Решение № 5218 от 17.5.2023 г. на ВАС, I о.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) във вр. с чл. 9б и чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Образувано е по касационната жалба на директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна, подадена чрез пълномощника му гл. юрк. Хаджиев, против Решение 902/06.07.2022 г. на Административен съд (АС) Варна, постановено по адм. д. 747/2022 г., с което е отменен по оспорването от И. Георгиева от гр. Варна Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК (АУЗ) МД АУ 1610 - 1/17.02.2022 г., издаден от главен инспектор Контролно ревизионни дейности при Община Варна, и в полза на жалбоподателката са присъдени разноски в размер на 715 лв. С доводи за наличието на касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК касаторът претендира отмяна на първоинстанционното решение и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни производства. Заявява искане за намаляване на адвокатското възнаграждение на противната страна поради несъответствието му с фактическата и правна сложност на делото. Ответницата по касационната жалба И. Георгиева, [ЕГН] с адрес: гр. Варна, [жк], [улица]оспорва същата като неоснователна чрез пълномощника си адв. Славов по съображения, подробно изложени в писмен отговор. Иска да бъде оставено в сила оспореното първоинстанционно решение и да й се присъдят разноските по настоящото дело, представляващи заплатен адвокатски хонорар в размер на 3 000 лв. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и основателност на касационната жалба. Върховният административен съд (ВАС), първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, а разгледана по същество, неоснователна. Предмет на съдебен контрол пред АС Варна е АУЗ МД АУ 1610 - 1/17.02.2022 г., издаден от главен инспектор Контролно ревизионни дейности при Община Варна, мълчаливо потвърден от решаващия орган при обжалването му по административен ред. С акта на И. Георгиева са установени задължения за: данък върху недвижими имоти (ДНИ) и такса за битови отпадъци (ТБО) само за услугата поддържане чистотата на териториите за обществено ползване за периода от 2017 г. до 2021 г. (вкл.) в общ размер 797.10 лв. (главница) и лихва към 17.02.2022 г. 199.40 лв. за декларираните от нея два поземлени имота. Административният съд е приел, че оспорването е допустимо, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган и е мотивиран. Обосновал е извод за неговата материална незаконосъобразност, поради неправилно приложение на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ. Фактите, установени от първостепенния съд са следните: Жалбоподателката е подала декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. 5305047505/06.12.2021 г., според която притежава 1/4 ид. ч. от поземлен имот (ПИ) с идентификатор 10135.2053.8 с адрес: гр. Варна, м. Кара Тепе 8, представляващ незастроена земя с площ 9 700 кв. м. и 1/4 ид. ч. от ПИ с идентификатор 10135.2053.64 с адрес: гр. Варна, м. Кара Тепе 64, представляващ също незастроена земя с площ 374 кв. м. Според служебна бележка с рег. МД-Т21013017ВН_003ПР/02.12.2021 г. на кмета на район "Приморски" двата ПИ не попадат в границите на районите с организирано сметосъбиране и сметоизвозване за периода 2016 г. - 2021 г., съгласно заповеди на кмета на Община-Варна за съответните години. Според приетата по делото съдебно техническа експертиза (СТЕ) процесните ПИ попадат в обхвата на новата строителна граница на гр. Варна, съгласно Общия устройствен план (ОУП), одобрен със Заповед РД-02-14-2200/03.09.2012 г. на министъра на МРРБ. По действащата кадастрална карта (КК) на гр. Варна, одобрена със Заповед РД-18-92/14.10.2008 г. на изп. директор на АГКК, ПИ с идентификатор 10135.2053.8 е вид територия горска, НТП друг вид дървопроизводителна гора, а ПИ с идеднтификатор 10135.2053.64 е вид територия земеделска, категория 10, НТП нива. Съгласно ОУП, ПИ с идентификатор 10135.2053.64 попада в територия с отреждане "Жм2" жилищна устройствена зона с ниско застрояване с допълнителни специфични изисквания, като за имота е допустима промяна в предназначението. ПИ с идентификатор 10135.2053.8 попада в територия с отреждане "Гз" защитни и противоерозионни гори, зелени зони и защитни пояси, както и в терен, предвиден за транспортно строителство. И за двата процесни имота не се откриват данни за променен статут и процедиран ПУП. АС Варна приема, че с разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ в приложимата редакция (ДВ, бр. 39/2011 г.) са обособени две групи ПИ, които се облагат с ДНИ - ПИ в строителните граници на населените места и селищните образувания и ПИ извън тях. По отношение и на двете групи ПИ има изискване за наличието на релевантно за данъчното облагане предназначение според подробен устройствен план (ПУП) те трябва да имат предназначението по чл. 8, т. 1 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) и да са с променено предназначение, когато това се изисква по реда на специален закон. За процесните имоти безспорно е установено, че попадат в строителните граници на гр. Варна съгласно ОУП на Община-Варна, одобрен със Заповед РД-02-14-2200/03.09.2012 г. на министъра на МРРБ, но за тях няма влязъл в сила ПУП, с който да им е отредено предназначение по чл. 8, т. 1 ЗУТ след промяна на предназначението по реда, предвиден в специалните закони - Закона за горите (ЗГ) и Закона за опазване на земеделските земи (ЗОЗЗ). Въз основа на тези фактически установявания съдът е приел, че за процесните два ПИ не са налице предпоставките, регламентирани в закона, при наличието на които собственикът им дължи ДНИ. Изложеното налага извод, че при безспорно установени факти спорът между страните е за тълкуването и прилагането на чл. 10, ал. 1 във вр. с ал. 3 ЗМДТ, ред. ДВ, бр. 39/2011 г. Според чл. 10, ал. 1 ЗМДТ с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната поземлените имоти, разположени в строителните граници на населените места и селищните образувания, и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Според ал. 3 на чл. 10 не се облагат с данък земеделските земи и горите, с изключение на застроените земи - за действително застроената площ и прилежащия й терен. Тезата на касатора е, че изискването ПИ да имат предназначението по чл. 8, т. 1 ЗУТ според ПУП след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон, се отнася само за тези от тях, които се намират извън строителните граници на населените места и селищните образувания, но не и за разположените в строителните граници. Това тълкуване според него е в съответствие с определението за земеделски земи в чл. 2 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ), според което не са земеделски земи намиращите се в границите на урбанизираните територии (населени места и селищни образувания), определени с ПУП или с околовръстен полигон. От определението за земеделски земи в специалния закон според жалбоподателя следва, че след включването им в строителните граници, определени с ПУП или ОУП, а ако няма такива с околовръстен полигон, земеделските земи престават да бъдат такива земи и ал. 3 на чл. 10 за тях е неприложима, когато са незастроени. Затова изискванията за промяна на предназначението им в ал. 1 на същия се отнася само за тези от тях, които са извън строителните граници. Не може да бъде споделена тезата на касатора, че с включването на земеделските земи и горите в строителните граници на населените места и селищните образувания, определени с ОУП, те губят качеството си на такива, още повече че това не следва от определенията за гори и горски територии в ЗГ. Както в ЗОЗЗ, така и в ЗГ е регламентиран ред за промяна на предназначението на земеделските земи и гори, когато това се налага за създаване на нови или разширяване строителните граници на съществуващи урбанизирани територии (населени места и селищни образувания) чл. 17а, ал. 1, т. 2 ЗОЗЗ и 73, ал. 1, т. 3 ЗГ. Според чл. 20, ал. 1 ЗОЗЗ границите и предназначението на земеделските земи, които се включват в границите на урбанизираните територии, се определят с общ или подробен устройствен план, а според ал. 2 промяна на предназначението на земеделските земи, включени в границите на урбанизираните територии, може да се извършва и по квартали в съответствие с разработките на плана по предложение на кмета на общината. Според чл. 73, ал. 1, т. 4, б. б ЗГ промяна в предназначението на поземлени имоти в горски територии се допуска за създаване или разширяване на отделни урегулирани поземлени имоти, за които има влязъл в сила общ устройствен план. Изложеното сочи, че в специалните закони е регламентиран ред за промяна на предназначението на земеделските земи и на поземлени имоти в горски територии в случаите, когато те са включени в строителните граници на населените места с влязъл в сила ОУП. Предвиденото с ОУП разширение на строителните граници с включването в тях на нови поземлени имоти не води автоматично до промяна на тяхното предназначение с влизането в сила на плана. Както се посочва и в писмото на зам. министъра на регионалното развитие и благоустройството, приложено по делото, нормативната уредба показва, че наличието на влязъл в сила устройствен план е необходимо условие за промяна в предназначението на поземлените имоти, но не е достатъчно. Промяната настъпва и данните за нея се нанасят в кадастралната карта и кадастралните регистри едва след влизане в сила на решенията на компетентните органи по чл. 24, ал. 2 ЗОЗЗ и чл. 77, ал. 2 ЗГ. Именно затова, когато изменя чл. 10, ал. 1 ЗМДТ (ДВ, бр. 106/2004 г.) и въвежда облагаемост с ДНИ на поземлените имоти вместо на дворни места и парцели, законодателят въвежда изискването те да имат предназначение според подробен устройствен план по чл. 8, т. 1 ЗУТ, а чл. 8, т. 1 ЗУТ визира поземлени имоти в урбанизирани територии или в отделни поземлени имоти извън тях. С допълнението (ДВ, бр. 98 от 2010 г.) законодателят въвежда и още един критерий за определяне на облагаемост на имотите - да е налице промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Акцентът върху промяната на предназначението на земята по реда, регламентиран в специалните закони (за земеделските земи и горите по реда на ЗОЗЗ и ЗГ) сочи, че такава промяна следва да е налице по отношение на ПИ, включени в строителните граници на населените места и селищните образувания, и по отношение на ПИ, които са извън тях. Посоченото в образеца на данъчната декларация по чл. 14 ЗМДТ, представен от жалбоподателя, че с данък се облагат ПИ в строителните граници, не променя законовия текст на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ, а само обяснява подаването на такава декларация от собственика на процесните имоти. По тези мотиви настоящият касационен състав намира, че тълкуването на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ, дадено от административния съд, е правилно, съответно и на множеството съдебни решения на ВАС, част от тях, посочени в решението. Като е обосновал извод за недължимост на ДНИ, а съгласно чл. 64 ЗМДТ и за недължимост на ТБО, и е отменил оспорения АУЗ, съдът е постановил съответно на приложимия материален закон решение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора основателна е претенцията на ответницата по касация за присъждане на разноски. В чл. 7, ал. 2, т. 1, към който препраща чл. 8, ал. 1 от Наредба 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е определен минимален размер на адвокатското възнаграждение по дела с материален интерес до 1 000 лв. в размер на 400 лв. Основателно е искането на касатора за намаляване на адвокатското възнаграждение, заплатено от противната страна, по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК като несъответно на фактическата и правна сложност на делото и действително предоставената адвокатска защита, изразяваща се в изготвянето на писмен отговор на касационната жалба. Поради това същото следва да бъде намалено и да се присъди такова в размер на 1 200 лв. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд в състав на първо отделение