Решение № 414 от 5.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 458/2012 г.

Решение № 414 от 5.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 458/2012 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Жива Декова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Прокуратура на Република България и от Апелативна прокуратура - София срещу решение от 15.02.2012 г., постановено по гр. д. № 3256/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 16.06.2011 г. по гр. д. № 13857/2010 г. на Софийски градски съд в частта за уважаване предявения от А. С. Г. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ за сумата 11 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди. Касационното обжалване е допуснато с определение № 1116 от 08.10.2012 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие със задължителната практика на съда, изразена в т. II ППВС № 4/23.12.1968 г., както и в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, които имат задължителен характер - решение № 337 от 22.06.2010 по гр. д. № 1381/2009 на IV г. о. на ВКС, решение от 26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ВКС, IIIг. о., решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г. на ВКС, IIIг. о., решение № 149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г. по поставения материалноправен въпрос относно съдържанието на понятието "справедливост", изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е относим към правния спор. Когато този принцип е нарушен, това дава отражение върху изводите за паричния еквивалент необходим за възмездяване на увреденото лице за претърпяните от него неимуществени вреди. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно. По съображения в жалбата се иска да бъде отменено атакуваното решение. Ответникът А. С. Г. оспорва жалбата като неоснователна. Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното: Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част за осъждане на Прокуратура на Република България да заплати на А. С. Г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ сумата 11 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпления по чл. 354а, ал. 1, пр. 3, 4 и 6 от НК, по което ищецът е оправдан, както и от незаконно задържане под стража като мярка за неотклонение по същото наказателно преследване за периода от 09.05.2002 г. до 06.08.2002 г. Установено е, че с постановление от 08.05.2002 г. срещу А. С. Г. е повдигнато обвинение и е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 354а, ал. 1, пред. 3,4 и 6 НК, за това, че на неустановена дата, без надлежно разрешение придобил и държал високорискови наркотични вещества. С определение от 09.05.2002 г. по д. № И-111/02 г. на Г. е наложена мярка за неотклонение "задържане под стража", която мярка за неотклонение е заменена в "парична гаранция" в размер на 1000 лв. с определение от 30.VII. 2002 г. по НЧД № 1841/02 г. на СГС, потвърдено на 06.08.2002 г. от САС. С присъда от 10.11.2004 г. по нход № 200/2003 г. на СГС А. Г. е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение и е оправдан. Оправдателната присъда е потвърдена с решение от 16.08.2005 г. по внохд № 128/2005 г. на САС, което е влязло в сила като необжалвано и непротестирано. Изхождайки от понятието "неимуществени вреди", в което според практиката на ВКС се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време, като и изхождайки от разбирането, че критерият за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД не е абстрактен, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които в случая не дават основание за присъждане на обезщетение в размер на 11000 лв. Неправилно, при липса на данни по делото е прието, че е загубил работата си в кварталния магазин в резултат на незаконното обвинение и задържане под стража като мярка за неотклонение. Разпитаните по делото свидетели А. и П. не дават показания в тази насока, а не са отчетени данните при самоотчета на А. Г. при психиатричния преглед, видно от заключение от 08.05.2002г на допусната експериза в предварителното производство, че е безработен. Установено е със събраните доказателства, че Г. е понесъл тежко наказателното преследване срещу него и наложената му мярка за неотклонение задържане под стража. От правно значение за ангажиране отговорността на държавата на основание чл. 2, ал. 2, т. 2 ЗОДОВ е обвинение в извършване на престъпление, по което лицето е оправдано и принципно търпените /респ. ако има установени претърпени в по-голяма степен/ неудобства в резултат на това обвинение и на задържането под стража като мярка за неотклонение по него. Наказателното преследване срещу ищеца е продължило около три години и половина, като е оправдан по повдигнатото му обвинение още от първоинстанционния съд; задържането под стража като мярка за неотклонение е продължило около три месеца. По делото са установени отрицателните последици във физическо, емоционално и психическо отношение, които е претърпял ищецът, вследствие на наказателното преследване и мярката за неотклонение. В тази насока, са показанията на разпитаните свидетели, които установяват как ищецът е изживял случилото се с него. Правилно е прието от въззивния съд, че самото наказателно преследване, по естеството си е дейност, която оказва негативно въздействие върху психиката на даденото лице, рефлектира негативно върху отношенията на обвиняемия с неговите близки, приятели, колеги и т. н. По делото обаче не е установено да са търпени вреди по-големи от принципно търпените. Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, т. 13 в случаите на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ/сега т. 3/, какъвто е и настоящият, обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконното задържане под стража, като мярка за неотклонение, което в случая е продължило около три месеца. На репариране на основание чл. 2, ал. 2, т. 2 ЗОДОВ подлежат вредите, претърпени в резултат на обвинението, по което ищецът е оправдан. Като се вземат предвид установената продължителност на наказателното преследване и на постановената мярка за неотклонение лишаване от свобода, тежестта на престъплението, за което е бил обвинен, и претърпените от тези обвинения от ищеца душевни страдания, които не са по-големи от принципно търпените, младата му възраст, справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 8000 лв. Този размер удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот, с оглед на конкретните обстоятелства по делото. В останалата част до размера 11 000 лв. претенцията е завишена. По изложените съображения следва да се приеме, че е налице поддържаното от касатора основание за неправилност на въззивното решение. Предвид изложеното и съобразно разпоредбата на чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК въззивното решение следва да се остави в сила за размера 8000 лв. и се отмени за размера над 8000 лв. до присъдения размер 11000 лв. и в тази част искът се отхвърли като неоснователен. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение