Решение № 476 от 12.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 499/2008 г.

Решение № 476 от 12.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 499/2008 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Ани Саралиева Производството е образувано по касационна жалба на И. Д. В., починал и заместен в касационното производство от наследниците му З. Г. Х. В. и П. И. В., срещу решение № 1* от 27.04.2006 г. по гр. д. № 1020/2002 г. на Пловдивския окръжен съд. Оплакванията са за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон- касационно основание по чл. 218б ал. 1 б. "в" ГПК (отм.) и се иска отмяната му. Ответникът "В" А., гр. А., изразява становище за неоснователност на жалбата в писмена защита. Върховният касационен съд, състав на III гражданско отделение, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените отменителни основания и провери обжалваното решение, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в законния срок, срещу подлежащо на касационен контрол решение и е допустима. С обжалваното решение Пловдивският окръжен съд е оставил в сила решението по гр. д. № 548/2000 г. на Асеновградския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от И. Д. В. срещу "В" А. ревандикационен иск по чл. 108 ЗС относно имот с пл. № 32 с площ 2958 кв. м., включен в парцел ****САС, кв. 5 по регулационния план на ПЗ "Изток" гр. А., при посочени граници, и са присъдени на ответника разноски 600 лв. Установено е, че с решение № 668/04.08.1993 г. ПК- Асеновград възстановила правото на собственост на наследниците на Д. В. върху нива от 3 дка в м. "Капсида" в землището на Асеновград, като е посочила, че имота попада в терен на ДАП и е усвоен, и съгласно чл. 10б ал. 1 ЗСПЗЗ подлежи на обезщетяване. С решение № 668/29.12.1998 г. ПК - Асеновград възстановила на наследниците на Д. В. собствеността върху нива от 2.958 дка в м. "Капсида" в строителните граници на града, заснета с пл. № 32 по КП от 1996 г., която попада в парцел **** САС- Асфалтова площадка в кв. 5. Установено е, че процесният имот е бил отреден за нуждите на СО "А". Според неоспореното заключение на тройната експертиза имотът е бил нанесен в помощен кадастър от 1996 г. За обект "Гаражна площадка" е бил изготвен генерален план. Извършено е строителството на първия етап, като са осъществени асфалтобетонова площадка с бордюри и озеленена ивица, ограда, електрически кабел с площадково осветление, канализация с шахти, водопровод с шахти, спирателни кранове и противопожарни хидранти, изградени са тоалетни, пералня, умивалня с резервоар, навес с канал за преглед на колите и временна постройка. Обектът е приет и въведен в експлоатация през 1988 г. Въззивният съд е приел, че предпоставките по чл. 14, ал. 7 изр. 1 ЗСПЗЗ за изменение на постановеното решение през 1993 г., с което ПК е признала правото на обезщетение, не са били налице, защото нанасянето на имот № 32 в КО не е ново обстоятелство от съществено значение за възстановяването на собствеността и второто решение е постановено по-късно от 2 години след първото. ПК не е била материално компетентна да изменя решението от 1993 г. Решението й от 1998 г., на което ищецът е основал ревандикационния иск, е нищожно. Затова съдът е направил извод, че ищеца не притежава право на собственост върху процесния имот. Приел е още, че не е установено наследодателят на ищеца да е владял имота 20 години, за да го е придобил по давност преди масовизацията. Жалбата е неоснователна. Въззивният съд правилно е отрекъл реституционния ефект на решението от 1998 г., от което следва липсата на материалноправна легитимация на ищеца по иска с правно основание чл. 108 ЗС. Позоваването в жалбата на § 34 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ /ДВ бр. 98/1997 г./ е неоснователно, тъй като в случая не е налице хипотеза по тази разпоредба. Неоснователен е и доводът, че решението от 1998 г. не изменя друго решение, а конкретизира реституцията и завършва реституционното производство. Правилно е прието от съда, че с решение № 668/04.08.1993 г. на ПК всъщност е признато правото на обезщетение. Това решение не е обжалвано и е влязло в сила. ПК не може впоследствие с решение № 668/29.12.1998 г. да възстановява собствеността върху имота в стари реални граници. С второто решение се променя по същество първото, като признатото право на обезщетение се замества с реално възстановяване на собствеността, което е извършено без да са налице законовите изисквания за такава промяна. Неоснователен е и доводът за неприложимост на чл. 10б ал. 1 ЗСПЗЗ. Установено е от събраните доказателства в инстанциите по същество, че в процесния имот и в съседните имоти е било осъществено строителство за автотранспортната дейност, за нуждите на която е отреден терена. Това застрояване като комплекс от строителни дейности е пречка за реалното възстановяване на собствеността и обуславя правото на обезщетяване съгласно разпоредбата на чл. 10б ал. 1 ЗСПЗЗ. От значение по посочената разпоредба е фактът, че строителството е реализирано, а изискване за законност на строителството законодателят не е предвидил. Тъй като решението от 1998 г., на което е основана ревандикационната претенция, не е годно да произведе правни последици, първоначалният ищец, заместен в касационното производство от наследниците му - настоящите касатори, не се легитимира като собственик на процесния имот, което е достатъчно за отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС като неоснователен. По изложените съображения касационната жалба е неоснователна и въззивното решение трябва да бъде оставено в сила. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.