Решение № 13791 от 14.11.2017 г. на ВАС по адм. д. № 6475/2017 г.

Решение № 13791 от 14.11.2017 г. на ВАС по адм. д. № 6475/2017 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от "Д. К. А." ЕООД, гр. С. срещу Решение № 1932 от 23.03.2017 г., постановено по адм. д. № 9215/2016 г. по описа на Административен съд - С. град. Касаторът поддържа, че атакуваният съдебен акт е неправилен като постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и в противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че изводите на съда не са съобразени с доводите му, че издадената от "В. Г." ООД фактура обективира доставка по смисъла на чл. 6, ал. 2, т. 2 ЗДДС, данъчното събитие по която е настъпило на датата на фактическото предаване на имота. Сочи, че не е отчетено, че в самия ревизионен акт е отразено, че стопанисването на обекта в КК "Б." е основната дейност на дружеството, с оглед на което необосновано е прието, че доставките по фактурите, издадени от наемодателя "А и Л Корпорация" ООД са нереални. В подкрепа на тезите си излага подробни доводи в жалбата, като претендира отмяна на атакувания съдебен акт и на РА, ведно с присъждане на осъществените разноски. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "ОДОП"- С., чрез процесуален представител, оспорва нейната основателност и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение, като взе предвид заявените касационни основания, за да се произнесе, съобрази следното: Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд - С. град е обосноваността и законосъобразността на Ревизионен акт /РА/ № Р-22221515008411-091-001/14.05.2016 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - С., потвърден с Решение № 1339 от 05.08.2016 г. на Директора на Дирекция "ОДОП"- С., с който на "Д. К. А." ЕООД е отказано признаване на право на на приспадане на данъчен кредит за д. период м. 06. 2015 г. в размер на 54 302.50 лв. по фактура от "В. Г." ООД. За да достигне до извод за неоснователност на оспорването първоинстанционният съд е приел следното от фактическа и правна страна: След анализ на представените предварителен договор за покупко- продажба, приемо- предавателен протокол, платежно нареждане и договори за търговско представителство ревизиращите са приели, че фактурата, издадената от "Виго груп" ООД, с предмет- " по договор" обективира нереална доставка. Този извод е формиран след като са отчели, че към 12.03.2016 г., когато е изтекъл срокът за сключване на окончателния договор за продажба между "Виго груп" ООД и ревизираното дружество, правото на собственост върху уговорените недвижими имоти не е транслирано на получателя по фактурата. Съобразили са още, че не е извършено плащане по фактурата, с оглед на което са счели, че между страните е сключена симулативна сделка и данъкът по издадената фактура е начислен неправомерно по смисъла на чл. 70, ал. 5 ЗДДС. Въз основа на осъществена преценка на събраните доказателства поотделно и съвкупност, първоинстанционният съд е приел, че спорната фактура не отговаря на изискванията на чл. 114, ал. 1, т. 9 ЗДДС, тъй като отразеният предмет "по договор" е напълно неясен както по количествени, така и по качествени показатели. Акцентирал е върху липсата на доказателства за извършени плащания по представения предварителен договор от 12.06.2015 г. за продажба на самостоятелни обекти в гр. Н., ул. "И. В." .№..., както и за собствеността на "Виго груп" ООД върху тях. Решаващият състав е възприел извода на ревизиращите, че сключеният предварителен договор между страните е симулативен. Счел е, че предварителният договор не може да се приравни на договор за продажба на изплащане, поради което не би могло да се приеме, че спорната доставка попада в обхвата на чл. 6, ал. 2, т. 2 ЗДДС. В обобщение съдът е приел, че фактурираната доставка не е реално извършена, с оглед на което законосъобразно с РА за нея е отказано признаване на право на приспадане на дънъчен кредит. За фактурата, издадена от "А и Л Корпорация" ООД решаващият състав изрично е посочил, че по нея не е отказано право на приспадане на данъчен кредит, а фактическите и правни изводи на ревизиращите в тази връзка касаят единствено изследването на икономическата дейност на ревизираното дружество. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Несподелима е тезата на касатора, че изводите на първоинстанционния съд не са съобразени с приложимите материалноправни разпоредби на ЗДДС, регламентиращи възникването и упражняването на правото на приспадане на данъчен кредит. Както правилно е посочил и решаващият състав, едно от кумулативно изискуемите условия за упражняване на претендираното право е наличието на фактура, която съдържат цялата изискуема информация по чл. 226 от Директива 2006/112/ЕО. В нейния обхват се включва вписването на количеството и естеството на доставените стоки/услуги или степента и естеството на предоставените услуги. Нормата на чл. 178 от Директивата изрично сочи, че притежаването на фактура, съставена в съответствие с чл. 220 - 236, е условие за упражняване на правото на приспадане. Това е изрично подчертано от СЕС и в Решението по дело С-271/2012, постановено при сходен фактически състав, в който белгийската данъчна администрация е отказала право на приспадане с мотива, че разглежданите в главното производство фактури не са достатъчно точни и пълни /т. 32/. В по-голямата част от тях е посочена обща сума, без конкретизация на единичната цена и броя на отработените часове на членовете на персонала на дружествата, доставчици на услугите. В този контекст СЕС разяснява, че по смисъла на чл. 22, § 3, буква в) държавите членки имат право да определят критериите, по които даден документ може да бъде считан за фактура. Освен това чл. 22, § 8 позволява на държавите членки да налагат други задължения, които сметнат за необходими за правилното събиране на данъка и за предотвратяване на данъчните измами. Etat belge е използвала възможността, предвидена в чл. 22, § 8 от Шеста директива, тъй като съгласно чл. 5, § 1, шеста алинея от Кралски указ № 1 фактурата трябва да съдържа информацията, необходима за определяне на сделката, и ставката на дължимия данък, по-специално обичайното название на доставените стоки и услуги, тяхното количество и предмет. В резултат на това СЕС посочва, че разпоредбите на Шеста директива трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, като разглежданата в главното производство, по силата на която правото на приспадане на ДДС може да се откаже на данъчнозадължени лица, получатели на услуги, които разполагат с непълни фактури, дори ако в допълнение към последните след приемането на решението за отказ е предоставена информация с цел да се докаже действителното извършване, естеството и стойността на фактурираните сделки. В съответствие с визираното тълкуване разпоредбата на чл. 71, т. 1 от ЗДДС предвижда, че едно от условията за упражняване на правото на приспадане е наличието на данъчен документ, отговарящ на изискванията на чл. 114 и 115 от ЗДДС. В случая в процесната фактура, издадена от "Виго груп" ООД е вписано единствено "по договор", без да е конкретизиран нито видът на стоката/услугата, нито договорът, към който фактурата препраща. Тази формулировка от една страна препятства индивидуализирането на фактурираната доставка и способът й за изпълнение, а от друга страна не позволява да се прецени корелацията й с останалите ангажирани доказателства за реално изпълнение на твърдяната престация. След като същата не е конкретизирана, то не би могло да се презумира, че фактическото предоставяне на имотите по предварителния договор, в който е предвидено прехвърляне на правото на собственост върху тях в посочения срок, е предмет на фактурираната доставка и на тази дата е настъпило данъчното събитие съгласно чл. 25, ал. 3, т. 1 ЗДДС. При липсата на доказателства за осъществено на 12.06.2015 г. плащане на посочената във фактурата сума и индивидуализиране на бъдещата доствака, не би могло да се приеме, че фактурата е издадена за авансово плащане по предварителния договор за продажба на недвижимите имоти. По аргумент от чл. 114, ал. 1, т. 9 ЗДДС посочването на вида на стоката/услугата е част от задължителните реквизити на фактурата, а при липсата на такъв издаденият документ не би могъл да се квалифицира като данъчен по смисъла на чл. 71, т. 1 ЗДДС. След като не е налице едно от кумулативно изискуемите се условия за упражняване на правото на данъчен кредит, то правилно първоинстанционният съд е приел, че с РА законосъобразно е отказано неговото признаване. Като е отхвърлил жалбата на дружеството, решаващият състав е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. За пълнота на изложението следва да се посочи, че по фактурите, издадени от "А и Л Корпорация" ЕООД органите по приходите не са отказали признаване на право на приспадане на данъчен кредит, с оглед на което изследването на реалността на доставките по тях е ирелевантно за дължимата преценка на законосъобразността и обосноваността на оспорения РА. При този изход на спора и направеното искане, в полза на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, възлизащо на сумата от 2 159 лв. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение