Решение № 3163 от 13.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 815/2018 г.

Решение № 3163 от 13.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 815/2018 г., I о., докладчик съдията Стефка Кемалова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на "Д. К." ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. С., район "Подуяне", кв. "Х. Д.", бл. ..., вх. ..., ет. ..., ап. ..., представлявано от управителя А. М. М., подадена чрез адвокат М. Т.. Оспорва се Решение № 7041/24.11.2017 г., постановено по административно дело № 186/2017 г. по описа на Административен съд - С. град, с което е отхвърлена жалбата на "Д. К." ЕООД срещу Ревизонен акт № Р-22220615009119-091-001/10.10.2016 г. на органи по приходите при ТД на НАП гр. С., в частта потвърден с Решение № 2173/13.12.2016 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно осигурителна практика" гр. С., относно непризнато право на данъчен кредит в общ размер на 23 359,57 лева, ведно с лихви в размер на 15 398,98 лева, за данъчни периоди м. 01.2015 г., м. 02.2015 г., м. 03.2015 г. и м. 07.2015 г. В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на оспореното решение, поради което се иска неговата отмяна, ведно с последиците от това. Твърди се, че съдът формално е повторил мотивите на приходните органи, без да съобрази възраженията на жалбоподателя и събраните в хода на производството доказателства. Оспорва се възприетия в съдебното решение извод за нереалност на процесните доставки, като се твърди, че липсата на доказателства за предходни доставки, както и за кадрова и техническа обезпеченост на доставчиците, не може да обуслови отказ за признаване на правото на данъчен кредит. Касационната жалба се поддържа от адвокат Т. чрез депозирано по делото писмено становище, съдържащи доводи по съществото на спора. Ответникът по касационната жалба - Директора на Дирекция "ОДОП" гр. С., се представлява от юрисконсулт К., която изразява становище за неоснователност на касационната жалба, като счита, че оспореното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и предлага решението на административния съд да бъде оставено в сила поради отсъствие на сочените касационни основания за отмяна. Върховният административен съд, първо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С процесния ревизионен акт, приходната администрация е отказала да признае право на приспадане на данъчен кредит на ревизираното дружество по фактури, издадени от "Г. К." ЕООД, "Е. К. Г." ЕООД, "В. П." ООД и "А. К." ЕООД. Съдът е възприел изводите на приходната администрация за това, че от ангажираните от страна на ревизираното дружество доказателства, не може да се установи реално осъществяване на доставка на стоки. Съдебното решение съдържа както фактически установявания, извършени след анализ на събраните доказателства, така и съответните им правни изводи, които се споделят от настоящата инстанция, тъй като са обосновани и съответстват на приложимия материален закон. В доказателствена тежест на лицето, претендиращо право на приспадане на данъчен кредит, е да докаже при условията на пълно насрещно доказване, наличието на законоустановените предпоставки за признаване на твърдяното от него материално право, като в конкретния случай, ревизираното дружество не е съумяло да се справи с тази тежест. Както правилно е отбелязал съдът наличието изключително на фактура по доставката, твърдяна като осъществена от нейния издател не е достатъчно да установи наличието на настъпило данъчно събитие. Към фактурите не са представени двустранно подписани от страните по доставката документи, удостоверяващи предаването и получаването на стоките в разпореждане на ревизираното дружество, каквито биха могли да бъдат приемо- предавателни протоколи, стокови разписки, товарителници и други. Единствено към фактурите, издадени от "В. П." ЕООД са представени приемо-предавателни протоколи, но едва с депозиране на жалбата против ревизионния акт, които протоколи освен това не съдържат данни за мястото на предаване на материалите. Това обстоятелство, както и ненавременното им представяне е мотивирало съдът да не ги цени, поради възникналото съмнение, че са съставени за целите на процеса. Свидетелските показания също не могат да докажат спорния факт по получаване на стоките, които са родово-определени вещи, тоест за да се приеме, че са преминали в разпореждане на получателя следва да са налице безспорни доказателства за тяхното индивидуализиране и отделяне от рода, каквито в случая липсват. Показанията на разпитаните по делото свидетели не установяват с необходимата конкретика твърденията на жалбоподателя за реална доставка на стоките, предмет на спорните фактури, поради което несъществено се явява обстоятелството, че съдът не ги е обсъдил в решението си. Действително неустановения произход на стоките, както и липсата на кадрова и техническа обезпеченост на доставчиците, не могат да бъдат самостоятелно основание за да бъде постановен отказ за признаване на данъчен кредит. Не тези обстоятелства обаче са мотивирали съдът да отхвърли жалбата против ревизионния акт, а отсъствието на доказателства, установяващи реалното осъществяване на пряката доставка. При липсата на документи, обективиращи отделянето на стоките и предаването им в разпореждане на ревизираното дружество, отсъствието на доказателства, свързани с произхода на стоките и обезпеченост на доставчиците, в случая се явяват допълнителна индиция за нереалност на спорните доставки. Както правилно е отбелязал първостепенният съд, реалността на доставката предполага оставянето на определени следи в обективната действителност -например чрез отчитане на разходи при доставчика по придобиване на стоката и деклариране на приходи от продажбата й, каквито не са установени. Недоказано е останало обстоятелството доставчиците да са разполагали с процесните стоки към датата на издаване на фактурите, така, че да са имали възможност да се разпоредят с тях. Не е установено също така къде са съхранявани стоките, преди продажбата им, кой и как ги е транспортирал, къде са разтоварени. Гореописаните факти и изводи потвърждават извода за ненастъпило данъчно събитие по смисъла на чл. 25, ал. 1 от ЗДДС, което от своя страна обуславя материалната законосъобразност на ревизионния акт. Относно фактурите, издадени от "Армада онструкшън" ЕООД и "Е. К. Г." ЕООД, освен изложените по-горе доводи, е налице и допълнително основание за отказ да се признае правото на упражняване на данъчен кредит. Разпоредбата на чл. 71, т. 1 ЗДДС изисква фактурите, въз основа на които може да се упражни правото на данъчен кредит, да съответстват на изискванията, разписани в чл. 114, ал. 1 ЗДДС. Респективно неспазване на тези изисквания, в частност на чл. 114, ал. 1, т. 9 ЗДДС, съгласно който фактурата следва да съдържа вида и количеството на стоката, е достатъчно основание, за да не бъде признато на получателя по доставката правото на приспадане. В процесния случай, фактурите, издадени от посочените двама доставчици са с предмет "материали", като към същите не са представени описи, в които материалите да са видово индивидуализирани, тоест тези фактури нямат изискуемото се по закон съдържание. В тази връзка следва да се съобрази и приетото в решението на СЕС от 8 май 2013 г. по дело С-271/2012, а именно, че разпоредбите на Шеста директива трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, по силата на която правото на приспадане на ДДС може да се откаже на получатели на стоки или услуги, които разполагат с непълни фактури, дори ако в допълнение към последните е представена информация с цел да се докаже действителното извършване, естеството и стойността на фактурираните сделки. Воден от горните мотиви, настоящият съдебен състав на Върховния административен съд счита, че оспореното решение е правилно, не страда от посочените касационни основания, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, основателно е искането на процесуалния представител на ответната страна за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което съобразно материалния интерес по делото и изчислен съгласно чл. 8, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, следва да е в размер на 1 692,75 лева. Воден от горното, Върховният административен съд, състав на Първо отделение,