Решение № 15359 от 20.11.2013 г. на ВАС по адм. д. № 226/2013 г.

Решение № 15359 от 20.11.2013 г. на ВАС по адм. д. № 226/2013 г., III о., докладчик съдията Сребрина Христова Производството по чл. 208 и сл. от АПК е образувано по касационна жалба на Петко Денчев Иванов срещу решение № 159 от 26.11.2012 г. по адм. д. № 108/2012 г. на Административен съд Ловеч, с доводи, че е неправилно и затова следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане. Ответникът Община Ловеч представя писмено възражение, че касационната жалба е неоснователна и затова следва да бъде оставена без уважение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че оспореното решение е правилно. Върховният административен съд, като взе предвид становищата на страните и провери решението при спазване разпоредбата на чл. 218 от АПК, прие за установено следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА. С посоченото решение, на основание чл. 292 във връзка с чл. 285 от АПК, е прието за установено по отношение на Петко Денчов Иванов, че задължението на Община Ловеч по пунктове 2 и 3 на Заповед № 233/31.05.1996 г. на кмета на общината, с които е наредено: пункт 2. Сумата на отстъпеното право на строеж в размер на 2790 лева да се възстанови на лицето и пункт 3. След извършване на оценка на направените подобрения да се връчи протокол и да се изплати съответната сума на Петко Денчев Иванов, е отпаднало поради изтекла петгодишна давност. При изяснена фактическа обстановка, съдът е направил обоснован и законосъобразен извод, че отрицателният установителен иск на Община Ловеч срещу Петко Денчев Иванов е основателен. По делото не се спори, че пункт 2 и 3 от Заповед № 233/31.05.1996 г. на кмета на общината не са изпълнени. Спори се погасено ли е задължението на Общината по тези пунктове поради изтичане на давностния срок по чл. 285 от АПК, съгласно който, ако специален закон не разпорежда друго, изпълнителното основание не се привежда в изпълнение, ако са изминали 5 години от влизането му в сила. В тази връзка правилно е прието, че по принцип давността като институт на правото може да се претендира чрез възражение по чл. 282, ал. 1, т. 9 от АПК или чрез иск по чл. 292 от АПК. Погасителната давност като юридически факт е факт от време, с изтичането на който настъпват определени правни последици - погасяване на вземане и преклудиране възможността за изпълнието. В случая петгодишният давностен срок е изтекъл поради следното: Заповедта е влязла в законна правна сила на 19.08.1996 г., тоест при действието на ЗАП. Този закон не третира погасителната давност като възможност за преклудиране изпълнението на изпълнителното основание, поради което петгодишният давностен срок е започнал да тече от 12.07.2006 г. - датата, на която разпоредбата на чл. 285 и чл. 292 от АПК е влязла в сила, и е изтекъл на 12.07.2011 г. - присъствен ден. След тази дата изпълнението на пункт 2 и пункт 3 от Заповедта е погасено по давност. Първото искане за изпълнение на тези пунктове е направено с молба с вх. № 473/21.07.2011 г., т. е. след изтичане на петгодишния давностен срок. Молбата с вх. № 403/22.06.2011 г. не съдържа искане за изпълнение на посочените пунктове. От свидетелските показания не може да се направи извод, че преди 12.07.2011 г. Петко Денчев Иванов е сезирал органа по изпълнението с изрична молба за изпълнение именно на п. 2 и п. 3 от Заповед № 233/31.05.1996 г. на кмета на общината. Като е приел горното и на това основание е уважил предявения иск, съдът е постановил валидно, допустимо и правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Мотивиран от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 предложение първо от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение