Решение № 185 от 19.04.2010 г. на ВКС по н. д. № 79/2010 г.

Решение № 185 от 19.04.2010 г. на ВКС по н. д. № 79/2010 г., I н. о., НК, докладчик съдията Николай Дърмонски Подадена е касационна жалба от името на подсъдимия Е. С. У. от Пловдив, като предмет на жалбата е решение № 170/13.10.2009 г. по ВНОХД № 274/2009 г., постановено от Пловдивския апелативен съд, което се оспорва с доводи по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от НПК. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касаторът У. лично и чрез защитника си адв. Ал. П. от АК-Пловдив моли за отмяна на решението и оправдаването му по обвиненията по чл. 257, ал. 1 (отм.) вр. чл. 255 (изм.) и чл. 256 (изм.) от НК или за изменяването му с намаляване на размера на наложеното му наказание за останалите престъпления до минимума за наказанието лишаване от свобода. Върховният касационен съд провери въззивното решение в пределите на правомощията си по чл. 347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 89/11.06.2009 г., постановена по НОХД № 364/2009 г. на Окръжен съд - Пловдив отговорността на подсъдимия Е. С. У. от Пловдив е ангажирана за две престъпления по чл. 257, ал. 1, т. 1 вр. чл. 255, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 2, ал. 2 от НК и по чл. 257, ал. 1, т. 2 вр. чл. 256 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 2, ал. 2 от НК, за други две престъпления по чл. 255, ал. 1 от НК, още две престъпления по чл. 256 от НК и за три престъпления по чл. 313, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 3 от НК, последните извършени в съучастие с П. Ж. Т. от Пловдив, в периода от 15.04.1999 г. до 13.12.2001 г. в Пловдив, в качеството му на едноличен търговец с фирма "Грапс - Е. Еджузян" със седалище в Пловдив, при условията на продължавано престъпление, като потвърдил неистина в подадени по реда на чл. 72, ал. 1 от ЗДДС (отм.) декларации по чл. 100 от с. з. и декларации по чл. 41 от ЗОДФЛ пред ТДД-Пловдив и с цел да осуети установяването на данъчни задължения водил счетоводна отчетност и ползвал счетоводни документи с невярно съдържание, укрил и избегнал плащането на данъчни задължения в големи и особено големи размери, както и че в същия период в Пловдив, в горното си качество, лично и чрез подс. Трендафилова като посредствен извършител извършител, а той като помагач, потвърдил неистина в писмени декларации, които подал по силата на закон и удостоверил в тях неверни обстоятелства за сключени сделки с други търговци с цел да избегне плащането на данъчни задължения и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 и 2 и ал. 3 от НК е осъден поотделно на различни срокове лишаване от свобода, глоба в полза на Държавата, а по съвкупност за всички престъпления му е наложено общо наказание от 6 месеца лишаване от свобода, към което наказание е присъединено наказанието глоба в полза на Държавата в размер на 100 лв., като е постановено наказанието лишаване от свобода да изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. На основание чл. 68, ал. 1 от НК е постановено отделно от така наложеното му наказание лишаване от свобода да изтърпи и наказанието от 6 месеца лишаване от свобода по предишното му осъждане по НОХД № 29/98 г. на районен съд-Чепеларе, при същия тип затворническо общежитие и първоначален режим. Присъдата е била обжалвана от защитника на подсъдимия адв. Ал. П. с оплакване за незаконосъобразността й при приложението на чл. 257, ал. 1 от НК (отм.) и заради явната несправедливост на наложеното на подзащитния му поотделно и общо наказание както с лишаване от свобода, включително и заради отказа да се премине към друго по вид наказание за тези престъпления с искане за намаляване размера на общото наказание до минималния за този вид наказание или преминаване към друго по вид. С въззивното решение на Пловдивския апелативен съд обжалваната присъда е изменена, като отделните деяния са квалифицирани в две продължавани престъпления по чл. 257 (отм.), ал. 1, т. 1 вр. чл. 255 (изм.), ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 и вр. чл. 256 (изм.) вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 2, ал. 2 от НК, в едно продължавано престъпление по чл. 313, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 и 3 вр. чл. 2, ал. 2 от НК, като му е определено на основание чл. 23, ал. 1 от НК общо наказание от 6 месеца лишаване от свобода и не е наложено, съответно присъединено към това наказание кумулативно предвиденото наказание глоба за данъчните престъпления, а в останалата част присъдата е потвърдена. В касационната жалба от името на подсъдимия У се навежда отново оплакването за неправилно приложение на материалния закон и за явна несправедливост на наложените му поотделно и като общо наказание лишаване от свобода - касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК, като се прави искане за изменяване на съдебното решение за оневиняването му по обвиненията по чл. 257, ал. 1 (отм.) от НК и за намаляване до законовия минимум на наказанието лишаване от свобода за престъплението по чл. 313, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 2, ал. 2 от НК или преминаване към друго по вид наказание. Върховният касационен съд намира касационната жалба за допустима, подадена в законния срок, но разгледана по същество, за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: Наведените в касационната жалба оплаквания са били развити и пред въззивния съд и той им е дал обоснован и законосъобразен отговор, като при извършената от него служебна проверка на правилността на обжалваната присъда е извършил описаната преквалификация на деянията и без съответни доводи от страна на защитата, с което законът е правилно приложен, макар и да не се е стигнало до целеното от жалбоподателя смекчаване на отговорността му, но за това съдът не може да бъде упрекнат. При съкратено съдебно следствие, на основание чл. 371, т. 2 от НПК подсъдимият е признал обстоятелствата по обвинителния акт и с оглед подкрепящите признанието му доказателства, правилно те са вложени в основата на осъдителната му присъда. И пред апелативния съд, и пред настоящата инстанция не се оспорва и правната им оценка, доколкото той, в качеството си на едноличен търговец, в декларациите за разчитане с РБ за съответните данъчни периоди по ЗДДС, за деклариране на облагаемите за 1999-2001 г. доходи от стопанската му дейност по ЗОДФЛ е посочил неверни обстоятелства, ползвайки първични счетоводни документи с невярно съдържание относно посочени за осъществени търговски сделки, отразявайки ги в съответните дневници за покупки и продажби и по този начин, и чрез другата подсъдима по делото П. Т. в един от случаите като нейн подбудител, е водел невярна счетоводна отчетност, целейки да осуети установяване на действителните му данъчни задължения и оттам - укриването и неиздължаването им на държавата. Всички тези действия на У. осъществяват от обективна страна изпълнителните деяния, а и от субективна страна състава на престъпленията по чл. 255, ал. 1 (изм.), чл. 256 (изм.) и чл. 313, ал. 2 вр. ал. 1 от НК и по това също няма спор. Основанието по чл. 348, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 от НПК се поддържа на база на разбирането, че с отмяната на чл. 257, ал. 1 от НК (ДВ бр. 75/2006 г.) тези му деяния са декриминализирани, което е лишено от правна логика. Апелативният съд е изложил достатъчно убедителни съображения защо с изменението на чл. 255, ал. 1 от НК (ДВ бр. 75/2006 г.) и включване в точки от 1 до 7 на изпълнителните деяния на изменените със същия ЗИДНК чл. 255, ал. 1 и чл. 256 от НК, те (създавайки се и нови форми на изпълнително деяние) не са ненаказуеми, а обратно, дадена е еднотипна правна оценка на същите като водещи до увреждане фиска на държавата, за което е предвидено и по-тежко наказание, включително и при постигане на квалифициращия признак "особено големи размери", който е бил вложен в основата на по-тежката санкция по отменения чл. 257, ал. 1 от НК, а понастоящем в ал. 3 на чл. 255 от НК. Видно от структурирането на чл. 257, ал. 1 от НК (отм.), той не съдържа описание на изпълнително деяние, а създава по-тежка наказуемост на деянията по чл. 255, ал. 1 (изм.) и чл. 256 (изм.) от НК, когато съставомерните вредни последици удовлетворяват изискванията на посочения квалифициращ признак. Законосъобразно съдът е отхвърлил възраженията на защитата в тази насока, като с решението си е коригирал допуснатата от първоинстанционния съд незаконосъобразност във връзка с приложението на чл. 26, ал. 1 от НК заради разкъсване единството на отделните деяния като продължавани престъпления по основните състави на чл. 255, ал. 1 (изм.), чл. 256 (изм.) и чл. 313, ал. 2 вр. ал. 1 от НК. Правилна е и обосновката му защо приложението на разпоредбата на чл. 26 от НК в редакцията й в ДВ бр. 92/2002 г. в случая се явява и по-благоприятен за подсъдимия закон, свивайки отговорността му до три продължавани престъпления по посочените текстове от НК, с което защитникът се съгласява в касационната жалба. Или, доколкото приетите за установени факти по делото са изпълвали с нужното съдържание съставите на описаните престъпления и законът е приложен в най-благоприятния за жалбоподателя като структура и санкция вариант до постановяване на съдебните актове, то не е налице ангажираното с жалбата касационно основание по чл. 348, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 от НПК и не може да бъде удовлетворено искането за оневиняване на жалбоподателя за тези му престъпления. Не се атакува решението за материална незаконосъобразност досежно престъплението по чл. 313, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 2, ал. 1 от НК. Релевираното в касационното производство като второ оплакване за несправедливост на наложената на подсъдимия поотделно за всяко престъпление и като общо наказание за всички от съвкупността санкция е неоснователно. Тя е определена при съобразяване на всички налични смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства, под законовия минимум както за наказанието лишаване от свобода, така и за наказанието глоба, ползвайки законовата привилегия за приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 и 2 и ал. 3 от НК, след като на основание чл. 371, т. 2 от НПК е признал фактите по обстоятелствената част на обвинителния акт. Наказанието му е определено и по-благоприятния за него закон, действал в периода на осъществяване на деянията - чл. 257, ал. 1 (отм.) вр. чл. 255, ал. 1 и вр. чл. 256 (изм.) от НК (ДВ бр. 62/97 г.), при по-нисък минимум на наказанията лишаване от свобода и глоба и липса на наказанието конфискация, въведено в ал. 3 на чл. 255 от НК (в редакцията му в ДВ бр. 75/2006 г.). Законосъобразно е приложена и разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от НК в редакцията й в ДВ бр. 92/2002 г., с което съвкупността от престъпления е сведена до три продължавани, за които санкцията, определена от първоинстанционния съд не е коригирана във вреда на жалбоподателя и е отменено присъединеното наказание глоба в размер на 100 лв. Не е могло да бъде наложено, а и понастоящем е невъзможно налагане на наказание пробация, каквото наказание не е било предвидено за съответните престъпления, включително и при приложението на чл. 55 от НК, а и наложеното по-благоприятно наказание глоба не е присъединено към наказанието лишаване от свобода. Последното в размер на 6 месеца не е явно несправедливо е няма основание за намаляването му на законовия минимум за този вид наказание в общата част на НК. Като цяло размерът на укритите данъчни задължения е твърде голям. Не са били налице и условията за приложението на чл. 66, ал. 1 от НК с оглед предишното му осъждане, но не за непредпазливо, а за умишлено престъпление, каквото и към 1998 г. е това по чл. 343в, ал. 1 от НК. Въззивният съд с основание се е съгласил с изводите на първоинстанционния за високата обществена опасност на деянията, осъществени в сравнително дълъг период от време, при съставяне и ползване на множество неистински и на документи с невярно съдържание, сочещи на изключителна упоритост у дееца да върши такива престъпления. Отчетен е изминалият период от време от разкриването на престъплението и реализацията на наказателната отговорност на жалбоподателя, което главно е дало основание на съда да смекчи наказанието лишаване от свобода, но в същото време е стигнал до законосъобразния извод, че това наказание следва да бъде изтърпяно ефективно, при наличието и на законова пречка за приложението на чл. 66, ал. 1 от НК. ВКС не намира убедителни съображения за приемане на противното, поради което така постановеното от апелативния съд следва да остане в сила, а жалбата на подсъдимия следва да бъде оставена без уважение като неоснователна. Водим от гореизложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение