Решение № 231 от 6.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5679/2007 г.

Решение № 231 от 6.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5679/2007 г., I г. о., докладчик съдията Лидия Рикевска Производство по чл. 218а и сл. ГПК (отм.) вр. с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК. С решение № 38 от 12.07.2005 г. по гр. д. № 124/04 г. Районен съд гр. П. е признал за установено по отношение на Д., представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството гр. С., Национално управление на г. гр. С. и Д. лесничейство гр. П., че О. гр. П. е собственик на 1 782/2 375 ид. ч. от "Ч", цялата с площ 2 375 дка, като е отхвърлил иска в останалата му част до предявения размер от 2 400 дка. С решение № 822 от 12.04.2007 г. по гр. д. № 2796/05 г., поправено с решение № 1* от 11.07.2007 г., Окръжен съд гр. П. е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по делото. Срещу решението на въззивния съд е подадена жалба от О. гр. П.. О. развити в касационната жалба са, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществени процесуални правила и е необосновано. Ответникът по касация Д г. с. гр. П. оспорва жалбата. Ответниците по касация Д., представлявана от п. на Д. а. по г. гр. С. и Д. а. по г., не вземат становище по жалбата. Касационната жалба е допустима. Подадена е в срок от легитимирано лице, насочена е срещу решение което подлежи на касационно обжалване и отговаря на изискванията по чл. 218в ГПК (отм.). Върховният касационен съд, след като прецени съвкупността на всички събрани по делото доказателства, взема предвид наведените съображения и с оглед очертаните в жалбата пороци на решението, приема за установено следното: За да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото въззивният съд е приел че е сезиран със спор за материално право по чл. 13, ал. 8 ЗВСГЗГФ. Според съда, общината подала заявление, но получила отказ за възстановяване на собствеността с влязло в сила протоколно решение № 05Г от 27.04.2000 г. на Общинска служба по земеделие /ОСЗ/. Изложил е съображения, че по аналогия следва да се приложи т. 2 от Тълкувателно решение № 1 по гр. д. № 1/1997 г. на ОСГК ВС и след като административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността, предявяването на иск по чл. 13, ал. 8 ЗВСГЗГФ е процесуално недопустимо затова производството следва да бъде прекратено. В касационната жалба се излагат твърдения, че съдът е следвало да упражни косвен съдебен контрол върху административния акт и да констатира че решението на ОСЗ е нищожно, тъй като гората не била надлежно заявена за възстановяване. Заявлението от 20.05.1998 г. било подадено от кмета на с. Г., а съгласно чл. 44, ал. 1, т. 14 от ЗМСМА вр. с чл. 13, ал. 1 ЗВСГЗГФ, трябвало да бъде подадено от кмета на О. гр. П.. С. заявлението освен това бил заявен за възстановяване имот различен от процесния. Местността "Ч", била различна от местността "Д". Н. състав на ВКС счита, че решението е постановено при нередовна искова молба и при неизяснена фактическа обстановка. Изложението на фактите и обстоятелствата в исковата молба, както и самият петитум, са противоречиви и въз основа на депозираната искова молба въззивният съд не е могъл да постанови законосъобразно решение. От нея не става ясно дали е предявен иск по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ, по чл. 13, ал. 8 ЗВСГЗГФ, или по чл. 97 ГПК (отм.). Без изрично уточняване на исковата молба, не може да се определи правилно спорния предмет по делото, както и приложимия материален закон. Действително, съдът трябва сам да определи правната квалификация на иска, но само ако тя може да се изведе от посочените факти и заявените искания. При констатирана нередовност на исковата молба въззивният съд е следвало да остави същата без движение, като даде указания на ищеца да уточни иска си. В този смисъл са и указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК ВКС. Исковата молба следва да бъде уточнена и относно обекта на спора. С решение на ХIХ О. народно събрание от 12.06.1920 г., на жителите на с. Ц. село е отстъпена местността "Д". С решение на същото събрание от 25.03.1922 г. е направена корекция, като вместо м. "Д" е записана м. "Ч". Вещото лице по делото е депозирало заключение, че гората наречена "Ч" се състояла от два масива - "Г" и "Д". Към 1924 г. "Г" била 2 881 дка, а "Д" загубила качеството си на гора и придобила качеството земеделска земя. Имотът описан в исковата молба бил част от масива "Г". Затова ищецът трябва да уточни и този спорен въпрос - коя гора е предмет на спора. Предвид възраженията на касатора, че гората не е заявена за възстановяване, съдът трябва да изясни дали заявлението е подадено от легитимирано да представлява общината лице. Съгласно чл. 13 ЗВСГЗГФ, български физически и юридически лица, от които са били отнети гори, могат да подадат заявление за възстановяване правото си на собственост върху г. и земите от горския фонд в ОСЗ по местонахождението им при условия и по ред, определени в правилника за прилагането на закона. Според чл. 14 ЗМСМА, общината е юридическо лице и има право на собственост. Кметът на общината, съгласно чл. 44, ал. 1, т. 15 ЗМСМА, представлява общината пред физически и юридически лица и пред съда. В чл. 46а ЗМСМА е записано, че в населено място, което не е административен център на кметство, кметът на общината може да назначи за срока на мандата кметски наместник. Кметските наместници са органи на изпълнителната власт в населеното място и пълномощията им се определят от общинския съвет, като кметът на общината може да им възлага изпълнението на негови функции. За изясняване на възражението съдът трябва да укаже на ищеца да изясни какъв е статута на кмета на с. Г. и дали процесната гора може да бъде заявена за възстановяване от него. След изясняване на въпроса дали гората е била надлежно заявена за възстановяване и дали е възстановена, съдът може да определи кое е правното основание на иска, като разграничи различните фактически състави. При исковете по чл. 13 ЗВСГЗГФ спорът е за собственост към минал момент, а при установителния иск по чл. 97 ГПК (отм.) се спори кой е собственик на гората към настоящия момент. Различни са и лицата които трябва да бъдат конституирани като ответниците по отделните искове. Искът по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ се предявява от лица, които са пропуснали да подадат заявление в срок до 30.06.1999 г. В този случай, те установяват с иск срещу ОСЗ правото да възстановят собствеността си върху г. и земите от горския фонд, ако са депозирали искова молба в срока по § 5б от ПЗР на ЗВСГЗГФ. Въз основа на постановено позитивно решение ОСЗ определя земите и г., върху които се възстановява правото на собственост в съществуващи, възстановими на терена стари реални граници или нови реални граници. Спорът за материално право по чл. 13, ал. 8 ЗВСГЗГФ предполага решение на ОСЗ с което претендираната гора е възстановена. В този случай искът се предявява от заинтересувано лице по съдебен ред, като ответник по иска е лицето на което гората е възстановена и върху която ищецът също заявява свои права. И в двата случая ищецът заявява свои права на собственост върху гората към един минал момент, моментът на одържавяване на гората. Ако обаче ищецът предявява иск за установяване право на собственост към настоящия момент, в този случай съдът трябва да изложи съображения за допустимост на иска по чл. 97 ГПК (отм.) като съобрази дали по отношение на ищеца има завършена административна процедура по възстановяване на собствеността с влязло в сила решение на ОСЗ, придружено със скица, които съгласно чл. 13а ЗВСГЗГФ удостоверяват правото му на собственост. С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че е налице основание за касационна отмяна на постановеното решение по чл. 218ж ал. 1 ГПК (отм.) поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Делото следва да се върне на въззивния съд за отстраняване на констатираните нередности на исковата молба по чл. 100 вр. с чл. 98, ал. 1 б. "г" и "д" ГПК (отм.), както и за постановяване на решение с оглед заявения предмет на спора. Водим от горното и на основание чл. 218ж ГПК (отм.), ВКС