Решение № 12451 от 17.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 7733/2016 г.

Решение № 12451 от 17.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 7733/2016 г., VI о., докладчик съдията Сибила Симеонова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на Х. Г. С. срещу решение № 629/25.03.2016 г., постановено по административно дело № 102/2016 г. по описа на Административен съд - П.. Посочените в жалбата пороци въвеждат касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 АПК - неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на оспореното съдебно решение и постановяване на друго по същество на спора, с което да се отмени обжалвания индивидуален административен акт. Ответникът - Директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика", гр. П. при ЦУ на НАП, в писмена защита, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за обосновано и правилно, постановено при стриктно спазване на материалния закон и съдопроизводствените правила. Иска се оставянето му в сила. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и счита, че следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. С обжалвания съдебен акт, предмет на касационен контрол за законосъобразност, първоинстанционният съд отхвърля жалбата на Х. Г. С. против Решение за отказ № 1508883 от 13.10.2015 г., издадено от главен инспектор по приходите в ТД на НАП-П., потвърдено с Решение № 950 от 14.12.2015 г. на Директора на Дирекция ОДОП при ЦУ на НАП. При постановяване на процесното решение, първоинстанционният съд установява, че Х. Г. С. е депозирал искане с вх. № 94-00-8138 от 18.09.2015 г. до ТД на НАП-П., с което е поискал възстановяване на внесени осигурителни вноски за ДОО и за здравно осигуряване за периода от 1.01.2005 г. до 31.12.2005 г. в размер съответно на 3752.40 лв. -ДОО и ЗО в размер на 849.60 лв. ведно със законната лихва за 2006 г., внесени през 2006 г. и на 9.01.2007 г. Приходните органи са извършили проверка в изпълнение на Резолюция за извършване на проверка № 150 от 12.10.2015 г. на Главен инспектор по приходите "ПОД и ПУИ" отдел "Услуги за клиента" при ТД на НАП-гр. П.. Обсъдени са Справка данни от персонален регистър, справка за здравен статус, справка за направени вноски по фондове, справка за задължения на осигурител, справка за история на осигуряването като самоосигуряващо се лице, справка за задълженията на задълженото лице към 13.10.2015 г., сметка на задълженото лице към 13.10.2015 г. Установено е, че исканите недължимо внесени суми са внесени през 2006 г., само за м. 12.2006 г. са внесени на 9.01.2007 г. Приходният орган е приел, че в случая основанието за прихващане или възстановяване на надвнесени задължителни осигурителни вноски за ДОО и ЗО за 2006 г. възниква през 2007 г. Съгласно чл. 129, ал. 1 от ДОПК срокът за подаване на искането започва да тече от 1.01.2008 г. и е изтекъл на 1.01.2013 г., поради което е прието, че не е налице основание за възстановяване на сумите в размер на 3752.40 лв. за ДОО и 849.60 лв. за ЗО за 2006 г. В хода на административното оспорване са обсъдени, с оглед дадените подробни обяснения от жалбоподателя, следните обстоятелства: за периода от 1.01.2005 г. до 30.09.2008 г., в качеството си на самоосигуряващо се лице, се е осигурявал върху максималния месечен размер на осигурителния доход, определен със ЗБДОО за съответната година. На 13.11.2009 г. е подал заявление до ТП на НОИ П. за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. С Разпореждане № 4509226442/ПР-836 от 12.05.2010 г. производството е спряно на основание чл. 54, ал. 1, т. 5 от АПК, поради образуването на друго административно производство при ТД на НАП П., във връзка с уточняване на осигурителен стаж и доход за периода от 1.01.2004 г. до 31.12.2009 г. С Разпореждане № 4509226442/ПР-1417/20.05.2011 г. ТП на НОИ П. отпуска лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 1.10.2009 г., като не е зачетен максималният осигурителен доход, върху който лицето е внасяло вноски, за периода от 1.01.2005 г. до 30.09.2008 г. и осигурителен стаж за периода от 01.01.2003 г. до 31.12.2004 г. Разпореждането е обжалвано пред директора на ТП на НОИ - П., който с Решение № 277/29.06.2011 г. потвърждава Разпореждането. Решение № 277/29.06.2011 г. е обжалвано пред Административен съд - П.. С Решение № 2104/8.10.2013 г. жалбата е отхвърлена. Т. Р. на ПАС е обжалвано пред Върховния административен съд /ВАС/ и с Решение № 3916 от 20.03.2014 г. ВАС отменя Решение № 2104/8.10.2013 г. на ПАС и Решение № 277/29.06.2011 г. на директора на ТП на НОИ - П.. С Разпореждане № 4509226442/ПР-808/11.06.2014 г. личната пенсия за осигурителен стаж и възраст е изменена, считано от 1.10.2009 г., като е зачетен осигурителен стаж от 1.01.2004 г. до 31.12.2004 г. Това разпореждане отново е обжалвано пред директора на ТП на НОИ - П., който с Решение № РД-407/4.12.2014 г. потвърждава Разпореждането. Решението е обжалвано пред ПАС, но е потвърдено с Решение на ПАС от 24.03.2015 г. Жалбоподателят счита, че тези факти и обстоятелства следва да се имат предвид, когато се определят давностните срокове. Като аргумент посочва и АПВ № 824799 от 30.09.2008 г., издаден от ТД на НАП, с който e приключила проверка по реда на ДОПК, но не е уведомен, че е надвнесъл осигурителни вноски. След анализ на нормата на чл. 129, ал. 1 ДОПК, решаващият съд обоснова извод за неоснователност на оспорването. Прието е, че съгласно чл. 129, ал. 1 ДОПК прихващането или възстановяването може да се извърши по инициатива на органа по приходите или по писмено искане на лицето. Искането за прихващане и възстановяване се разглежда, ако е подадено до изтичане на 5 годишен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината на възникване на основанието за възстановяване, освен ако в закон не е предвидено друго. Изведено е, че това е специална норма в ДОПК, установяваща давностен срок, който е различен от този по ЗЗД относно по-кратък срок за погасявания на вземанията. Специалната норма дерогира прилагането на общата норма за погасителната давност. За събирането на публичните държавни вземания е установен същият петгодишен срок. Тълкуването на разпоредбата на чл. 129, ал. 1 ДОПК за приложимост на същата и по отношение на частните вземания, произтичащи от данъчното правоотношение по събирането на публичните вземания е в съотвествие с конституционния принцип за равенство на субектите. В данъчното правоотношение, макар по презумция задълженото лице да е данъчният субект, могат да възникнат особени производства, при които държавата дължи връщане или възстановяване на недължимо платени или събрани данъчни задължения. Прието е, че тези случаи са изрично уредени в ДОПК, Г. шестнадесета, раздел Първи - кога може да се иска прихващане или възстановяване на недължимо платени данъчни задължения, както и процедурата за това. Предвид гореизложеното е направен извод, че независимо от характера на вземането - публично или частно правно, след като се отнася до надвнесени публични задължения, то приложим за срока на погасителната давност е ДОПК. Върховният административен съд - шесто отделение споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. При извършената в случая проверка, както и съдът, така и органът по приходите правилно са установили, че давностният срок за упражняване на правото да се иска възстановяване на надвнесените осигурителни вноски за 2006 г. е изтекъл на 31 декември през календарната 2012 г. Съгласно чл. 6, ал. 8 КСО окончателният размер на месечния осигурителен доход на самоосигуряващите се лица се определя за периода, през който е упражнявана трудова дейност през предходната година въз основа на декларирани в справка към ГДД по ЗОДФЛ (отм.), която се подава до 15.04 на следващата календарна година, през която е реализиран доходът. В случая основанието за прихващане или възстановяване на надвнесени задължителни осигурителни вноски за ДОО и ЗО за 2006 г., възниква през 2007 г. Срокът за подаване на искането е започнал да тече на 1.01.2008 г. и е изтекъл на 1.01.2013 г. Жалбоподателят е подал искане за възстановяване на 18.09.2015 г. - след петгодишния давностен срок, поради което правилно решаващият съд е направил извод, че то е неоснователно. Не са налице обстоятелства, които да водят до спиране или прекъсване на този давностен срок, поради което възраженията, свързани с нарушения на чл. 87, ал. 8, чл. 107, ал. 1, чл. 110, ал. 1 и чл. 118 ДОПК са неотносими. Развилите се, до момента на подаване искане № 94-00-8139/18.09.2015 г., административни и съдебни производства не представляват по съществото си такива, които могат да обусловят спиране или прекъсване на установения в разпоредбата на чл. 129, ал. 1 ДОПК петгодишен срок. Същите са били с предмет на контрол процедурата по отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на Х. С., поради което са ирелевантни по отношение производството по чл. 129, ал. 1 ДОПК. Тежестта на доказване в процеса е разпределена съобразно доводите и възраженията на страните, като им е дадена възможност да ангажират доказателства в подкрепа на представените становища. Решението е постановено след обсъждане на всички доводи и възражения, направени в хода на съдебния процес, както и на събраните доказателства, като са изложени аргументи, мотивиращи изводите на съдебния състав относно приложимия закон. Относно направеното възражение за необоснованост на съдебния акт, следва да се подчертае, че необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не са били допуснати от решаващия съд. Фактическата обстановка е точно установена и подведена под вярната правна квалификация, като формираните изводи се основават на събраните доказателства. С оглед на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора и своевременно направеното искане за присъждане на разноски от страна на ответника, на основание чл. 143, ал. 4 от АПК, във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК в съответствие с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, касаторът - Х. Г. С. следва да бъде осъден да заплати на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. П. при ЦУ на НАП юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева (сто лева). Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,