Решение № 12430 от 18.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5751/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административно процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Изпълнителния директор на Държавен фонд (ДФ) Земеделие , чрез процесуалния му представител, срещу решение 514 от 18.01.2024 г., постановено по адм. дело 6594/2023 г. по описа на Административен съд София град, с което е отменена заповед 325/02.06.2023 г., издадена от Изпълнителния директор на ДФ Земеделие , с която на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 и чл. 108 от Закона за държавния служител (ЗДСл) е прекратено служебното правоотношение на Д. И. С. на длъжността "главен секретар" на ДФ "Земеделие" поради обективна невъзможност държавния служител да изпълнява служебните си задължения. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на съдебното решение като постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на съдебното решение и постановяване на ново по съществото на спора, с което да се отхвърли първоинстанционната жалба срещу заповед 325 от 02.06.2023 г. на Изпълнителния директор на ДФ Земеделие . Претендира се и присъждане на съдебно-деловодни разноски за настоящата инстанция, както и юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции и се прави алтернативно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна. Ответникът Д. И. С., чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба и изразява становище за нейната неоснователност по съображения, изложени в писмено становище. Претендира присъждане на разноски за безплатно съществена адвокатска защита по чл. 38 от Закона за адвокатурата и представя списък по чл. 80 ГПК. Представителят на Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от Д. И. С., против заповед 325/02.06.2023 г. на Изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие , с която на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 и чл. 108 ЗДСл, е прекратено служебното му правоотношение за длъжността главен секретар с ранг III старши, в ДФ Земеделие , считано от 02.06.2023 г. Като причина за прекратяване на служебното правоотношение е посочена: обективна невъзможност държавният служител да изпълнява служебните си задължения. Определено е на основание чл. 61 ЗДСл на служителя да бъде изплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 27 дни. За да отмени оспорената заповед, първоинстанционният съд е приел, че макар и издадена от компетентен орган в кръга на предоставените му по закон правомощия, в предписаната от закона писмена форма и при спазване на административно-производствени правила, то същата страда от съществен и неотстраним порок във формата и е постановена в нарушение на основни принципи в административния процес, установени в чл. 4, чл. 6 и чл. 8 АПК принципите на законност, съразмерност и равенство. Прието е от съда, че оспорената заповед е издадена при липса предпоставките на посоченото в нея правно основание - чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл и същата е издадена в противоречие с целта на закона и при превратно упражняване на власт от страна на административния орган. Съдът е приел също, че заповедта по никакъв начин не е мотивирана, доколкото липсват изложени каквито и да било фактически твърдения, от които да става ясно защо органът по назначаването е приел, че жалбоподателят обективно не може да изпълнява правата и задълженията си по служебното правоотношение, както и че липсва иницииращ доклад за издаване на оспорената заповед, който да е мотивиран с причината. Според съда посочването на законовите норми като основание за издаване на заповедта, респективно бланкетно описания мотив в обстоятелствената част на заповедта я правят незаконосъобразна, лишена от мотиви. На следващо място първоинстанционният съд е приел, че оспорената заповед е издадена при липса на посоченото в нея правно основание чл.107, ал.1, т.5 ЗДСл. Съдът е определил действията на органа като превратно упражняване на власт, тъй като процесната заповед е издадена непосредствено след отмяната на предходна такава, издадена на същото законово основание. Приел е, че в оспорената заповед не се съдържат фактически данни, които да сочат кое е това събитие, независещо от волята на страните по служебното правоотношение, но трайно препятстващо изпълнението на служебните задължения и не можещо да бъде преодоляно. Административният съд приема, че взетите управленски решения очевидно са субективно обусловени и изключват обективно настъпили обстоятелства извън волята на страните. С оглед на това съдът е приел оспорената заповед за незаконосъобразна и я е отменил. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, намира, че при напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка, съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по подадената жалба, като правилно е приел, че са налице отменителни основания по чл. 146 от АПК, обосноваващи извод за незаконосъобразност на оспорената заповед. Касационната инстанция споделя изводите на решаващия съд, затова че заповед 325/02.06.2023 г., издадена от Изпълнителен директор на ДФ Земеделие не съдържа фактически основания за издаването й и не е мотивирана, което води до нейната незаконосъобразност. Видно от изложеното в обстоятелствената част на акта, служебното правоотношение на жалбоподателя се прекратява поради обективна невъзможност същият да изпълнява служебните си задължения, но в акта липсват мотиви в какво точно се изразява тази "обективна невъзможност" на служителя да изпълнява служебните си задължения, както правилно е посочил първоинстанционният съд. На следващо място правилна е преценката на първоинстанционния съд за липса на материалноправни предпоставки за издаване на процесната заповед. В съдебната практика константно се приема, че за да е налице обективна невъзможност по смисъла на чл. 107, ал.1, т.5 ЗДСл е необходимо да са изпълнени три кумулативни условия: 1. да е създадена нова фактическа обстановка; 2. същата да води до невъзможност служителя да изпълнява задълженията си по длъжностна характеристика и 3. причините за тази невъзможност да не зависят от волята на страните в правоотношението. Изрично в разпоредбата на чл. 108, ал. 1, изр. второ ЗДСл е предвидено, че при прекратяване на служебното правоотношение на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл се посочват и фактическите обстоятелства, обуславящи обективната невъзможност за изпълнение на служебните задължения. В случая като фактическо основание за издаване на оспорената заповед е възпроизведено само съдържанието на чл. 107, ал. 1 ,т. 5 ЗДСл, без обаче да са посочени конкретни фактически основания, от които да е видно в какво се изразява възприетата от органа по назначаване обективна невъзможност на служителя да изпълнява функционалните си задължения и задачи, както правилно приема първоинстанционният съд. Разпоредбата на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл е бланкетна и във всеки отделен случай органът по назначаването следва да посочи конкретни факти, които изпълват съдържанието й, каквито в процесния случай безспорно не са изложени, поради което правилно и обосновано съдът е приел, че в случая не е посочено нито едно фактическо основание, обосноваващо извод за наличие на цитираната законова хипотеза. Предвид изложеното, изводите на административния съд, че процесната заповед е засегната от пороците по чл. 146 АПК, са обосновани и законосъобразни, а оспореното решение за отмяната на същата, е правилно и следва да се остави в сила. При неоснователност на касационната жалба следва да бъде присъдено на основание чл. 38, ал. 2, във връзка с ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата, заявеното в срок адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ответника в размер на 1200 лева. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, второ отделение,