Решение № 8177 от 9.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 14238/2010 г.

Решение № 8177 от 9.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 14238/2010 г., I о., докладчик съдията Тодор Петков Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "ОУИ" при ЦУ на НАП, гр. София срещу решение № 2952 от 30.09.2010 г. по адм. дело № 8334/2009 г. на Административен съд - София - град, първо отделение, 6 състав, с което по жалба на "Кнауф Инженеринг" ГмбХ е отменено Становище за липса на основание за прилагане на СИДДО с ФРГ изх. № 17-К-5321/03.10.2008 г., издадено от орган по приходите при ТД на НАП "Големи данъкоплатци и осигурители" - София, потвърдено с решение № 1887/18.12.2008 г. на директора на Дирекция "ОУИ", гр. София. Ответникът - "Кнауф Инженеринг" ГмбХ, чрез адв. Славчев изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Допълнителни съображения са изложени в подаден писмен отговор. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срок и от надлежна страна и е процесуално допустима. Неоснователно е искането, направено от процесуалния представител на ответника в с. з. на 04.05.2011 г. за прекратяване на производството по делото, поради представяне от последния на Становище на орган по приходите за наличие на основания за прилагане на СИДДО с ФРГ изх. № 22-01-12925/14.12.2010 г., издадено във връзка със сега обжалваното решение на АССГ. С издаване на цитираното Становище не отпада висящността на правния спор, предмет на производството по настоящото касационно дело. Становището за наличие на основания за прилагане на СИДДО с ФРГ изх. № 22-01-12925/14.12.2010 г. е издадено въз основа на съдебно решение, което не е окончателно, а е предмет на касационна проверка от страна на Върховния административен съд. Съгласно чл. 144, ал. 4 ДОПК становището за липса на основание за прилагане на СИДДО подлежи на обжалване от получателя на дохода по реда за обжалване на ревизионните актове. В конкретния случай това право е било надлежно упражнено, в резултат на което са проведени производства по административно и съдебно обжалване, включително и пред настоящата касационна инстанция. От друга страна законодателното разрешение на чл. 141, ал. 6 ДОПК, по аргумент за противното основание, ограничава последващия контрол по прилагането на СИДДО, когато становището за липса на основание за прилагане на СИДДО е обжалвано самостоятелно (какъвто е настоящият случай). Това законодателно решение е обосновано от принципа за стабилитет на влезлите в сила съдебни решения и задължителния им характер за страните по делото. При неприключило съдебно производство по обжалване на становището липса на основания за прилагане на СИДДО, какъвто е настоящият случай, ограничението изведено от разпоредбата на чл. 141, ал. 6 ДОПК намира основание и в забраната по чл. 130, ал. 2 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна: За да постанови обжалваното решение, административният съд е приел, че по отношение на "Кнауф Инженеринг" ГмбХ са налице всички законови основания за прилагане на СИДДО с Германия, визирани в чл. 136 ДОПК, същите са удостоверени по реда на чл. 137 ДОПК и са представени изискуемите доказателства по смисъла на чл. 138 ДОПК. Касателно основанието по чл. 136, т. 1 ДОПК, съдът е приел, че последното се удостоверява от чуждестранната данъчна администрация в искането по ал. 1 или съобразно обичайната й практика (чл. 137, ал. 2 ДОПК). В случая към искането е приложено преведено на български език удостоверение за местно лице в страната, с което длъжностно лице от данъчната служба във Вюрцбург, Байерн удостоверява, че търговецът с фирма "Кнауф Инженеринг" ГмбХ е местно лице в страната. Съдът е приел, че при тези данни молителят е установил по съответния ред първото от основанията за прилагане на СИДДО - чл. 136, т. 1 ДОПК. Относно изискването по т. 2 на чл. 136 ДОПК съдът е приел, че съгласно чл. 137, ал. 3 ДОПК обстоятелството, че чуждестранното лице е притежател на доход от източник в България, се декларира от чуждестранното лице. Съдът е констатирал, че такава декларация е приложена към искането по чл. 137, ал. 1 ДОПК, установено е, че същата е подписана от Болдуин Кнуф като управител на чуждестранното дружество, който притежава необходимата представителна власт по отношение на търговеца. При тези данни съдът е приел, че чуждестранното лице е изпълнило изискването на закона относно удостоверяване наличието на основанието по чл. 136, т. 2 ДОПК - че е притежател на доход от източник в България - чрез декларация. На следващо място съдът е пристъпил към доказване наличието на самия доход като вид, основание и размер, съобразно разпоредбите на чл. 136, предл. първо ДОПК и чл. 138, ал. 1 и 3 ДОПК, в какъвто смисъл са и дадените с отменителното решение № 13849/18.11.2009 г. на ВАС задължителни указания. Приел е, че един от основните спорни моменти по делото е именно наличието или липсата на доход, предвид становището на органа по приходите за липса на валиден договор за технически услуги между страните, от който произтича доходът на чуждестранното лице, както и поради неустановеност на вида на извършваните услуги. Изложено е, че в конкретния случай в искането на чуждестранното лице е посочено, че доходът представлява възнаграждение за технически услуги по договор № 2660/12.07.2006 г. в размер на 1 288 193, 15 лв., като по делото са представени фактури за разходи по договора и платежни нареждания. Представен е и договор № 2660/12.07.2006 г. за проект и планиране на нов завод за гипсови плоскости - Марица в село Медникарово, общ. Гълъбово, по силата на който "Кнауф Инженеринг" ГмбХ е получил възнаграждения за оказани технически услуги на "Кнауф България" ЕООД. Съдът е извършил анализ на този договор като е приел, че същият съдържа минимално необходимото съдържание за един договор: страни и предмет, макар и да не е детайлизиран. Съдът е приел, че в конкретния случай се касае за отношения между търговци, чието естество - услуги по проектиране и планиране на строителство, не изискват писмена или друга специфична форма като условие за действителност (арг. от чл. 293, ал. 1 ТЗ). Съдът е обсъдил останалите писмени доказателства, приложени към делото: фактури, договор 2660; писмо от "Кнауф Инженеринг" ГмбХ за потвърждение на плащания във връзка с процесния договор, писмено изявление на управителя на дружеството относно наличие на посочения договор. При съвкупната преценка на посочените доказателства съдът е приел, че предвид неограниченото изброяване на допустимите доказателства по чл. 138, ал. 2, т. 1 ДОПК, по делото са налице достатъчно данни за наличието на договорно правоотношение между "Кнауф Инженеринг" ГмбХ като изпълнител и "Кнауф България" ЕООД като възложител относно проект и планиране на завод, обективирано писмено като договор № 2660-0. В решението си съдът е установил и размера на дохода, произтичащ от възнаграждения за технически услуги, извършени от "Кнауф Инженеринг" ГмбХ. В тази връзка съдът е приел, че фактурираните разходи по договора попадат в обхвата на приложимата широка дефиниция "всякакви услуги от консултантско и техническо естество", съгласно § 1, т. 9 от ПЗР на ЗКПО, приложим на основание чл. 3, ал. 2 от СИДДО с ФРГ. Относно условието по т. 3 на чл. 136 ДОПК - чуждестранното лице да не притежава място на стопанска дейност или определена база на територията на Република България, с които съответният доход е действително свързан, съдът е приел следното: няма изрични констатации на органа по приходите относно това дали лицето е удостоверило това основание, а в становището и потвърждаващото го решение приходният орган счита, че са недостатъчни или липсват доказателства "Кнауф Инженеринг" ГмбХ да е осъществявал претендираните услуги от място извън територията на България, за престоя на неговите служители, за дистанционното предоставяне на услугите. При преценка дали доходите са реализирани от "място на стопанска дейност на територията на страната", съдът е съобразил легалните дефиниции на това понятие по смисъла на § 1, т. 5 ДОПК, § 1, т. 2 ЗКПО и чл. 5, ал. 1 от СИДДО с ФРГ. Съобразена е и т. 6 от Коментара по чл. 5, ал. 1 от Модела на данъчна спогодба за доходите и имуществото на ОИСР, съгласно който общоприетият принцип в СИДДО е, че не е налице място на стопанка дейност, когато определена дейност е осъществявана в една държава чрез определено място, което е съществувало по - малко от 6 месеца. В конкретния случай от анализа на осъществяваната от служителите на "Кнауф Инженеринг" ГмбХ дейност в България е видно, че този праг не е надхвърлен (служителите са осъществявали проекта на територията на РБ само за по няколко дни през съответните месеци). В тази връзка по делото са представени справки за изпълнение на предпроектни работи съгласно съответните приложения към договор № 2660-0 - данни за имена на лица, отдел, отработени часове в Германия и в България, място на изпълнение на дейността и задачи. Също така "Кнауф Инженеринг" ГмбХ декларира в съответния образец и в писмо до "Кнауф България" ЕООД, че няма място на стопанска дейност на територията на страната, с което да е свързан декларираният доход. Относно основанието по т. 4 на чл. 136 ДОПК съдът е приел, че в СИДДО между РБ и ФРГ не са налице някакви специални изисквания по смисъла на чл. 136, т. 4 ДОПК, които да бъдат установявани съгласно чл. 137, ал. 4 от същия кодекс. Решението е правилно. Същото е постановено при правилно приложение на материалния закон и спазване на съдопроизводствените правила. Неоснователно е възражението в касационната жалба, че при постановяване на решението съдът е излязъл извън правомощията си, регламентирани в чл. 160, ал. 3 ДОПК. Видно от диспозитива на съдебното решение съдът е отменил Становище за липса на основание за прилагане на СИДДО с Германия изх. № 17- К-5321/03.10.2008 г. и е изпратил преписката на компетентния административен орган за издаване на ново становище за наличие или липса на основания за прилагане на СИДДО, съобразно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на съдебното решение. Съгласно чл. 160, ал. 3 ДОПК, когато естеството на акта не позволява решаването на делото по същество, съдът го отменя и връща преписката на компетентния орган по приходите със задължителни указания по прилагането и тълкуването на закона. Неоснователно е възражението в касационната жалба, че със съдебното решение на практика спорът е решен по същество, като съдът е определил какво да бъде съдържанието на административния акт. Практически е невъзможно съдът да отмени административния акт без да изложи мотиви за неговата незаконосъобразност, които в случая са свързани именно с преценка на доказателствата за наличие или липса на основанията за прилагане на СИДДО. При постановяване на решението административният съд е извършил подробен анализ и съвкупна преценка на доказателствата по делото, като представените писма, изявления и декларации от управителя на "Кнауф Инженеринг" ГмбХ са кредитирани от съда като извънсъдебни писмени изявления от страните по спорния договор и са преценени заедно с останалите доказателства по делото за наличие на договорно правоотношение между страните, като е съобразено неограниченото посочване на писмените доказателства, които могат да се сочат, съгласно чл. 138, ал. 2 ДОПК. В тази връзка неоснователно е твърдението в касационната жалба, че съдът е изградил изводите си и е приел, че са налице основанията на чл. 136, т. 2 и 3 ДОПК само въз основа на представените по делото декларации, без да съобрази тяхната доказателствена сила като частни документи. По делото, освен декларация на чуждестранно лице, че е притежател на доход от източник в РБ, е установено, че спорният доход представлява възнаграждение за технически услуги по договор № 2660/12.07.2006 г. в размер на 1 288 193, 15 лв., като към него са представени фактури за разходи по договора и платежни нареждания. След извършен подробен анализ на договора за проект и планиране на нов завод за гипсови плоскости - Марица в село Медникарово, общ. Гълъбово, съдът правилно е приел, че същият съдържа минимално необходимото съдържание за един договор: страни и предмет, независимо че не претендира за изчерпателност. При съвкупната преценка на тези доказателства съдът правилно е приел, че по делото са налице достатъчно данни за наличието на договорно правоотношение между "Кнауф Инженеринг" ГмбХ като изпълнител и "Кнауф България" ЕООД като възложител. Следователно по делото е установено наличие на основанието по чл. 136, т. 2 ДОПК - че чуждестранното лице е притежател на доход от източник в РБ. Относно наличието на основанието за прилагане на СИДДО по чл. 136, т. 3 ДОПК по делото също е представена декларация от чуждестранното лице, както и са обсъдени други относими към този въпрос доказателства. Следва да се посочи, че съгласно 137, ал. 3 ДОПК , обстоятелствата по чл. 136, т. 2 и 3 ДОПК се декларират от чуждестранното лице. В този смисъл чуждестранното лице чрез представяне на съответните декларации е изпълнило изискванията на закона относно удостоверяване наличието на предпоставки за приложение на СИДДО, поради което в тежест на органа по приходите е било да докаже, че действителните обстоятелства са различни от декларираните. Такива категорични доказателства не са събрани. Съгласно 137, ал. 3 съответните обстоятелства подлежат на деклариране от чуждестранното лице, което не изключва възможността за приходния орган да извърши проверка на декларираните обстоятелства, но същият в конкретния случай не е доказал по категоричен начин обратното на декларираното - че чуждестранното лице не е притежател на доход от източник в РБ и че чуждестранното лице има място на стопанска дейност в РБ. От друга страна, видно е, че лицето е спазило законовата разпоредба, подавайки съответните декларации, като в тежест на приходния орган е било да установи обстоятелства, различаващи се от декларираните. С оглед на така изложеното обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, Върховният административен съд, първо А отделение, на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК