Решение № 13250 от 26.10.2020 г. на ВАС по адм. д. № 14460/2019 г.

Решение № 13250 от 26.10.2020 г. на ВАС по адм. д. № 14460/2019 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Тодоров, с ЕГН [ЕГН], чрез адв. А. Костова, срещу Решение № 508 от 21.10.2019 г., постановено по адм. д. № 304 по описа на Административен съд – Монтана (АС – Монтана) за 2019 г., в частта, с която Регионална дирекция по горите – гр. Берковица (РДГ – Берковица) е осъдена да заплати на Тодоров сумата от 1200, 00 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, съставляващи разноски за адвокатско възнаграждение, платени по анд № 1897 по описа на Районен съд – Монтана за 2018 г. и канд № 156, 157 и 158 по описа на АС – Монтана за 2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 19.06.2019 г. до окончателното й изплащане и РДГ – Берковица е осъдена да заплати на Тодоров разноски по делото в размер на 334, 00 лв. В останалата част решението не е предмет на касационна проверка, доколкото срещу него не е подадена касационна жалба. В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваните части е недопустимо - касационно основание по чл. 209, т. 2 АПК. Сочи се, че съдът не се произнесъл по предявените искове при условията на обективно, кумулативно съединяване, като вместо това се произнесъл по един непредявен иск с цена сбора от размера на всеки от исковете. Предвид посоченото се иска обезсилване на обжалваното решение и връщане на делото на АС – Монтана за ново произнасяне от друг състав. При условията на евентуалност се релевират доводи за неправилност на решението в обжалваните части като постановено в тези части при неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на изводите на съда относно характера на дължимата лихва, присъдена върху общия размер на сумата от 1200, 00 лв., считано от датата на завеждане на исковата молба. Относно началния момент, от който се претендира лихвата касационният жалбоподател се позовава на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г., постановено по тълк. д. № 3 от 2004 г. на Общото събрание на Гражданска колегия на Върховния касационен съд, като направените от съда изводи по този въпрос определя като неправилни. В този смисъл твърди, че съдът е следвало да се произнесе по всеки от предявените искове за обезщетение и по всеки от исковете за лихва върху това обезщетение. Предвид изложеното, моли отмяната на решението в обжалваните части като неправилно и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд в тези части. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател не се явява и не се представлява. Ответникът – не представя писмен отговор на касационната жалба и не изразява становище по нея. В съдебното заседание пред настоящия съд не се представлява. Представителят на Върховната административна прокуратура дава подробно мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка досежно валидността и допустимостта на обжалваното решение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от страна, която обосновава интерес от оспорването. Според настоящия съдебен състав предвид заявеното в исковата молба от Тодоров искане за присъждане на търсените обезщетения за имуществени вреди ведно с лихвата, считано от датата на влизане в сила на всяко от трите съдебни решения, с които са отменени наказателните постановления, във връзка с които се претендира присъждането на обезщетение и приетото по т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г., постановено по тълк. д. № 3 от 2004 г. на Общото събрание на Гражданска колегия на Върховния касационен съд, за лицето е налице интерес от касационно оспорване на решението в обжалваните части. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Решението в обжалваните част е валидно, но е недопустимо. Видно е от исковата молба, по която било образувано производството пред АС – Монтана, че Тодоров е предявил четири обективно съединени иска, с които е претендирал присъждане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в сторени разноски за адвокатско възнаграждение в производства по отмяна на наказателни постановления по всеки от тях в размер на по 300, 00 лв., като е поискал заплащането на сумите ведно с лихвата от различен момент – влизане в сила на всяко от съдебните решения, с които са отменени тези наказателни постановления. С исковата молба са предявени при условията на евентуалност и два други иска, но решението на съда в тази част не е предмет на касационна проверка. Въпреки ясно формулирания петитум, с решението в обжалваните части, първоинстанционният съд се е произнесъл по един иск с цена от 1200, 00 лв., който уважил, като присъдил лихвата върху сумата считано от датата на завеждане на исковата молба в АС – Монтана. В този смисъл основателно се явява направеното от касационния жалбоподател оплакване за недопустимост на постановения съдебен акт в обжалваните части, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск. Констатираният порок формира извод за недопустимост на съдебния акт в тези части, респективно за неговото обезсилване на основание чл. 221, ал. 3 АПК поради наличието на касационно основание по чл. 209, т. 2 АПК, като делото следва да се върне на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав на АС – Монтана за постановяване на допустим съдебен акт. При това първоинстанционният съд следва да има предвид, че в съответствие на приетото по т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на Общото събрание на съдиите на Гражданска колегия на Върховния касационен съд, постановено по тълк. д. № 3/2004 г. лихвата е дължима, считано от датата на влизане в сила на решението за отмяна на незаконосъобразния административен акт. Даденото с посоченото тълкувателно решение разрешение е приложимо и към спорната хипотеза. Съгласно приетото в мотивите по т. 1 на Тълкувателно постановление № 1/2015 г., постановено по т. д. № 2/2014 г. на Гражданската колегия на Върховния касационен съд и на Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд "... определяща е не правната природа на отменения акт, а основният характер на дейността на органа, негов издател. Независимо, че наказателното постановление не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява властнически акт и въпреки че поражда наказателноправни последици, е правен резултат от санкционираща административна дейност. Неговото издаване е последица от изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена административнонаказателна компетентност, законово предоставена на органите в рамките на административната им правосубектност, което по своето съдържание представлява изпълнение на административна дейност." Ето защо, приетото по т. 4 от посоченото в този абзац тълкувателно решение, че "При незаконни актове на администрацията началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане е влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, при нищожните - това е моментът на тяхното издаване, а за незаконни действия или бездействия на административните органи - от момента на преустановяването им.", е от значение за делото при преценка на момента, считано от който се дължи претендираната лихва върху обезщетението за претърпени имуществени вреди, в случай, че исковете бъдат приети за основателни. Отделно от горното, преди да пристъпи към разглеждане на спора, съдът следва да приобщи към доказателствата по делото делата, образувани по обжалване на наказателните постановления, във връзка със защитата срещу които Тодоров твърди, че е понесъл имуществените вреди, чието обезщетяване претендира. По разноските ще се произнесе първоинстанционният съд при новото разглеждане на делото. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 3 АПК, във вр. с чл. 209, т. 2 АПК Върховният административен съд, състав на трето отделение