Решение № 9231 от 9.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9559/2019 г.

Решение № 9231 от 9.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9559/2019 г., IV о., докладчик председателят Аделина Ковачева Производството е по реда на чл. 208 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Нур, [гражданство], чрез процесуален представител адвокат П. Желев, срещу решение № 4164 от 18.06.2019 г. по адм. дело № 4686/2019 г. на Административен съд-София град. С него е отхвърлена, като неоснователна жалбата му против решение № 1993 от 29.03.2019 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет. Излагат се доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неспазване на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Ответната страна – председател на Държавната агенция за бежанците /ДАБ/ чрез процесуалния си представител – юрисконсулт Минкова изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Участвалият в настоящото производство прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Мотивира се, че при постановяване на решението не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, нито противоречие с материалния закон. Посочва, че обосновано е прието, че не са налице условията на чл. 8, ал. 1 ЗУБ, тъй като от личната бежанска история може да се направи извод, че лицето няма качество на бежанец, а има желание за установяване в държава с по-висок жизнен стандарт. От представените писмени доказателства не се установяват и основания за предоставяне на хуманитарен статут. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 87 ЗУБ и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Производството пред административния съд е по жалба, подадена от М. Нур против решение № 1993 от 29.03.2019 г. на председателя на ДАБ. С него, поради липса на предпоставките по чл. 8 и чл. 9 ЗУБ и на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от същия закон, му е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Възразява за проявен формален подход при оценката на бежанската му история, ситуацията в Мианмар и от там за наличие на предпоставките за предоставяне статут на бежанец. Административният съд е събрал административната преписка и въз основа на съдържащите се в нея данни е приел за напълно установени фактите, изложени в оспорения административен акт. Направил е правните си изводи за спазване, както на административнопроизводствените правила, уредени в ЗУБ, така и на материалния закон. Посочил е, че председателят на ДАБ е анализирал поотделно и в съвкупност изложените от жалбоподателя обстоятелства от бежанската му история и обосновано е приел, че лицето е напуснало страната си по произход, не поради преследване и страх за живота, а от желание за по-добър живот. По отношение на него не са установени материалните предпоставки на чл. 8 ЗУБ за предоставяне статут на бежанец. На следващо място е обсъдил събраните писмени доказателства, релевантни към предоставяне на хуманитарен статут и е счел липса на основанията по чл. 9 от закона за предоставянето му. От представените справки относно обстановката в Мианмар и бежанската история е счел, че за лицето не е налице заплаха за живота му. При липса на отменителните основания по чл. 146 АПК, съдът е преценил подадената жалба, като неоснователна и я е отхвърлил. Така постановеното решение е правилно. Напълно обосновано и в съответствие с данните по делото, в това число свободно разказаната от кандидата за бежанец история при провеждане на интервюто, както административният орган, така и първоинстанционният съд са приели, че той не установява, да е бил обект на преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 ЗУБ. Дори и не твърди, че са му отправяни заплахи, основани на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група. Поради това не са налице предпоставките по ал. 1 на цитираната разпоредба. Видно от справката жалбоподателят е [гражданство], вероизповедание – [вероизповедание], семейно положение – [семейно положение], етническа принадлежност – [етническа принадлежност], нечленуващ в политически партии, не е бил член на въоръжена групировка и не е влизал във взаимоотношения с армията или полицията на Мианмар. Сам заявява, че е живял и завършил образованието си в област Аркан, има диплома за инженер и че е работил четири години в компания за електрически инсталации, след което е бил съкратен. Твърди, че не е имал никакви проблеми в държавата си по произход преди 26 април 2005 г., на която дата посочва, че къщата и магазина са му изгорени при умишлен палеж, иницииран от будисти. Изнесените от М. Нур факти не обосновават основателен страх от преследване поради неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради неговото политическо мнение и/или убеждение, които да мотивират нежеланието му да се завърне в държавата си по произход. Касационният жалбоподател е заявил, че през 2005 г. е напуснал Мианмар и е отишъл в Бангладеш, където е останал пет години в бежански лагер, след което е живял две години в Индия и от 2014 г. е бил в бежански център в Турция. От негов приятел разбрал, че в Европа може да си уреди живота и да си намери работа, поради което през ноември 2016 г. е влязъл нелегално в България. Посочва, че основната му цел е била да стигне до Италия, но е заловен на българо-сръбската граница. Посочил е още, че в Мианмар будистите не харесват [етническа принадлежност] и ги преследват, които причини правилно административният орган и първоинстанционният съд са приели, че не обосноват наличието на основателен страх от преследване по смисъла на чл. 8, ал. 1 ЗУБ. Съмненията на лицето, произтичащи от опасения за евентуалното му преследване от будистите в Мианмар, не са свързани с конкретна причина, която да обосновава търсене на закрила и затова се явяват неоснователни. Съдът правилно е възприел изводите на председателя на ДАБ, обективирани в обжалвания акт. Съобразил е, че срещу М. Нур не е имало конкретни посегателства и той не е преживял насилие. Първоинстанционният съд е отчел, че касаторът няма твърдения за осъществено спрямо него преследване от държавен орган или организация, на която държавата не може или не желае ефективно да противодейства. Той не е аргументирал страх от преследване по изброените в чл. 8, ал. 1 ЗУБ причини, не е заявил дискриминационни и други неблагоприятни мерки, водещи до риск от преследване. Съдът е отчел и факта, че лицето е напуснало Мианмар легално и в продължение на единадесет години е живял необезпокояван в бежански лагери в други държави, за които лично е заявил, че не е имал проблеми с етническата си принадлежност, което според настоящия състав е показателно за липсата на особено отношение към него от страна на официалните власти в държавата му по произход. От друга страна правилно е отчетена липсата на заплаха в страната му по произход, тъй като лицето е влязло в Република България през месец ноември 2016 г., а е подало молба за закрила едва през месец март 2018 г. и както правилно е приел АССГ, за да не бъде изпълнена приложената му принудителна административна мярка – "принудително отвеждане до границата". Цялостният анализ на обясненията на Нур доказва ясно и недвусмислено, че той е напуснал Мианмар/Бангладеш/Индия/Турция изцяло по икономически подбуди и е типичен пример за икономически мигрант. Поради това законосъобразно му е отказано предоставяне на статут на бежанец. Законосъобразни са и изводите на съда, че в конкретния случай не са налице и материалноправните предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут на молителя по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗУБ. Правилно съдът, предвид данните, съдържащи се в интервюто на молителя е приел, че липсват доказателства да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне, тежки и лични заплахи срещу живота и личността му като гражданско лице в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Неоснователно е твърдението на касатора, че административният орган и съдът не са събрали и обсъдили актуалната информация за състоянието на сигурността в Мианмар, от която да се направи извода за това, че в страната са гарантирани основните човешки права. В рамките на административното и съдебното производство са представени три справки за общото положение в Мианмар, както и за актуалната политическа и икономическа обстановка в Бангладеш. Справките са изготвени в съответствие с "Методология на Европейската служба за подкрепа в областта на убежището за изготвяне на информация за страните на произход". В основата им са залегнали публично достъпни външни източници и информация, изрично посочени в документа. Първата справка е от 21.01.2019 г. и именно тя е обсъждана в мотивите на административния орган за липса на законовите изисквания по чл. 9 ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут. Втората справка, представена пред първоинстанционният съд е от 10.06.2019 г. Съдът е обсъдил, че през 2008 г. Държавният съвет на мира и развитието огласява новата конституция на Мианмар, която предвижда, че всеки гражданин има свободата да упражнява свободно изразяване и публикуване на своите убеждения и мнения, които обаче не трябва да противоречат на законите, приети за националната сигурност, както и че Мианмар е в демократичен преход – въвеждат се нови политики, финализират се нови стратегии за здравеопазването и образованието, набелязват се нови мерки за храненето и развитието на селските райони с възможности за по-нататъшно задълбочаване на реформите. Обсъдено е, че в Мианмар не е наличен вътрешен въоръжен конфликт и въпреки оценяването на някои части на страната като несигурни и напрегнати, не следва насилието там да се определя като безогледно. АССГ е обсъдил и ситуацията в Бангладеш като е посочил, че чужденецът може да живее на територията на страната и да се възползва от закрилата, която му е била предоставена там, тъй като в Бангладеш не съществува реален риск от тежки посегателства. Третата справка, представена в настоящото съдебно производство, е с дата - 22.05.2020 г. В нея липсват данни за висока степен на безогледно насилие, изискуема за търсене на субсидиарна закрила, още повече, че лицето е посочило, че не е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства. Във връзка с така установената обществено-политическа и икономическа обстановка в страната по произход, настоящата съдебна инстанция приложи основното правило, формулирано в т. 39 от решение на СЕС от 17.02.2009 г. по дело С-465/07. То въвежда обратно пропорционална връзка между засягането на личните интереси на търсещия закрила и степента на безогледно насилие, изискуема, за да се предостави такава закрила. Доколкото личната бежанска история на жалбоподателя се характеризира с липса на каквито и да било основателни опасения от преследване, основани на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, то толкова по-висок би следвало да е интензитетът на безогледно насилие в страната му. Такъв не е установен по делото, поради което по отношение на него не следва да намерят приложение, както чл. 8, така и чл. 9 ЗУБ. Като е приел решението на председателя на ДАБ за законосъобразно и е отхвърлил подадената срещу него жалба, като неоснователна, административният съд е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение