Решение № 6145 от 20.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9661/2015 г.

Решение № 6145 от 20.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9661/2015 г., VII о., докладчик съдията Даниела Мавродиева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на В. П. Б., против решение № 11 от 18.06.2015 г., постановено по адм. дело № 44/2015 г. по описа на Административен съд - Русе, с което е отхвърлено като неоснователно искането му за прогласяване на нищожност Акт за установяване на задължения по декларация (АУЗД) № 18-1/23.09.2014 г., издаден от инспектор по приходите при звено "Приходи по ЗМДТ и принудително събиране" при община Иваново. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното решение. Иска решението да бъде отменено, а спорът - решен по същество. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът - ръководителят на звено "Приходи по ЗМДТ и принудително събиране" при Община Иваново, област Русе, чрез процесуалния си представител, юрк. Лозанова, в отговора на касационната жалба оспорва същата като неоснователна. Моли решението да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Не претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество на посочените в нея основания и след извършена служебна проверка съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, съдът намира същата за неоснователна. Производството пред първоинстанционния съд е започнало по жалба на В. П. Б., с която е поискано да бъде прогласена нищожността на Акт за установяване на задължения по декларация (АУЗД) № 18-1/23.09.2014 г., издаден от инспектор по приходите при звено "Приходи по ЗМДТ и принудително събиране" при община Иваново, с доводи, че част от определените задължения са погасени по давност, а останалите са неправилно определени. С оглед така установеното съдът е изложил доводи, че за да е налице нищожност следва тежестта на порока да е такава, че актът изначално от момента на издаването му да не поражда целените правни последици. Първоинстанционният съд е посочил, че съгласно изградените в правната теория критерии относно възможните пороци водещи до нищожност, такива биха били липсата на форма и от там съответно липса на волеизявление. Нарушението на административнопроизводствените правила е основание за нищожност в случай, че е довело до липса на волеизявление. В настоящия случай съдът е приел, че АЗУД е издаден от компетентен орган, същият е в изискуемата писмена форма и при издаването му не са допуснати нарушения на административно производствените правила, които да водят до нищожност. Съдът е приел, че въпросът дали задълженията са погасени по давност или не има значение за законосъобразността на акта, но не и за неговата валидност или казано по друг начин изтеклата погасителна давност би била основание единствено за отмяна на акта, но не и за обявяване на нищожност на същия. С оглед изложеното съдът е приел, за неоснователни доводите за нищожност на АУЗД, поради изтекла погасителна давност. Въз основа на така установеното съдът е приел, че актът не е нищожен и е и отхвърлил жалбата като неоснователна. Решението е правилно. Първоинстанционният съд е установил правилно фактическата и правна обстановка и въз основа на нея е извел правилни и законосъобразни изводи, които се споделят от настоящата инстанция. Съдът е обсъдил наведените основания, съобразно критериите за нищожност, установени от съдебната практика и доктрина. В съответствие с доказателствата по делото административният съд е приел е, че при извършената проверка не е констатирано наличие на такива тежки пороци, които да квалифицират административния акт като нищожен. АУЗД е издаден от компетентен орган в изискуемата писмена форма и не са допуснати нарушения на процедурата, които да са толкова тежки, че да обуславят неговата нищожност. Нищожността е форма на незаконосъобразност на административния акт. В зависимост от степента на допуснатия от административния орган порок, актът се преценява или като нищожен, или като незаконосъобразен и в първия случай се обявява неговата нищожност, а в другия - административният акт се отменя като незаконосъобразен, на някое от основанията, посочени в чл. 146 АПК. Доколкото в АПК не съществуват изрично формулирани основания за нищожност на административните актове, теорията и съдебната практика са възприели критерия, че такива са петте основания за незаконосъобразност по чл. 146 АПК, но тогава, когато нарушенията им са особено съществени - т. е. порокът трябва да е толкова тежък, че да прави невъзможно и недопустимо оставането на административния акт в правната действителност. Нищожен е само този акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че актът от момента на издаването му не поражда правните последици, към които е насочен и за да не създава правна привидност, че съществува, при констатиране на основание за нищожност, съдът следва да го отстранява от правния мир чрез прогласяване на неговата нищожност. Правилно решаващият съд е счел, че всички изложени от жалбоподателя доводи не са от такъв характер, че да опорочат акта до степен, при която той да не породи правни последици и да обосноват неговата нищожност. По тези съображения правилно жалбата е приета за неоснователна. Настоящият състав споделя изцяло мотивите на съда и без да е нужно да ги повтаря намира, че липсват основания за прогласяване на нищожност на процесния административен акт. Както правилно е приел първоинстанционният съд, доводите на касатора за изтекла погасителна давност по отношение на част от задълженията, и определянето на задължения в по-голям размер, в сравнение с тези, определени в заключението на вещото лице по назначената експертиза, не водят до нищожността на акта, а биха могли да бъдат предпоставка за неговата унищожаемост. С оглед изложените по-горе съображения постановеното от първоинстанционния съд решение е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора претенцията на касатора за присъждане на разноски е неоснователна и не следва да бъде уважена. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение,