Решение № 7822 от 25.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4474/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във вр. с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационна жалба на Областна дирекция на МВР - Пловдив /ОД на МВР - Пловдив/ и касационна жалба на Г. Д. Ш. в качеството й на наследник на Н. Й. Ш., двете срещу решение 1403/13.02.2024 г., постановено по адм. дело 1448/2022 г. по описа на Административен съд Пловдив /АС Пловдив/. Областна дирекция на МВР - Пловдив обжалва решението в частта, с която административният орган е осъден да заплати на Ш. в качеството й на наследник на Н. Ш., сумата в размер на 2 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от последния неимуществени вреди, в резултат на незаконосъобразни действия и бездействия на ответника по повод задържането му за 24 часа по реда на чл. 72 от ЗМВР на 12.09.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 12.09.2020 г. до окончателното й изплащане. Ш. в качеството й на наследник на Н. Й. Ш. обжалва решението в частта, с която е отхвърлен предявения от наследодателя й иск за неимуществени вреди за разликата от 2 000 лв. до пълния претендиран размер от 10 000 лв. В жалбите са релевирани доводи за неправилност на решението, в съответните му обжалвани части, като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Всеки касатор моли за отмяна на решението, в съответната обжалвана част, и решаване на спора по същество, както и за присъждане на сторените разноски. В писмено становище, Ш. оспорва жалбата на Областна дирекция на МВР - Пловдив като неоснователна. Не се явява и не се представлява в съдебното заседание. Областна дирекция на МВР Пловдив в писмен отговор оспорва касационната жалба на Ш. като неоснователна. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на касационните жалби, поради което предлага решението като правилно да бъде оставено в сила. Настоящият съдебен състав, като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото, намира за установено следното: Касационните жалби са подадени срещу решение, което подлежи на обжалване, от надлежни страни, за които съдебният акт е неблагоприятен, при спазване на срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което са процесуално допустими. Разгледани по същество са неоснователни. АС Пловдив е сезиран с искова молба, подадена от Н. Ш. (починал в хода на производството, на чието място е конституиран неговият наследник Г. Ш.), с която е предявил срещу ответника ОД на МВР Пловдив иск за заплащане на сума в размер на 10 000 лева, представляваща обезвреда за причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в тежък емоционален стрес, усещане за крайна несправедливост и произвол, нечовешко и унизително отношение, чувства на безпомощност и малоценност, влошено физиологично и психологическо състояние, поява на емоционално разстройство, нарастващи тревожност и безпокойство, потиснатост, започнал да страда от безсъние и силно главоболие, влошило се е зрението му, получавал тремор, в резултат на действия и бездействия на ответника при или по повод изпълнение от негови служители на административна дейност, при задържането му за 24 часа по реда на чл. 72 от ЗМВР на 12.09.2020 г., които се твърди да са незаконосъобразни. Претендирани са и лихви върху посочената главница, считано от датата на увреждането 12.09.2020 г. до окончателното плащане на обезщетението. По делото е безспорно установено, че на 12.09.2020 г. след поредна проверка, Ш. е задържан за извършване на непристойни действия на обществено място и е откаран във Второ РУ на ОД на МВР Пловдив, издадена му е заповед за задържане по ЗМВР, която не е оспорена и не е била отменена като незаконосъобразна по съответния ред и е влязла в сила. Не се спори и по факта, че ищецът (наследодател на настоящия касатор Ш.) е бил инвалид. Ищецът претендира вреди следствие от незаконосъобразни действия и бездействия на органи и длъжностни лица на ОД на МВР Пловдив при или по повод изпълнение на административна дейност. По делото са събрани доказателства и доказателствени средства, в това число разпит на свидетели и назначени съдебни експертизи. В искова молба са изложени множество твърдения, в това число, че незаконосъобразната административна дейност се изразява в неосигуряване на минимално необходимите санитарно-хигиенни и битови условия в мястото, където ищецът търпи наложената му ПАМ, които да са съобразени със здравословното му състояние. Установява се от събраните по делото доказателства, че всяко едно от помещенията във Второ РУ, в едно от които Ш. е бил задържан, отговаря на изискванията на Инструкция 8121з-78/24.01.2015 г. за реда за осъществяване на задържане, оборудването на помещенията за настаняване на задържани лица и реда в тях в МВР. Установено е, че на около 5 метра от помещенията за задържане има изграден самостоятелен санитарен възел, оборудван съгласно инструкцията за ПЗ (разполага с тоалетна и баня с изградена водопроводна инсталация), същото се намира в края на коридора и се ползва само за арестния блок. Видно от заключението по приетата съдебна експертиза е, че тоалетната е оборудвана с метално клекало и скрити инсталации в предверието към тоалетната са монтирани метална мивка и душ, който е вграден и само накрайниците са с достъп за обслужване, в тоалетната няма монтирана странична хоризонтална ръкохватка с дължина най-малко 110 см, разположена на височина 90 см. от нивото на пода и на разстояние 4 см. от стената. В заключение вещото лице е посочило, че санитарният възел не е приспособен за нуждите на инвалиди и не е възможно да бъде използван от лице инвалид, като пространството не е достатъчно и за ползване от инвалиди, които разполагат с инвалидна количка. Съдът е посочил, че горното се установява и от свидетелските показания. Съставът е посочил, че от заключението по съдебно-медицинската експертиза, става ясно, че общото състояние на Ш., както и на неговите крайници, изисква в някои от случаите, когато му е необходимо ползване на тоалетна, да е налична тоалетна с възможност за сядане. Съдът е съобразил, че от събраните по делото доказателства се установява, че дори и ищецът да е разполагал с бастун и/или друго помощно средство, включително инвалидна количка тип скутер при задържането му във Второ РУ, тоалетната не е била пригодена за инвалиди, което е прието от състава за самостоятелно основание да се приеме, че са налице твърдените незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица на ответника. В тази връзка АС Пловдив като е намерил за установени всички кумулативно изискуеми в чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ предпоставки, за ангажиране отговорността на държавата за причинени на Ш. неимуществени вреди е уважил частично иска до размер от 2 000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до 12.09.2020 г. до окончателното плащане и е отхвърлил иска е останалата част. В останалата част исковата молба съдържа множество твърдения, че при проверката полицаите правят цинични, обидни и провокативни изявления, които целели да злепоставят и унижат ищеца. Посочено е още, че въпреки обстоятелството, че Ш. е инвалид и не може да се придвижва самостоятелно, при качване в полицейския автомобил, който го транспортира до полицейското управление, му е отказано да бъдат взети инвалидната количка и бастунът, както и че средствата, подпомагащи придвижването на Ш., са оставени без надзор. Изложени са твърдения, че Ш. страдал от захарен диабет, стенокардия, исхемична кардиомиопатия, застойна сърдечна недостатъчност и смесена дислепидемия, за които многократно информирал полицейските служители, че страда от диабет, чието лечение предвижда прием на инсулин на всеки 8 часа и не допуска дълги периоди на гладуване, поради риска от повишаване на нивото на кръвната захар. Освен това настоявал да му бъде оказана лекарска помощ, поради повишеното му кръвно налягане и кръвна захар, вследствие на преживения от задържането му и отношението на служителите стрес. В исковата молба са релевирани и твърдение, че въпреки епидемиологична обстановка, свързана с Ковид-19, не му е предоставена възможност да измие ръцете си или да ползва дезинфектант. Инкорпорирани са твърдения, че на ищеца била отказана вода, както и да бъде повикан екип на спешна помощ. За случилото се не бил уведомен братът на ищеца, който бил назначен за негов личен асистент, въпреки, че Ш. многократно информирал полицейските служители, че има 100 % трайна неработоспособност, че не може да се придвижва сам без инвалидна количка и че не може да се обслужва сам без чужда помощ. Впоследствие при превоза до РС Пловдив на ищеца не били осигурени необходимите му средства за придвижване, а поради невъзможността да удовлетвори физиологичните си нужди и поради отказа на полицейските служители да се свържат с брат му, който да му предостави медикаменти, храна и дрехи, той бил отведен в съда в изключително унизителен външен вид. Съдът обстойно е разгледал наведени твърдения за незаконосъобразни действия и бездействия на служители на ОД на МВР Пловдив, като е обсъдил всяко едно поотделно и е приел същите за недоказани, в резултат на което е отхвърлил иска за горницата над 2 000 лева, до пълния претендиран размер от 10 000 лева. Решението е валидно, допустимо и правилно. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, както и за вредите, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността в нейните съставни елементи, така както са посочени в чл. 1 ЗОДОВ не се презюмира от закона. В тежест на ищеца е да установи, че са налице кумулативно изискуемите предпоставки за реализирането й незаконосъобразен административен акт, отменен по съответния ред или незаконосъобразно действие/бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. Правилен и обоснован е изводът на административния съд, че в случая по делото е установено наличието на законовите предпоставки, обуславящи основателност на предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди, произтичащи от незаконосъобразна административна дейност изразяваща се в неосигуряване на минимално необходимите санитарно-хигиенни и битови условия в мястото, където Ш. търпи наложената му ПАМ, които да са съобразени със здравословното му състояние. Правилна е преценката на първоинстанционния съд за доказаност на иска по своето основание. Настоящият съдебен състав на касационната инстанция приема за неоснователно възражението в касационната жалба на ОД на МВР, за неправилност на решението относно присъдения размер на обезщетението от 2 000 лева. В случая паричният еквивалент на обезщетението е съответен на конкретните негативни преживявания и психическото им отражение върху увреденото лице. Касационният състав преценява изводите относно присъдения от АС Пловдив размер на обезщетението за обосновани и съответни на степента на причиненото увреждане. Съображенията на съда по този въпрос напълно се споделят от касационната инстанция, което съгласно чл. 221, ал. 2, предл. последно АПК, прави ненужно преповтарянето им. Налице е основание за прилагане на чл. 221, ал. 2, предл. последно АПК и по отношение на решението в отхвърлителната част. Неоснователни са доводите и на касационния жалбоподател Ш. в качеството и на наследник на Н. Ш., че решението на съда не е мотивирано относно определения размер на обезщетението за неимуществени вреди за горницата над 2 000 лв. Изрично първоинстанционният съд е посочил, че при определяне размера на неимуществените вреди, следва да се съобрази чл. 52 от ЗЗД и е определил по справедливост този размер. Съобразно чл. 52 ЗЗД, приложим по силата на § 1 от ЗР на ЗОДОВ, при търсенето на справедливост следва да се отчете процеса на увреждането, както и естеството и степента на претърпените морални страдания. В случая при определянето на неимуществените вреди, първоинстанционният съд е определил обезщетението дори над обичайния размер за подобни случай, като следва да се посочи още, че степента на негативни материални последици, не е съизмерима с определен паричен еквивалент. Също така, не е налице и трайност на увреждането, а предвид характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания определеният размер е обективен. Първоинстанционният съдебен състав е обсъдил всяко едно от наведените твърдения за незаконосъобразни действия и бездействия, което прави обсъждането и преповтарянето им излишно. В касационната жалба не са релевирани нови доводи, настоящата инстанция не споделя касационните възражения за неправилност на решение в отхвърлителната част. Неоснователи са касационните упреци за неприлагане практиката на Европейски съд по правата на човека /ЕСПЧ/. Именно при съобразяването й съдът е присъдил на Ш. обезщетение по реда на ЗОДОВ. Въпросът за липсата на постоянен достъп до санитарни възли и удовлетворението на физиологичните нужди вътре в затворническото помещение, като част от общите условия в затворите и местата за задържане под стража в България, е разглеждан в много от делата, образувани пред Европейският съд по правата на човека. В своята практика Европейски съд по правата на човека (ЕСПЧ) установява и прилага по конкретните дела общи принципи за преценка дали в конкретните случаи е налице нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС. Европейският съд по правата на човека приема, че искът за обезщетение по чл. 1 от ЗОДОВ не е достатъчно ефективно средство за защита, защото ищецът трябва да доказва всеки път "незаконосъобразността" на действията или бездействията на затворническите власти по смисъла на вътрешното право, а не факта, че условията на задържане са нечовешки и унизителни. Посочено е, че когато разглеждат искове за условията в затворите, българските съдилища по-често взимат предвид не толкова общата забрана за нечовешко и унизително отношение, колкото релевантните разпоредби на вътрешното право, както и че в повечето случаи националният съд не приема съществуването на оборима презумпция, че задържането в лоши условия, причинява неимуществени вреди. ЕСПЧ е критикувал този подход на националните съдилища и в редица свои предходни решения срещу България например Й., И., Р., Шъханов и пилотното решение Н. и др. срещу България като е посочил, че този подход е ненужно формалистичен и позволява голям брой случаи, включващи оплаквания за емоционално страдание, а не от физическо увреждане или заболяване, да бъдат отхвърляни като необосновани. За да попадне в полето на приложение на чл. 3 ЕСПЧОС дадено отношение трябва да достигне определен минимум на сериозност. Преценката на този минимум е относително понятие, тя зависи от общите факти по делото и по-конкретно от естеството и контекста на отношението, условията на изпълнение на мярката, нейния срок, физически и психически последици, както и понякога, от пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата. Задължението на съда се ограничава следователно до проучване на личното състояние на жалбоподателя, претърпял спорното отношение. Настоящият състав намира, че в конкретния случай решаващият съд, изхождайки от конкретно събраните в хода на процеса доказателства, правилно е изтълкувал както разпоредбите на закона, отчитайки конкретните възражения и оплаквания на ищеца за характера на увреждането, степента и продължителността на причинените страдания и техния интензитет, както и предвид липсата на данни за настъпили вредни последици за него извън обичайните за лицата, поставени в такива условия, въз основа на което и след приложение на нормата на чл. 52 ЗЗД е определил размер на обезщетението по справедливост. Мотивираният извод на съда за частична основателност на иска е в съответствие с фактически установеното и със закона. Предвид на изложеното решението на първоинстанционния съд следва да бъде оставено в сила, предвид липса на отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, визирани в касационните жалби. При този изход на спора не следва да бъдат присъждани разноски на страните по делото. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, АПК, Върховният административен съд, трето отделение,