Решение № 12784 от 15.12.2021 г. на ВАС по адм. д. № 7487/2021 г.

Производството пред Върховния административен съд е по реда на чл. 208 - 228 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на У. И Лай, гражданка на Китайска Република , подадена чрез процесуален представител адв. П. Стоев, против решение 2299/08.04.2021г., постановено по адм. д. 3064/2020г. на Административен съд София - град, с което е отхвърлена нейната жалба срещу отказ за издаване на виза тип D за дългосрочно пребиваване изх. BJS19003004V oт 13.02.2020г., издаден от завеждащ консулска служба на посолството на Република България в Пекин, Китайска Народна Република (КНР). Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че непредставянето на изисканата от съда справка за отрицателното становище на ДАНС задълбочава подозренията му за явна дискриминация. Твърди, че не са посочени конкретни мотиви за издаване на оспорения отказ, както и че в писмото на ДАНС не се съдържали приложения, което преценява като е самостоятелно отменително основание по чл.146, т.3 АПК. На следващо място счита, че съдът не е мотивирал извода, че в случая не е нарушено правото на семеен живот, гарантирано в чл.8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/. Моли за отмяна на обжалваното решение и на административния акт. Претендира направените разноски. Ответникът консулско длъжностно лице в посолството на Република България в Пекин, КНР, чрез процесуалния представител юрк. Е. Василева и с писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Участвалият по делото прокурор от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че по делото е дадено отрицателно становище от ДАНС за дългосрочно пребиваване на китайската гражданка, поради което са налице предпоставките на чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ, тъй като с действията си е поставила или можела да постави в опасност сигурността или интересите на българската държава, или има данни, че действа против националната сигурност. Излага доводи, че липсват фактически и правни основания за неправилност на изводите на съда. На следващо място счита, че с оглед събраните по делото доказателства, е неоснователно възражението за нарушение на правото на личен и семеен живот. Счита първоинстнционното решение за законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното решение АССГ отхвърлил жалбата на У. И Лай срещу отказ за издаване на виза тип D за дългосрочно пребиваване с изх. BJS19003004V oт 13.02.2020г., издаден от консулската служба на посолството на Република България в Пекин, Китайска Народна Република (КНР),с посочено правно основание - чл.10, ал. 1, т.1 от ЗЧРБ и фактическо- обстоятелствата, че У. И Лай с действията си поставила или можела да постави в опасност международните отношения, сигурността или интересите на Република България. За да постанови този резултат съдът установил, че отказът е мотивиран с постъпило становище от Държавна агенция Национална сигурност(ДАНС) до дирекция Миграция, към което е приложено отрицателно становище относно молбата за издаване на дългосрочни визи, отразено в справка RB 202001-001-03-М-6-178/17.1.2020г. Констатирал,че в дирекция Миграция не е постъпвала тази справка, защото видно от писмото на ДАНС с рег. М-298/17.1.2020 г., към него не се съдържат приложения. Съдът, приел че при постановяване на оспорения акт административният орган е действал в условията на обвързана компетентност, предвид отрицателното становище на ДАНС, дадено на основание чл.42 от Закона за Държавна агенция Национална сигурност/ЗДАНС/. Приел за неоснователно твърдението за нарушено право на семеен живот, съгласно чл. 8 от КЗПЧОС. Счел, че при посоченото от У. И Лай основание за издаване на виза - съпруга на постоянно пребиваващ, законът предвижда превес да имат националната сигурност и интересите на българската държава, съпоставени с личните интереси и правото на зачитане на личен и семеен живот. На това основание ,въпреки наличие на семеен живот на кандидата счел,че само въз основа на него не може да се даде превес на личния интерес от събиране на семейството пред този на обществото, свързан със защита на националната сигурност като защитимо обстоятелство по чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ.Съобразил и две решения от практиката на Съда по правата на човека във вр. с чл. 2, пар. 1 от Протокол 4. ,че правото на зачитане на семейния живот не гарантира по общ начин правото да се избира най-подходящото място, на което да се води семеен живот. Постановеното решение е правилно. Основанията за отказ за издаването на виза са регламентирани в чл. 10 от ЗЧРБ и чл. 34 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим, като съгласно последната норма, не се издава виза на чужденец, когато е налице едно от основанията, посочени в чл. 10 от Закона за чужденците в Република България. Противно на твърдяното в настоящата жалба,правилен е изводът на АССГ, че обжалваният отказ за издаване на виза, тип "D" е постановен от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма на акта , без нарушение на процедурните правила и в съответствие с материалноправните разпоредби. Следващите доводи в касационната жалба не са съобразени с отрицателното становище на ДАНС от извършената съгласувателна процедура за издаване на исканата виза.Неоснователно е възражението на касатора, че липсата на справка от ДАНС задълбочавало подозренията за наличие на явна дискриминация. От приложените в административната преписка доказателства, обсъдени в тяхната съвкупност се налага изводът, че първостепенният съд правилно приел, че отказът е мотивиран въз основа на постъпило становище от Държавна агенция Национална сигурност до дирекция Миграция, което е приложено по делото (л. 98). На следващо място, непредставянето на справката RB 202001-001-03-М-6-178/17.1.2020 г., въз основа на която е издадено отрицателното становище на ДАНС,не води до извод за осъществена дискриминация по отношение на касаторката,предвид полученото писмо на дирекция Миграция-МВР с УРИ536400-23252 от 15.12.2020г., установяващо, че дирекцията не разполага с изисканата справка RB 202001-001-03-М-6-178/17.01.2020г. ,но тя е изразила отрицателното си становище за издаване на виза D на У. И Лай въз основа на писмо/становище на ДАНС с рег.М-298/17.01.2020г., след разглеждане на представените от апликанта документи. Трайна е практиката на ВАС, че законосъобразността на отрицателното становище на ДАНС не е предмет на съдебен контрол. Съгласно чл.20 от Инструкцията, консулските длъжностни лица издават или отказват издаване на виза за дългосрочно пребиваване след разрешение от дирекция "Консулски отношения" (ДКО) въз основа на съвместното становище на Дирекция "Миграция" на Министерството на вътрешните работи (ДМ МВР) и ДАНС. Неоснователно е и възражението на касатора, че нямало конкретни мотиви за издаване на оспорения отказ, както и че в писмото на ДАНС не се съдържали приложения. С писмо рег.М-298/17.01.2020г. е получено отрицателно становище относно подаденото заявление от У. И Лай. За да постанови оспорения пред съда отказ, административният орган се е съобразил с него. Правилно съдът приел,че данните в становището обосновават наличие на основания за постановения отказ. Съгласно разпоредбата на чл.9е, ал.2 от ЗЧРБ, условията и редът за съгласуване на заявленията за издаване на визи се определят с инструкция на министъра на външните работи, министъра на вътрешните работи и председателя на Държавна агенция "Национална сигурност". В производството по оспорване на отказ за издаване на виза, на основания, свързани с въпроси за националната сигурност, съдът проверява дали е проведена съгласувателната процедура, разписана в Инструкция КОВ -04-02-351 от 15.08.2013г. (Инструкцията) за условията и реда за съгласуване на заявленията за издаване на визи и дали е изразено отрицателно становище на ДАНС. Съгласно чл.2 от Инструкцията условията и реда за съгласуване на заявленията за издаване на визи, дейностите по чл.1 от Инструкцията имат за цел регулиране на миграционните процеси, противодействие на незаконната миграция в Република България и защита на националната сигурност и интересите на страната. С оглед на това следва да се приеме, че са налице мотиви в приложеното към акта становище, че касаторката с действията си е поставила или може да постави в опасност международните отношения, сигурността или интересите на българската държава или за която има данни, че действа против националната сигурност, каквито фактически обстоятелства по чл.10, ал.1, т.1 от ЗЧРБ несъмнено са изложени в становището на ДАНС. Неоснователни са доводите за нарушение на чл.14 от Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Съгласно чл.14 от КЗПЧОС, упражняването на правата и свободите, предвидени в конвенцията, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален и социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак. В случая няма данни за дискриминационно отношение на държавните служби, разрешаващи издаването/отказването на визи спрямо У. И Лай. С оглед събраните доказателства, настоящият съдебен състав намира и довода за нарушаване на правото на личен и семеен живот за неоснователно. За да е налице такова, нарушението следва да е реално, осъществено в действителност. Наличието на данни, съдържащи информация за обективна заплаха за сигурността и интересите на българската държава, обосновават именно намеса на държавните власти, с оглед защитата на здравето, правата и свободите на останалите граждани. Настоящият касационен съдебен състав счита, че първостепенният съд правилно е приел, че при преценка на правото на лицето на семеен живот следва да се съобрази, че съгласно чл. 8, ал. § ЕКЗПЧОС отказът за издаване на виза не представлява потенциално нарушение на основното право на семеен живот на жалбоподателката, който би могъл да бъде накърнен. Правилно административният съд е счел, че правото на зачитане на семейния живот не гарантира по общ начин правото да се избира най- подходящото място, на което да се води семеен живот /Решение от 28 ноември 1996 г. по дело Аhmut срещу Нидерландия, § 71/. Правото на семеен живот, прогласено в редица национални и международни актове, директно приложими по силата на ЕКПЧОС, като основно право на личността в правото на ЕС, намира своето отражение и в разпоредбата на чл. 32 и чл. 46 КРБ.В този контекст лицето следва да докаже, че споделя съвместен живот със своята съпруга/съпруг и конкретно да посочи как се проявява тази съвместност. В тази връзка следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 8, § 1 КЗПЧОС регламентира правото на зачитане на личния и семейния живот на лицата. Държавите, без да нарушават произтичащите за тях ангажименти от договорите, могат да контролират влизането на чужди граждани на тяхна територия, но вмешателството в правото по отношение на семейния им живот следва да отговаря на изискванията на чл. 8, § 2 КЗПЧОС. Съгласно посочената разпоредба намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество, в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите, какъвто е настоящият случай. В разпоредбата на чл. 8, § 2 от КЗПЧОС са очертани рамките, в които, при спазване на принципа на съразмерност, е допустимо нарушение на правото на личен и семеен живот при най-малко засягане на правата и законните интереси на лицата. Целта на въведения разрешителен режим по отношение влизането и пребиваването в Р. България на чужденци граждани на трети страни е свързана преди всичко с охраняване на националната сигурност. С оглед събраните доказателства, възражението за нарушение на правото на личен и семеен живот, е неоснователно. В този смисъл е и посочената от административния съд практика на Съда по правата на човека,както и решения 3832 от 25.03.2021 г. по адм. д. 982/2021 г.и 5355 от 27.04.2021 г. по адм. д. 2790/2021 г.,двете на ІV отд. на ВАС. С оглед събраните доказателства, настоящият съдебен състав намира възражението за нарушение на правото на личен и семеен живот, за неоснователно. За да е налице то, нарушението следва да е реално, осъществено в действителност. Издаденият отказ е съобразен с принципите на съразмерност предвидени в чл. 6, ал. 2 и ал. 5 АПК, съгласно които административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по - голяма степен от най - необходимото за целта, за която актът се издава и административните органи трябва да се въздържат от актове и действия, който могат да причинят вреди, явно несъизмерими с преследваната цел. Така и в решение 84 от 04.01.2018 г. по адм. д. 7656/2017 г., VІІ отд. на ВАС. Видно от данните по делото, няма връзка между Република България и семейния живот на чужденеца по начин, налагащ правото му на постоянно пребиваване в РБ. В този смисъл и решение 14817 от 01.12.2020 г. по адм. д. 9619/2020 г., ІV отд. на ВАС. Административният съд е обсъдил всестранно и задълбочено събраните в хода на производството доказателства, като ги е подложил на правен анализ съобразно приетата от издателя на акта правна квалификация. В този смисъл оспорената заповед не е издадена в нарушение на правото на семеен живот. По изложените съображения настоящият състав на ВАС намира, че обжалваното съдебно решение е съобразено материалния и процесуалния закон, обосновано е и не страда от инвокираните с касационната жалба пороци, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на касатора за присъждане на разноски по делото, предвид разпоредбата на чл. 143, ал. 4 АПК, вр. с чл. 228 АПК, е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. На основание чл. 143, ал. 3 АПК, вр. с чл. 228 АПК касационната жалбоподателка следва да заплати на ответника по касационната жалба своевременно претендираните разноски за настоящата съдебна инстанция-за юрисконсултско възнаграждение в размер, определен на основание чл. 78, ал. 5 ГПК във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ във вр. с чл. 144 АПК на 100 лв. Водим от горното, и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение