Решение № 409 от 13.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7268/2019 г.

Решение № 409 от 13.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7268/2019 г., VIII о., докладчик съдията Росица Драганова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на "Д. П. П." ЕАД, подадена чрез адв. Ю. Матеева и адв. Е. Евтимов, срещу решение № 2049 от 26.03.2019 г. на Административен съд С.-град (АССГ), постановено по адм. д. № 8076/2016 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу ревизионен акт (РА) № Р-29002915010478-091-001/26.04.2016 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - С., потвърден с Решение № 1170/13.07.2016 г. на директора на Дирекция " ОДОП" – С.. Претендира се отмяна на съдебното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът твърди, че разпоредбите на чл. 9 от Спогодбата за избягване на двойното данъчно облагане (СИДДО) с Р. И. и К. И. не влизат в противоречие с разпоредби от ЗКПО и са налице основания за прилагане на чл. 14, ал. 3 и ал. 4 ЗКПО. Иска се отмяна на атакуваното решение и отмяна на издадения на дружеството ревизионен акт. Претендира присъждане на направените разноски. Ответникът – директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - С., чрез процесуалния си представител, в становище в открито съдебно заседание, оспорва жалбата като неоснователна. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура излага мотивирано становище за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд (ВАС), осмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна, участник в първоинстанционното производство, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е основателна. Предмет на проверка пред АССГ е била законосъобразността на РА № Р-29002915010478-091-001/26.04.2016 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - С., потвърден с Решение № 1170/13.07.2016 г. на директора на Дирекция " ОДОП" – С., с който на "Д. П. П." ЕАД са определени допълнително задължения по ЗКПО в следствие на непризнат данъчен кредит за удържан и платен в Р. И. и К. И. данък върху доходи от лихви с източник тези държави за данъчен период 2009 г. в размер на 60 181, 94 лв., за данъчен период 2010 г. в размер на 39 491, 80 лв. и за данъчен период 2011 г. в размер на 63 433, 40 лв., ведно със съответните лихви за забава. За да отхвърли жалбата на дружеството административният съд е приел, че РА е издаден от компетентен орган, в установената форма и при спазване на процесуалните правила, като същият е материално законосъобразен. Съдът се е произнесъл по съществото на правния спор. Обсъдил е представените и ангажираните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и е приел за доказан извода на органите по приходите, че не следва да се признае данъчен кредит за удържан и платен в Р. И. и К. И. данък върху доходи от лихви с източник тези държави. Съдът е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 СИДДО доходите от тези лихви се облагат само в България и липсват основания за прилагане на чл. 14 ЗКПО. Възприел е мотивите на проверяващите, че ако в нарушение на СИДДО бъде признат данъчен кредит по отношение на платения данък върху процесните доходи от лихви, то това няма да погаси правото на жалбоподателя във всеки един момент да му бъде възстановен неправомерно платения данък в Р. И., респ. с К. И.. Решението е неправилно. В разглеждания случай между страните не е налице спор по фактите. Спорът е формиран по въпроса налице ли е било правото на приспадане на данъчен кредит по отношение на платения данък върху процесните лихви, произхождащи от Испания и Италия. Основателни са възраженията на касатора, че изводите на органите по приходите, споделени и от първоинстанционния съд, не са съобразени с целта, преследвана със сключените СИДДО с Италия и Испания. По делото е безспорно установено, че през целия процесен период "Д. П. П." ЕАД е било местно лице, единствено за Р. Б.. Това обстоятелство е изрично констатирано в становището на директора на Дирекция "СИДДО" към НАП, което е приложено към административната преписка. Няма спор между страните, че дружеството е генерирало доходи от лихви с източник Испания и Италия, като са представени доказателства за това, че в Испания и Италия е удържан данък при източника, който се следва върху реализираните там доходи, а именно - 10% от брутната сумата на тези доходи, като не са инициирани процедури по неговото възстановяване. От така изложените и безспорно установени факти, настоящата касационна инстанция стига до извода, че получените доходи са обложени, както в посочените страни, така и с ревизионния акт, което води до наличие на двойно данъчно облагане. Правото на данъчен кредит на пряк данък е дефинирано в § 1, т. 12 от ДР на ЗКПО и означава правото при определени условия да се приспадне като данъчен кредит платения в чужбина данък върху печалба или доходи. Прилагането и тълкуването на разпоредбата на чл. 14, ал. 1 ЗКПО следва да се разглежда във взаимовръзка с чл. 13 ЗКПО според който, когато в международен договор, ратифициран от Р. Б., обнародван и влязъл в сила, се съдържат разпоредби, различни от разпоредбите на този закон, прилагат се разпоредбите на съответния международен договор. Именно в това се изразява спорът между страните по делото в тази му част – следва ли да се приложат, респ. приложени ли са разпоредбите на СИДДО с всяка една от посочените по-горе държави или следва да се приложи националната разпоредба на ЗКПО, както и има ли право дружеството, което е притежател на получените доходи в тези държави, да приспадне данъчен кредит предвид чл. 14, ал. 1 ЗКПО. Съгласно разпоредбата на чл. 13 ЗКПО, когато в международен договор, ратифициран от Р. Б., обнародван и влязъл в сила, се съдържат разпоредби, различни от разпоредбите на този закон, прилагат се разпоредбите на съответния международен договор, а съгласно тази на чл. 14 от същия закон, когато не се прилагат разпоредби на международен договор по чл. 13, данъчно задължените лица имат право на данъчен кредит при условията и по реда на този закон, като при определяне на корпоративния данък или на алтернативните данъци по този закон, данъчно задължените лица имат право на данъчен кредит за всеки подобен на корпоративния или наложен вместо него данък, платен в чужбина. С оглед доказателствата по делото, съдът е формирал неправилен извод, че административният орган законосъобразно е определил допълнителни задължения по ЗКПО вследствие на непризнато право на данъчен кредит за платен данък в Р. И. и К. И. за доходи от лихви, придобити в тези държави от "Д. П. П." ЕАД. Приходните органи и съдът са обосновали мотивите на актовете си с разпоредбата на чл. 9 от СИДДО с посочените две държави, съгласно която лихвите, произтичащи от едната договаряща държава и плащани на местно лице на другата договаряща държава, се облагат само в тази друга държава, ако местното лице е действително ползващото лихвите лице, но този извод е неправилен. Получените от "Д. П. П." ЕАД доходи имат характер на доходи от стопанска дейност, поради което предвид облагането им в тези държави, неправилно съдът е потвърдил констатациите в ревизионния акт, че следва получените доходи отново да се обложат и в България като такива от стопанска дейност. В тази връзка е следвало да се приложи чл. 13, респ. чл. 14, ал. 1 ЗКПО предвид, че в държавите, където са платците на доходите не е приложена разпоредбата на чл. 9 СИДДО, поради което няма пречка да се приеме, че дружеството законосъобразно е приспаднало данъчен кредит. Неправилно АССГ е приел, че щом сключените с Испания и Италия СИДДО предвиждат облагането на реализираните в тези държави доходи от лихви от българско лице да се извършва в България, то общите правила на чл. 14 ЗКПО, уреждащи основния способ за избягване на двойното данъчно облагане, са неприложими в процесния случай. Правилото на чл. 9 от двете СИДДО, на което се позовава първоинстанционният съд в случая е неприложимо, тъй като то има действие само в случаите, когато данъкът все още не е събран и тепърва предстои да се определи къде той следва да бъде платен, респективно коя държава не трябва да пристъпва към събирането му. В хипотезите на вече заплатен данък обаче следва да се изхожда от основната идея, а именно - избягването на двойното данъчно облагане. Настоящата инстанция счита, че щом получените доходи вече са обложени в Италия и Испания като доходи от стопанска дейност, неправилно съдът е потвърдил констатациите в ревизионния акт, че получените доходи следва отново да се обложат и в България, отново като доходи от стопанска дейност. В тази връзка е следвало да се приложи чл. 13, респ. чл. 14, ал. 1 ЗКПО предвид, че в държавите, където са платците на доходите не е приложена СИДДО, поради което няма пречка да се приеме, че дружеството законосъобразно е приспаднало данъчен кредит. За пълнота на мотивите си, настоящият касационен състав следва да посочи, че изложените съображения от първоинстанционния съд, съгласно които удържаният в Испания и Италия данък е недължимо платен, поради което "Д. П. П." ЕАД разполага с възможността да проведе успешно процедурата по неговото възстановяване в чужбина, както и че чуждестранните данъчни власти дължат неговото възстановяване, са неотносими и извън предмета на спора за законосъобразност на оспорения РА. Като е достигнал до различни правни изводи първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което РА да бъде отменен. С оглед крайния изход на делото, заявеното от процесуалния представител на касатора искане за присъждане на разноски за две инстанции е основателно и същите следва да бъдат присъдени в претендирания размер 13 750 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, осмо отделение,