Решение № 11348 от 12.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7543/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Т. И. К. и П. А. К. и двете от гр. София, срещу решение 679/15.05.2025г., постановено по адм. дело 271/2024г. по описа на Административен съд София област. В касационната жалба са изложени доводи, които по своята същност са за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени предявените искове, алтернативно се иска решението да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на административния съд. Представена е писмена молба и писмена защита. Ответникът Столична община представлявана от кмета В.Терзиев, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Р.Иванова, която в съдебно заседание е оспорила касационната жалба като неоснователна и недоказана. Прави искане обжалваният съдебен акт да бъде потвърден. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът Административен съд София град, не изразява становище по касационната жалба. Ответникът Върховен административен съд, представляван от и.ф. председателя чрез пълномощника си юрисконсулт В.Христова, в писмен отговор, оспорва касационната жалба и излага доводи за нейната неоснователност. Претендира присъждане на разноски по приложен списък. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано становище за правилност на съдебното решение, поради което предлага същото да бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, приема касационната жалба като подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК за процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Производството пред Административен съд София област е било образувано по предявен иск от Т. И. К. и П. А. К.. Ищците претендират обезщетение за имуществени и неимуществени вреди причинени от отнемане на недвижим имот вследствие на производство по отчуждаване на Ѕ идеална част от поземлен имот с проектен идентификатор 68134.905.189 с площ от 1665 кв.м. съгласно скица- проект за изменение на КККР представляваща реална част от поземлен имот с идентификатор 68134.905.438 по КККР. Претендира се обезщетение от Столична община във връзка с издадена заповед СОА20-РД40-17 от 02.03.2020г. от кмета на Столична община, с която е отчужден имотът, като се твърди нарушение на нормата на чл. 77 от ХОПЕС и чл. 101 от ХОПЕС. Претендира се обезщетение от Административен съд София град във връзка с постановено съдебно решение 2965 от 07.05.2021г. постановено по адм. дело 6680/2020г., с което е отхвърлена жалбата на ищците срещу заповед СОА20-РД40-17 от 02.03.2020г. от кмета на Столична община. Решението на АССГ е окончателно и е влязло в сила веднага след обявяването му. Твърди се, че съдът е нарушил правото на справедлив, обективен и независим съд и правораздаване, поради неоснователното му и незаконосъобразно, отхвърляне на жалбата им насочена срещу административния акт, с който се отчуждава недвижимия имот. Цената на иска по отношение на Столична община и АССГ е: Частичен иск в размер 608 902 лв. от общо претърпени материални щети в размер на 913 353 лв., за двете ищци, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.02.2022г. до изплащането й, дължими солидарно от АССГ и СО, съгл. чл.4, ал. 3 от ЗОДОВ. Претендира се за всяка от ищците по отделно и нанесени нематериални щети, изразяващи се в психически и нервни преживявания, свързани с преживяната неправда и подигравка с техните права и лишаването им от правото им на собственост в размер на по 6 089.02 лв., дължими от АССГ и СО за всяка от ищците ведно със законната лихва върху тях, за периода от 10.10.1997г. до изплащането й. Претендирано е обезщетение от ВАС, във връзка с решение 10907 от 28.10.2021г., постановено по адм. дело 6709/2021, с което е отхвърлена молбата на ищците за отмяна на влязлото в сила решение на АССГ. Твърди се нарушение на правото на ЕС - чл.4, §3 и чл. 6 от Договора за ЕС във вр. с чл. 2 от Протокол 1 към ЕКЗПЧОС, чл.6, ал.1, чл.13 и чл. 17 от ЕКЗПЧОС и чл. 47 ХОПЕС. С цена на иска: Иск за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди от П. А. К. в размер на 100 лв., изразяващи се в заплащане на адвокатско възнаграждение и такса по адм.д. 6709/2021г. по описа на ВАС, в периода 07.05.2021г. до 28.10.2021г. Иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от П. А. К. в размер на 100 лв., изразяващи се в претърпяно психическо напрежение, болки и страдания във връзка с адм.д. 6709/2021г. по описа на ВАС, в периода 07.05.2021г. до 28.10.2021г. Иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от Т. И. К. в размер на 100 лв., изразяващи се в претърпяно психическо напрежение, болки и страдания във връзка с адм.д. 6709/2021г. по описа на ВАС, в периода 07.05.2021г. до 28.10.2021г. В допълнение е конкретизирано, че претендираната законна лихва върху сумите следва да се счита от 28.02.2022г. до изплащането й, а не от 28.10.2021г. Съдът след като е обсъдил доказателствата по делото, в това число СТЕ, СИЕ и СПЕ приел от фактическа страна, че с решение 2965/07.05.2021г., постановено по адм. дело 6680/2020г. АССГ е отхвърлил жалбата на Т.К. и П.К. срещу заповед СОА20-РД0-17/02.03.2020г. на кмета на Столична община, с която на основание чл.2, ал.2 във вр. с чл. 21, ал.1 и чл. 25, ал.1 от ЗОС е отчуждена Ѕ идеална част от поземлен имот с проектен идентификатор 68134.905.189 /незастроен/ с площ от 1665кв.м. съгласно скица.проект за изменение на КККР, представляващ реална част от ПИ с 68134.905.438 по КККР, одобрени със заповед РД-18-739 от 21.11.2017г. на изпълнителния директор на АГКК, попадащ в улична регулация, в обхвата на обект Изгарждане на техническа инфраструктура по ул. Филип Кутев, в участъка от бул. Черни връх до ул. Сребърна и проектно трасе по бул. Тодор Каблешков до бул. Симеоновско шосе поетапно, участък от ул. Чавдар Мутафов до Симеоновско шосе, район Лозенец, гр. София, съгласно влязъл в сила ПУП НА М. Витоша ВЕЦ Симеоново, одобрен с решение 44 по Протокол 24 от 30.03.2001г. на СОС и заповед РД-09-1944/16.10.2002г. на кмета на Столична община за поправка на очевидна фактическа грешка, предвиждащ изграждането на обект публична общинска собственост, както и е определено обезщетението на правоимащите лица 202 014.45 лева, разпределени поравно между тях. Съставът на АССГ е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма, не са били допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, както и че заповедта в оспорената й част не противоречи на материалноправните норми и е в съответствие с целта на закона. С решение 10907 от 28.10.2021г., постановено по адм. дело 670982021г. постановено по описа на ВАС е отхвърлено искането на Т.К. и П.К., за отмяна на влязло в сила решение 2965 от 07.05.2021г., постановено по адм. дело 6680/2020г. по описа на АССГ, с правно основание чл. 239, т.1 и т. 5 от АПК. Съдът е приел, че иска за присъждане на обезщетения по чл. 2в, ал.1 от ЗОДОВ, предявен от лица с правен интерес и срещу пасивно легитимирани ответници. А съгласно практиката на СЕС, принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти в следствие на нарушения на правото на Съюза, за което носи отговорност държавата, е присъщ на системата на договорите, на които се основава Съюза. Увредените частноправни субекти имат право на обезщетение при наличието на три условия: предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти; нарушението на тази норма да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпените от частноправните субекти вреди. Установено е от съда, че в случая не са налице нито една от предпоставките за уважаване на исковете. Съдът е приел за неоснователен предявения иск против Столична община. На първо място съдът се е позовал на разпоредбите на чл. 17 от ХОПЕС, чл. 47, §1 и чл. 52, ал.3 от ХОПЕС, както и на разясненията на хартата чл. 17 съответства на чл.1 от Допълнителния протокол към ЕКПЧ, от което е видно, че . Преходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито счетат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на собствеността в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъчни или други постъпления или глоби. По отношение на второто условия съдът е приел, че не е налице незаконосъобразно отнемане на собствеността на имота, а обратното при законосъобразно проведена процедура по отчуждаване и след заплатено обезщетение на собствениците. Ищците са били информирани за процедурата по отчуждаване, запознати са с преписката, разглеждани са техните възражения и т.н. Не са установени нарушения на правата им, гарантирани им от чл. 17, ал. 5 от Конституцията на Република България, чл. 17 от ХОПЕС и чл.1 от Протокол 1 към ЕКЗПЧ и основните свободи. Поради което е прието, че ищците не са понесли особена и прекомерна тежест, нарушила справедливия баланс между обществените интереси и закрила на правото им на мирно ползване на собствеността. За неоснователен и недоказан е приет иска насочен срещу АССГ, тъй като на ищците им е осигурен достъп до правосъдие, равенство в процеса, разглеждане и решаване на делото в разумен срок, мотивиран съдебен акт по отношение на приложението на закона. На последно място съдът е приел, за неоснователен и недоказан иска предявен срещу ВАС, тъй като ищците им е осигурен достъп до съд, равенство в процеса, разглеждане и решаване на делото в разумен срок, мотивиран съдебен акт по отношение на приложението на закона. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените от касатора пороци на съдебния акт, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Решение е обосновано, съдът, в съответствие с предмета на производството е изяснил релевантните за спора факти, въз основа на събраните по делото доказателства, като е изложил аргументирано фактическите си и правни констатации. Правните изводи на административния съд за недоказаност и неоснователност на исковите претенции почиват на правилно тълкуване на приложимите материалноправни разпоредби от националната правна уредба и от тази на ЕС. Неоснователно в касационната жалба се поддържа, че съдът е изложил формални мотиви към решението си. Видно от съдържанието на последния, той изцяло отговаря на изискванията за съдържание на съдебното решение чл. 172а, ал. 2 от АПК. С оглед съдържанието им и възприетия от първоинстанционния съд подход за излагане на правни изводи, при непосредствено посочване на правнорелевантните факти, настоящата съдебна инстанция приема, че оспореното решение на Административен съд - София област не страда от посочения в касационната жалба порок формално излагане на мотиви. Разпоредбата на чл. 2в от ЗОДОВ урежда реда за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на Съюза. Съгласно чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ административните съдилища притежават компетентност да решават спорове, при които се твърди, че вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС - за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и ВАС, а според чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ - когато искът по ал. 1 е предявен срещу няколко ответници, се разглежда по реда на АПК, ако страна по делото е административен съд, ВАС или юридическо лице за вреди, причинени при или по повод административна дейност. По аргумент от чл. 203, ал. 3 от АПК за имуществената отговорност и за допустимостта на исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, се прилагат стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на ЕС, уредена на свой ред в разпоредбата на чл. 340, § 2 от Договора за функционирането на ЕС /ДФЕС/. Задължението на държавата да поправи вредите, настъпили в резултат от неизпълнение на задълженията й, произтичащи от Договорите /разбирани като Договор за Европейския съюз и ДФЕС/ е един от основните принципи на правото на Съюза, съобразно решение на Съда на Европейския съюз /СЕС, Съда/ от 19.11.1991 г. по съединени дела С-6 и 9/90, Francovich и Bonifaci. Осланяйки се на чл. 4, § 3 от Договора за ЕС /ДЕС тогава чл. 5/, че държавите-членки съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи и се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза, в това решение СЕС постановява, че принципът за отговорността на държавата за причинените от нея вреди на частноправните субекти, вследствие на нарушения на общностното /сега съюзното/ право, е присъщ на системата на Договорите. В последвалата решението по делото Francovich практика на СЕС, в т. ч. и в актуалната му юриспруденция, са изведени условията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушения на правото на Съюза, като трайно застъпено и безпротиворечиво в тази практика е прието, че увредените частноправни субекти имат право на обезщетение при наличието на три кумулативни условия, а именно - когато нарушената правна норма има за предмет предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на нормата е достатъчно съществено и съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда /за справка решение от 05.03.1996 г., по съединени дела С-46/93 и С-48/93, Brasserie du pecheur, т. 51; решение от 15.11.2016 г. по дело С-268/15, т. 41, решение от 04.10.2018 г. по дело С-571/16, т. 84, решение от 29.07.2019 г. по дело С0620/17, т. 35, решение от 07.07.2022 г. по дело С-261/21, т. 58 и др./. На доказване подлежат посочените предпоставки, всички твърдени в исковата молба факти и обстоятелства, които ги обосновават за осъществени, както и връзките между тях. Тежестта на доказване е на ищеца, както по отношение на основанията за претендираните вреди, така и на техния размер. При това условията следва да са налице кумулативно при липсата на което и да е от тях не следва да бъде ангажирана отговорността на ответника, съответно ответниците. В случая от страна на ищеца се претендира допуснато нарушение на правото на ЕС, конкретизирано в разпоредбата на чл. 17 ХОПЕС и чл. 6 от Протокол 1 ЕКПЧ. По отношение на вторият международен правен акт изобщо липсва спор, че същият не представлява елемент както от първичното, така и от вторичното право на съюза, доколкото към настоящият момент Европейският съюз не е член на посочената конвенция. Връзката с нея е само опосредена, доколкото Европейския съюз признава ЕКПЧ като източник на вдъхновение и водещ принцип за тълкуване на основните права в рамките на ЕС. Това сътрудничество между ЕС и ЕКПЧ се извежда от член 6, параграф 3 на Договора за Европейския съюз (ДЕС), който гласи, че основните права, гарантирани от ЕКПЧ, представляват общи принципи на правото на ЕС. Що се отнася до нарушение от страна на ответната администрация на нормата на чл.17, §1 ХОПЕС, следва да се посочи, че действието на ХОПЕС не е всеобхватно и безусловно спрямо вътрешните правоотношения на държавите членки, а поставя защита единствено спрямо тези обществени отношения, които попадат в приложното поле на общностното право, което обстоятелство е изведено от СЕС като общ принцип в Решението по дело C-260/89. В същото решение СЕС приема, че контрол за зачитане на правата на човека в ЕС като общи принципи на правото е възможен и по отношение на акт, който не е приет в приложение на съюзна правна норма, но засяга нейното приложно поле, определено най- общо в Договора за Европейския съюз и доразвито в конкретните правни норми на правните актове от вторичното право. От една страна правилата, уреждащи режима на правото на собственост върху недвижими имоти, тяхното придобиване, разпореждане, отчуждаване са от компетентността на всяка държава членка, като материята не попада сред правото на Европейския съюз и не засяга тази компетентност. С разпоредбата на чл. 17, ал. 5 от Конституцията на Република България е предвидено, че принудително отчуждаване на собственост за държавни и общински нужди може да става само въз основа на закон при условие, че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение. Правилата за отчуждаване за задоволяване на общински нужди не са уредени в правото на Съюза и в този смисъл нормите на чл.21, ал.1 от ЗОС, на чието основание е постановена заповедта с която е отчуждена съответната идеална част от недвижим имот собственост на ищците не е приета в приложение на съюзна правна норма, поради което правоотношенията уредени от нея не попадат в обхвата на визираната норма на чл.17, §1 ХОПЕС, откъдето също следва, че търсената от ищеците отговорност не може да бъде осъществена по реда на чл.2в, ал.1 ЗОДОВ. Но дори и да се приеме обратното правилно административния съд е отчел, че не е налице незаконосъобразно отнемане на собствеността на имота, а напротив при правилно проведена процедура по отчуждаване и след заплатено обезщетение на собствениците, поради което е достигнал до извода, че не е нарушено правото на ищците прокламирано в чл. 17, ал. 5 от Конституцията на Република България и чл. 17 от ХОПЕС. Правилен е извода на съда, че ищците не са понесли прекомерна тежест нарушила баланса между обществения интерес и закрила на правото на мирно ползване на собствеността. По отношение на предявения иск срещу АССГ и ВАС, настоящият съдебен състав приема, че правилно е прието от решаващият съд, че е неоснователен и недоказан. В своята практика СЕС е разяснил, че всеки орган на държавна власт (вкл. органите на съдебната власт) е длъжен да ги съблюдава при упражняване на предоставените му функции. В чл. 47 ХОПЕС е закрепено основното право на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес. Изискването за независимост на съдилищата спада към основното съдържание на правото на ефективна съдебна защита и на основното право на справедлив съдебен процес, което има кардинално значение като гаранция за защитата на всички права, които правните субекти черпят от правото на Съюза, и за опазването на общите ценности на държавите членки, прогласени в чл. 2 ДЕС, по-конкретно на ценността правова държава. В решение на СЕС по съединени дела C-585/18, C-624/18 и C-625/18 е даден отговор относно изискването за независимост, като в т. 121 и т. 122 е разяснено, че то включва два аспекта. Първият аспект, който е външен, изисква съответният орган да упражнява функциите си напълно самостоятелно, без да е йерархично обвързан или да е подчинен на когото и било и без да получава нареждания или инструкции от какъвто и да било вид, като по този начин е защитен от външна намеса или натиск, които могат да накърнят независимостта на преценката на членовете му и да повлияят на техните решения. Вторият аспект, който е вътрешен, е свързан с понятието за безпристрастност и визира еднаквата отдалеченост от страните по спора и от съответните им интереси с оглед предмета на спора. Този аспект изисква запазването на обективност и липсата на всякакъв интерес от изхода на спора извън строгото прилагане на правната норма. Правилно е установено от административния съд, че на ищците им е осигурен достъп до независим и безпристрастен съд, съответното жалбата и искането им е разгледано в разумен срок, с мотивиран съдебен акт по отношение на приложението на закона, без да им са били ограничавани процесуалните права. С оглед изложеното по-горе и при липсата на елементите, обосноваващи ангажирането на отговорността на държавата по чл. 2в, вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за съществено нарушение на правото на ЕС, а именно липсата на отменен като незаконосъобразен административен акт, липсата на причинна връзка на имуществени вреди и такава отмяна и липсата на доказано нарушение на съюзни норми, води на правилния извод изведен от съда, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорност на държавата. По изложените съображения, обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на правния спор разноските се поставят в тежест на ищеците. На основание чл. 143, ал. 4 от АПК ищецът следва да заплати на ответника Столична община юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева, определено на основание чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ. На основание чл. 143, ал. 4 от АПК ищеците следва да заплатят на ответника ВАС разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 400 лева, определено на основание чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ. Претендираните разноски в размер на 50 лева на основание чл. 13, т. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ за изготвяне на отговор на исковата молба не се присъждат, тъй като това основание е приложимо само в случаите, когато правната помощ е ограничена до подготвянето на документи за завеждане на дело, съответно без последващо процесуално представителство. В случая изготвянето на отговора на исковата молба е част от цялостната защита на ответника и разноските са включени в разноските за процесуално представителство по чл. 25, ал. 1 от Наредбата. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение