице касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК - явна несправедливост на наказанието и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. На основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, III н. о.