Решение № 8666 от 24.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 3784/2014 г.

Решение № 8666 от 24.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 3784/2014 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Подадена е касационна жалба от заместник-председателя на Комисията за финансов надзор, ръководещ управление „Застрахователен надзор”, чрез пълномощника юрисконсулт К. С., против решение № 16503/11.12.2013г., постановено по адм. дело № 4188/2013г. по описа на Върховния административен съд, седмо отделение, с което е отменено решение № 67-03/28.01.2013г. на заместник-председателя на Комисията за финансов надзор, ръководещ управление „Застрахователен надзор”. Касаторът поддържа, че решението е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. В касационната жалба се излагат съображения, че съдът е достигнал до неправилния извода за незаконосъобразност на оспорения административен акт, като е приел, че е постигнато съгласие относно самоучастие на застрахованото лице по сключен договор за застраховка със [фирма] и размера на самоучастие. По подробни съображения, изложени в касационната жалба и обосноваващи посочените оплаквания, касаторът моли решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отхвърлена подадената жалба против оспорената принудителна административна мярка. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба – [фирма] /[фирма]/, представлявано от изпълнителните директори Р. И. Я., К. Мюледер и К. Р., чрез процесуалния представител юрисконсулт Надежда К., оспорва жалбата. В писмени бележки от пълномощника се излагат подробни съображения за правилност на решението. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, петчленен състав на втора колегия, като прецени наведените в жалбата касационни основания и доказателствата по делото, приема следното: С обжалваното решение на Върховния административен съд, тричленен състав на седмо отделение, е отменено решение № 67-03/28.01.2013г. на заместник-председателя на Комисията за финансов надзор /КФН/, ръководещ управление „Застрахователен надзор”, с което на [фирма] е наложена принудителна административна мярка по чл. 302, ал. 2, т. 1 от Кодекса за застраховането /КЗ/, като е задължил дружеството в десетдневен срок от получаване на решението да съобрази становището си по заведена в дружеството претенция № [ЕГН]/286-12 по комбиниран застрахователен договор „Имущества“ № 2200120300Р000031 с уговорения в застрахователния договор, по смисъла на чл. 184 КЗ, размер на самоучастие. За да постанови това решение съдът е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган в рамките на предоставените му по закон правомощия, в изискуемата форма и при спазване на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалния закон. Според съда спорът по делото се свежда до правилността на преценката на административния орган дали между страните по застрахователния договор е уговорено самоучастие и дали е включено в документа, удостоверяващ договора, както и дали е налице противоречие между договора и общите условия. Изложил е съображения, че в случая застрахователният договор между [фирма] и Обединено детско заведение /ОДЗ/ № 47 е обективиран в няколко писмени документа - застрахователната полица, общите условия, предложението, спецификацията, които в своята съвкупност представляват застрахователния договор и които удовлетворяват изискванията на закона за сключване на договора в писмена форма, както и за задължителното му съдържание по чл. 184, ал. 3 КЗ. Посочил е, че законът изрично е утвърдил възможността неразделна част от застрахователния договор да бъдат отделни документи, по които страните са постигнали съгласие, а според чл. 186, ал. 1 КЗ, когато общите условия са предадени на застрахования и той ги е приел, те също са неразделна част от застрахователния договор. В случая в спецификацията има изрично позоваване на общите условия и съгласие за приемането им от застрахования, затова общите условия съвкупно с останалите документи обективират волеизявлението на страните по договора, като във всеки от тези документи се съдържат различни елементи от постигнатото съгласие. Относно реквизита от застрахователния договор, който е релевантен за преценката за законосъобразност на оспорения акт – размера на самоучастието, съдът е приел, че същият е посочен чрез вписване на спецификацията в полицата и препращане към текста на клаузи 003 и 004 от общите условия в спецификацията, както и предвид вписаното в тези клаузи от общите условия: по т. V на клауза 003 и т. ІV на клауза 004 е определено самоучастие, в т.ч. неговия вид – безусловно, и неговия размер – 0,5% за клауза 003 и 1% за клауза 004 от общата застрахователна сума, но не по-малко от 1 000 лв. и не повече от 50 000 лв. По подробни съображения в този смисъл съдът е направил извода, че административният орган неправилно е приел, че между страните по процесния договор не е договорено самоучастие и че е налице противоречие между договора и общите условия. След като общите условия са неразделна част от договора, уговореното в тях е част от уговорките между страните. Настоящият касационен състав на съда намира, че обжалваното съдебно решение е правилно. Същото е постановено въз основа на изяснена фактическа обстановка, при пълно, подробно и последователно обсъждане на релевантните факти и обстоятелства, на доводите на страните и на приложимите правни норми, а правните изводи, до които е достигнал съдът са обосновани и съответстват на материалния закон. Предмет на оспорването пред първоинстанционния съд е решение № 67-03/28.01.2013г. на заместник-председателя на Комисията за финансов надзор, ръководещ управление „Застрахователен надзор”, с което на основание чл. 16, ал. 1, т. 15 от Закона за Комисията за финансов надзор /ЗКФН/, чл. 303, ал. 1, чл. 302, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т. 1 и 4, вр. чл. 184, ал. 3, т. 7, вр. чл. 194 и 186, ал. 1 КЗ, вр. чл. 59, ал. 1 и 2 АПК и чл. 22 ЗАНН, [фирма] е задължено в десетдневен срок от получаване на решението за принудителната административна мярка да съобрази становището си по заведена в дружеството претенция № [ЕГН]/286-12 по комбиниран застрахователен договор „Имущества“ № 2200120300Р000031 с уговорения в застрахователния договор, по смисъла на чл. 184 КЗ, размер на самоучастие. Този акт е издаден при правилно установена от административния орган фактическа обстановка, която е възприета и от първоинстанционния съд и възпроизведена в мотивите на съдебното решение. Така, от доказателствата по делото е безспорно установено, че на 29.12.2011 г. между 47 Обединено детско заведение „Н. [фирма] Б.” АД е сключен застрахователен договор № 2200120300Р000031, по силата на който [фирма] е застраховало сградата на детското заведение за определени рискове, сред които и земетресение; за сключения договор е издадена Комбинирана застрахователна полица „Имущества” № 2200120300Р000031, в която е посочено дословно следното: „На основание платена застрахователна премия Застрахователно акционерно дружество [фирма] приема да обезщети застрахования съгласно условията на тази полица в рамките на застрахователния срок и лимита на отговорност. Тези общи условия, предложението за сключване на застраховка и спецификацията представляват един договор, и всяка дума или израз, които са носители на конкретен смисъл и се срещат в общите условия, предложението за сключване на застраховка и спецификацията, носят този конкретен смисъл навсякъде, където се появят.“ На застрахования е издадена Спецификация по полица № 2200120300Р000031, в която в графата „Самоучастие” е посочено: „Съгласно текста на клауза 003 и 004“; в графата „Декларация на застрахования” е посочено следното: ”Запознат съм и приемат условията на тази застрахователна полица!”. От съдържанието на клауза 004 „Земетресение” на Общите условия на комбинирана застрахователна полица „Имущества [фирма] Б.” АД е видно, че в т. ІV, е посочено, че при тази клауза се прилага безусловно самоучастие на застрахования при всяко едно застрахователно събитие в размер на 1% от общата застрахователна сума за всеки един вид застраховано имущество, поотделно за всеки застрахован обект /адрес/, но не по-малко от 1 000 лв. и не повече от 50 000 лв. Застрахователното събитие е настъпило на 23.05.2012 г. и 29.05.2012г. и застрахованият е отправил искане до застрахователя за изплащане на застрахователно обезщетение, претенцията е заведена с № [ЕГН]/286-12 /изх. № 82/23.05.2012г. и № 89/31.05.2012г./; застрахователят е отказал да изплати обезщетение по съображения, че оценката на причинените вреди възлиза на 455,22 лв., която попада под действащото по силата на клауза "Земетресение" от полица № 2200120300Р000031 безусловно самоучастие в размер на 1% от застрахователната сума или 15370,28 лв.; за отказа застрахования е уведомен с писмо изх. № Л 03316/19.07.2012г. Във връзка с този отказ от застрахования е подадена жалба до Комисията за финансов надзор от 30.08.2012г., по която е образувано административното производство, приключило с издаването на оспорената пред съда принудителна административна мярка, наложена с решение № 67-03/28.01.2013г. на заместник-председателя на Комисията за финансов надзор, ръководещ управление „Застрахователен надзор”. Предвид установените релевантни факти и обстоятелства по спора, правилен е изводът на първоинстанционния състав на съда, че в сключения между страните застрахователен договор е уговорено самоучастие и то е в размера, посочен в т. ІV от клауза 004 от Общите условия на комбинирана застрахователна полица „Имущества [фирма] Б. В. иншурънс Г.” АД. В чл. 184, ал. 1 КЗ като условие за действителност на застрахователния договор е предвидено изискването същият да е сключен в писмена форма, като същевременно е предвидено, че може да е във формата на застрахователна полица или друг вид писмен документ. В чл. 184, ал. 3 КЗ е регламентирано задължителното съдържание на застрахователния договор, като по т. 7 е предвидено изискването да се посочи размера на самоучастието, ако такова е уговорено между страните. Предвид съдържанието на приложимите правни норми, правилен е изводът на съда, че съществените елементи на застрахователния договор могат да бъдат обективирани /писмено изразени и подписани/ в различни писмени документи, които в своята съвкупност да представляват застрахователния договор. Доколкото не съществува изрично нормативно изискване всички елементи на застрахователния договор /всички уговорки относно правата и задължения на страните по договора/ да са обективирани в един документ, то стига да е изпълнено законовото изискване за действителност на договора за сключването му в писмена форма, страните са свободни да уговорят различни елементи от съдържанието на договора в отделни писмени документи. Както правилно е заключил първоинстанционният съд, в случая уговорката относно релевантния за спора елемент от съдържанието на застрахователния договор – самоучастието и неговия размер, е постигната, като спецификацията е вписана в полицата /както и номерът на полицата е вписан в спецификацията/, в спецификацията в графата „Самоучастие” е посочено „Съгласно текста на клауза 003 и 004”, а в графата „Декларация на застрахования” от същата спецификация е посочено, застрахованият е запознат и приема условията на тази застрахователна полица. Същевременно, в Комбинирана застрахователна полица „Имущества” № 2200120300Р000031 изрично е посочено, че общите условия, предложението за сключване на застраховка и спецификацията представляват един договор. Следователно, налице е изрично приемане от страна на застрахования на общите условия по застрахователна полица „Имущество [фирма] Б.” АД, с което е изпълнено условието на чл. 186, ал. 1, изр. първо КЗ, според което общите условия на застрахователя, установени отнапред за сключването на определен вид застраховка, обвързват застрахования, ако са му били предадени при сключването на застрахователния договор и той е заявил писмено, че ги приема. Доколкото в законовата норма не е предвиден специален начин за доказване на факта на предаването на общите условия на застрахования, то изричната декларация на последния, обективирана в спецификацията, че е запознат и приема общите условия по застрахователната полица, следва да се приеме за достатъчно доказателство, че общите условия са му предадени. Затова, приложимо е правилото, установено в чл. 186, ал. 1, изр. второ КЗ, според което приетите от застрахования общи условия са неразделна част от застрахователния договор. След като в случая общите условия са приети от застрахования и в тях има уговорка относно безусловно самоучастие при риска „Земетресение” /клауза 004/, както и уговорка относно размера на това самоучастие, а същевременно в спецификацията има изрично препращане към клауза 004 от общите условия относно самоучастието, то се налага извода, че страните по застрахователния договор са постигнали съгласие относно задължителния елемент от застрахователния договор, предвиден в чл. 184, ал. 3, т. 7 КЗ – уговорено е самоучастие, както и размера на самоучастието. При наличието на тази уговорка между страните, не е налице несъответствие между сключения застрахователен договор и общите условия, поради което разпоредбата на чл. 186, ал. 1, изр. трето КЗ е неприложима и административният орган неправилно се е позовал на нея. Правилно е твърдението, изложено в касационната жалба, че законът прави разлика между застрахователния договор и общите условия и че общите условия не стават по подразбиране неделима част от застрахователния договор, както и че за да станат общите условия неразделна част от договора, застрахованото лице трябва за заяви изрично в писмен вид, че приема общите условия. Именно в съответствие с тези принципни правила, в конкретния случай е налице изрично писмено приемане от страна на застрахованото лице на общите условия по комбинирана застрахователна полица „Имущество”, което е обективирано с подписването на спецификацията и на застрахователната полица и именно поради това изрично приемане, общите условия са станали неразделна част от застрахователния договор. Несъмнено е, че първоинстанционният съд също прави разлика между клаузи по застрахователния договор и общи условия. В съответствие с това разбиране и предвид конкретните обстоятелства по случая, съдът е направил обоснования извод, че общите условия са станали част от договора, защото са приети изрично от застрахования. Изложените от съда съображения във връзка с това, че законът допуска отделни елементи от застрахователния договор да бъдат уговаряни в различни писмени документи, се споделят от настоящия състав и не следва да бъдат повтаряни. Поддържаното в касационната жалба твърдение, че е налице противоречие между индивидуалния застрахователен договор и общите условия е обусловено от становището на административния орган, че е недопустимо препращане към клаузи на общите условия. Както се посочи по-горе, това становище е неправилно, още повече, че в конкретния случай препращането към общите условия е изрично и конкретно към текста на относимата клауза. Предвид изложените съображения, правилен е изводът на съда, че не е налице материалноправното основание за налагане на принудителната административна мярка по чл. 302, ал. 2, т. 1 КЗ, изразяващо се в нарушение на разпоредби на Кодекса за застраховането, свързани със защита на правата на застрахованото лице и в частност на разпоредбите, които регламентират задължителното съдържание на застрахователния договор, включително относно размера на самоучастието, когато такова е уговорено; не е налице противоречие между клаузите на застрахователния договор и общите условия. Наложената принудителна административна мярка правилно е преценена от съда като незаконосъобразна поради несъответствие с материалния закон и е отменена на това основание. При извършената служебна проверка на обжалваното съдебно решение съгласно чл. 218, ал. 2 АПК настоящият състав не установи наличие на основание за нищожност или недопустимост на решението; не са налице твърдяните касационни основания за отмяна на обжалваното решение, поради което същото следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на ответната страна за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно. Страната е представлявана от юрисконсулт и искането е направено своевременно, поради което на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, приложим на основание чл. 144 АПК на [фирма] следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определен съгласно чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, вр. пар. 1 от допълнителните разпоредби на същата наредба. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, петчленен състав