Решение № 10463 от 7.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 3000/2024 г.

Производството е по гл. ХІІ от АПК във вр. с чл. 160, ал. 7 от ДОПК. Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция Местни данъци при община Варна срещу решение 288/10.01.2024 г. на Административен съд Варна по адм. д. 1428/2023 г. в частта, с която е обявен за нищожен акт за установяване на задължения /АУЗ/ МД-АУ-1004-1/10.03.2023г., издаден от орган по приходите при община Варна, относно установено задължение за данък върху превозните средства за 2021 г. в размер 2 621.42 лева и за лихва за забава 356.12 лева и за 2022 г. в размер 2 392.06 лева със закъснителна лихва 126.76 лева във връзка с товарен автомобил Рено с рег. [рег. номер]. Доводите на касатора са за неправилност на съдебния акт поради противоречие с материалния закон. Изразява убеждение, че в АУЗ са посочени правилно субекта и обекта на облагане с имуществения данък, а с лишаването на собственика от правото ми да владее вещта при противозаконно отнемане на МПС не отпада задължението му за плащане на данък щом не е прекратена регистрацията на превозното средство. Оспорва изводите на съда за значението на възприетия от него порок на административния акт за неговата валидност. Иска отмяна на решението в обжалваната част. Претендира деловодни разноски. Ответникът по касация Г. Т. Н. отрича основателността на касационната жалба. Иска присъждане на разноски за касационното съдебно производство. Заключението на прокурора от Върховната прокуратура е за основателност на жалбата. Като обсъди доводите на страните и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, съдът прие следното: Съдебното производство пред Адм. съд Варна е образувано по жалба на Г. Т. Н. срещу акт за установяване на задължения /АУЗ/ МД-АУ-1004-1/10.03.2023г., издаден от орган по приходите при община Варна, с който в тежест на СД Алтон Н. и сие е установено задължение за данък върху превозните средства за 2021 и 2022 г. в общ размер 5 366.66 лева и за лихви за забава общо 516.90 лева. Първостепенният съд е приел, че Н., като съдружник в персоналното дружество отговарящ солидарно за задълженията му, е с надлежна процесуална легитимация да оспори АУЗ. Съдът е обусловил решаването на отнесения пред него спор за съществуването и размера на публичните задължения и за законосъобразността на акта за установяването им от отговора на въпроса за дължимостта на данък върху превозните средства от собственик, който е лишен от владението, ползването и възможността да се разпорежда с тях. Приел е, че в данъчни периоди 2021 и 2022 г. СД е собственик на товарен автомобил Рено с рег. [рег. номер], но не го е владяло и ползвало, тъй като е предмет на обсебване от трето лице. Дружеството било препятствано от разследващите органи и от прокуратурата да се снабди с необходимите документи за прекратяване на регистрацията на превозното средство и така да се освободи от задължението за местния данък от месеца следващ този на прекратяване на регистрацията за движение. Нарушени били правата му по чл. 13 ЕКЗПЧОС и чл. 56 КРБ. Определеният по правилата на чл. 53 ЗМДТ не бил съобразен с изискването на чл. 60, ал. 1 КРБ да съответства на имуществото на собственика. Нарушаването на пряко приложими конституционни норми е мотивирало съдът да прогласи нищожността на административния акт в частта относно установените публични задължения във връзка с товарния автомобил Рено с рег. [рег. номер]. Първоинстанционното решение е недопустимо в обжалваната част. Възприемането на този негов порок е дължимо в обхвата на проверката по чл. 218, ал. 2 АПК. Обратно на приетото от първостепенният съд Г. Н., като съдружник в СД Алтон Н. и сие, не е с надлежна процесуална легитимация да оспори актът, установяващ по реда на чл. 107, ал. 3 ДОПК публични задължения на дружеството. Адресат на акта е дружеството, а не и съдружниците. Затова и не поражда задължения за субект различен от адресата /вж. чл. 147, ал. 1, in fine АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК/. Като изпълнително основание /вж. чл. 209, т. 3 ДОПК/, актът по чл. 107 ДОПК сочи страните в производството за принудително изпълнение, като с типична легитимация са публичният взискател /чл. 210, ал. 1, т. 1 ДОПК/ и длъжниците или техните наследници и правоприемници, както и третите лица, отговарящи за плащането на задължението на длъжника /чл. 210, ал. 1, т. 2 ДОПК/. Съдружникът не е припознат от администрацията като длъжник в утежняващия административен акт. Не и отговорно трето лице с арг. от чл. 16 във вр. с чл. 14, т. 3 ДОПК. Освен че не поражда задължения за съдружника, АУЗ не нарушава, нито застрашава негови права, тъй като въз основа на него не може да започне изпълнение срещу личното му имущество. Обратен извод не следва от установената със закон солидарна отговорност на съдружниците за задълженията на СД /вж. чл. 76, изр. 2 ТЗ/. При действието на чл. 88, изр. 1 ТЗ по иск срещу дружеството ищецът може да насочи иска си и срещу един или повече съдружници, а по правилото на чл. 122, ал. 2 ЗЗД предявяването на иск срещу един солидарен длъжник не засяга правата на кредитора срещу останалите съдлъжници. С АУЗ е предявено притезанието на общината срещу дружеството собственик на превозните средства. За него се поражда задължението, негов е правният интерес от съдебната защита срещу административния акт и то е субектът на правото на оспорване. Дължимо е обезсилване на решението в недопустимата част и прекратяване на тази част от делото. При този изход на делото на община Варна /арг. от § 1, т. 6 от ДР на АПК/ се следват деловодни разноски за всяка съдебна инстанция в размер 801 лева на основание чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 във вр. с чл. 8, ал. 1 от Наредба 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения или в общ размер 1 602 лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение