Решение № 3661 от 5.4.2023 г. на ВАС, VIII о.

Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна срещу Решение 8/07.01.2022 г., постановено по адм.д. 2816/2020 г. на Административен съд Варна, с което е отменен Акт за установяване на задължения МД-АУ-046/02.04.2012 година на орган по приходите в Дирекция Местни данъци при Община Варна. Касаторът твърди, че решението е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. По-конкретно счита, че изводът на съда за допустимост на жалбата е неправилен, тъй като жалбоподателят в първоинстанционното производство бил уведомен за издадения акт на 01.07.2020 г. от частен съдебен изпълнител, а жалбата била подадена едва на 11.08.2020 г. Посочва, че копия от акта са връчвани на длъжника и по-рано заедно с поканата за доброволно изпълнение по изпълнително дело 20157180400484, за което образуването на което той е бил известен. Предвид това твърди, че актът за установяване на задължения е влязъл в сила и жалбата срещу него е недопустима. Оспорва и крайния извод на съда за изтекла абсолютна погасителна давност за задълженията, установени с акта, като посочва, че на давността длъжникът следвало да се позове пред частния съдебен изпълнител и като не направил това, той пропуснал тази възможност. Счита още, че давността не е текла по време на извънредното положение. Твърди, че са представени доказателства за извършване на услугата събиране и извозване на битови отпадъци за периода 2007-2008 г. и изводът на съда в обратния смисъл е необоснован. Оспорва и размера на присъдените съдебно-деловодни разноски, като твърди, че са в повече от представения от насрещната страна списък. Моли за отмяна на обжалваното решение и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Ответникът в касационното производство К. Кателиев счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно. Посочва, че въпросът за допустимостта на жалбата е решен с влязъл в сила акт на Върховния административен съд по адм.д. 3794/2021 г. и по адм.д. 8888/2021 г., с които са отменени прекратителни определения на първоинстанционния съд и делото е върнато за разглеждане на жалбата по същество. Във връзка с твърденията за неизтекла абсолютна погасителна давност ответникът посочва, че такова възражение е направено с жалбата до съда и съдът се е произнесъл по това възражение, както и че абсолютната давност не спира да тече по време на извънредното положение. Оспорва и твърденията за извършвана услуга сметосъбиране и сметоизвозване през 2007 и 2008 г., като твърди още, че противно на констатациите на съда такива услуги за неговия имот не са извършвани и през периода 2009-2011 г. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и в негова полза да бъдат присъдени направените разноски в касационната инстанция. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита решението на административния съд за валидно, допустимо и правилно. Пледира да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на VІІІ отделение, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото и след служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно, и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, вр. чл. 106, ал. 7 от ДОПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна. Предмет на обжалване в първоинстанционното производство е бил Акт за установяване на задължения МД-АУ-046/02.04.2012 г., издаден от орган по приходите в Дирекция Местни данъци при Община Варна, с който в тежест на К. Кателиев от гр. Варна, [ЕГН], са установени задължения за данък върху недвижимите имоти за 2007, 2008, 2009, 2010 и 2011 г. в общ размер 5 661,91 лева и лихви върху задълженията за данък върху недвижимите имоти в размер на 1 465,47 лева, както и за такса за битови отпадъци за 2007, 2008, 2009, 2010 и 2011 г. в общ размер 10 732,37 лева и лихви върху задълженията за такса за битови отпадъци в размер на 2 738,75 лева, дължими за недвижим имот, представляващ семеен хотел в гр. Варна, к.к. Чайка 326, деклариран с декларация по чл. 14 от ЗМДТ вх. 0306014148/21.08.2006 г. Според мотивите на обжалвания акт, към данъчната оценка на имота са приложени определените от общинския съвет проценти на данъка върху недвижимите имоти и таксата за битови отпадъци, тъй като имотът попада в границите на организирано сметосъбиране и сметоизвозване, установени са и задължения за лихви за забава. Във връзка с допустимостта на жалбата съдът е констатирал, че въпросът е разрешен с Определение 5994/18.05.2021 година, постановено по ч.адм.д. 3794/2021 година и Определение 9632/27.09.2021 година, постановено по ч.адм.д. 8888/2021 година по описа на Върховния административен съд на Република България. От фактическа страна съдът е приел за безспорно, че жалбоподателят е собственик на посочения в акта недвижим имот, деклариран за целите на местните данъци и такси. Възприел е данъчната оценка, посочена в акта. От правна страна съдът е приел, че актът е издаден от компетентен орган, без допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила. Посочил е, че установените размери на задълженията за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци са правилно определени въз основа на данъчната оценка на имота и в съответствие с приетите от общинския съвет проценти на данъка и таксата. Лихвите върху задълженията също е намерил за правилно определени по размер и в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби. С оглед сроковете за плащане на данъка върху недвижимите имоти, а именно от 1 февруари до 31 март, до 30 юни, до 30 септември и до 30 ноември на годината, за която е дължим, съдът е приел, че приложение следва да намери разпоредбата на чл. 171, ал. 2 от ДОПК, която предвижда, че с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено. Така е приел задължението за 2007 година за погасено на 01.01.2018 година; задължението за 2008 година на 01.01.2019 година; задължението за 2009 година на 01.01.2020 година; задължението за 2010 година на 01.01.2021 година и задължението за 2011 година на 01.01.2022 година. По тези съображения е отменил акта в частта относно установените задължения за данък върху недвижимите имоти. По отношение на задълженията за такса за битови отпадъци, съдът е посочил, че е било спорно дали услугата сметосъбиране и сметоизвозване е извършвана за района, в който се намира недвижимият имот на жалбоподателя. Като обсъжда текста на заповедите на кмета на общината относно териториите за сметосъбиране и сметоизвозване, съдът приема, че имотът на жалбоподателя попада в обхвата на заповедите, но ответникът не е представил доказателства за предоставянето на услугата за периода 2007 и 2008 г., докато за периода 2009-2011 г. е доказано, че услугата е предоставяна. Предвид това е приел, че за 2007 и 2008 г. жалбоподателят не дължи такса, но дължи такса за 2009, 2010 и 2011 г., като определените в акта размери съответстват на действащите за периода материални норми. Въпреки това, за тези задължения също е счел за изтекла абсолютната погасителна давност - задължението за 2007 година е погасено на 01.01.2018 година; задължението за 2008 година на 01.01.2019 година; задължението за 2009 година на 01.01.2020 година; задължението за 2010 година на 01.01.2021 година и задължението за 2011 година на 01.01.2022 година. С тези мотиви е отменил изцяло обжалвания акт и е присъдил в полза на жалбоподателя съдебно-деловодни разноски в размер на 1270 лева. Настоящият състав възприема изцяло установеното от първоинстанционния съд от фактическа страна и правните му изводи, към които препраща съгласно чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК. Не се установяват твърдените нарушения при разрешаване на въпроса относно допустимостта на жалбата. Съдът е констатирал, че обжалваният акт не е бил съобщен редовно на жалбоподателя през 2012 г., тъй като не са изпълнени действията по чл. 32 от ДОПК, а на 01.07.2020 г. частният съдебен изпълнител е уведомил длъжника за акта, но не му е връчил същия. Предвид това, съдът е констатирал, че с писмо изх. МД20001297ВН-001ВН/18.08.2020 г. Директорът на Дирекция Местни данъци при Община Варна е уведомил длъжника за предприетите действия за събиране на дължимите суми и по жалба срещу това писмо преписката е върната за произнасяне на решаващия орган по отношение на задълженията, установени с акта за установяване на задължения. Срокът за произнасяне на решаващия орган е отчетен от момента на връщане на преписката за произнасяне по административен ред по жалбата срещу акта за установяване на задължения, и съобразно с него в определенията на Върховния административен съд е констатирано мълчаливото потвърждаване в хипотезата на чл. 156, ал. 4 от ДОПК и срочното обжалване на мълчаливо потвърдения акт за установяване на задължения. Въпросът относно допустимостта на жалбата на Кателиев до съда срещу Акт за установяване на задължения по декларация МД-АУ-046/02.04.2012 г. е бил разрешен с Определение 5994/18.05.2021 г., постановено по адм.д. 3794/2021 г. на Върховния административен съд, и с Определение 9632/27.09.2021 г., постановено по адм.д. 8888/2021 г. на Върховния административен съд. Според тези определения жалбата срещу акта до съда е подадена преждевременно на 23.12.2020 г., но доколкото след 29.12.2020 г. обжалваният акт вече е бил мълчаливо потвърден, отпаднала е и процесуалната пречка същият да бъде разгледан от съда. Неоснователни са и доводите за преклудирана възможност за позоваване на абсолютната погасителна давност поради неповдигнато възражение за изтекла давност пред частния съдебен изпълнител. Частният съдебен изпълнител, който провежда изпълнително производство по реда на ГПК, не разполага с правомощие за произнасяне по възражение за изтекла давност по чл. 171, ал. 2 от ДОПК, поради което липсата на искане до частния съдебен изпълнител да бъде приложена нормата от ДОПК не преклудира това право на длъжника. Действително давността не се прилага служебно, а по възражение на длъжника, но такова възражение е направено в жалбата, по която е образувано първоинстанционното дело, и съдът законосъобразно се е произнесъл по него. Доводите за неправилна преценка на доказателствата относно извършването на сметосъбиране и сметоизвозване през 2007 и 2008 г. също са неоснователни. Съдът се е обосновал с липсата на приемо-предавателни протоколи за извършени дейности от посочените видове за 2007 и 2008 г. и правилно е приел, че наличието на договор за концесия само по себе си не доказва действителното предоставяне на услугите и съответно дължимостта на таксата за битови отпадъци. Неоснователни са и твърденията, че абсолютната погасителна давност за задълженията не е изтекла поради действието на § 29, т. 1 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците. § 29, т. 1 от Преходните и заключителните разпоредби, чийто текст гласи, че до отмяната на извънредното положение срокът по чл. 171, ал. 2 от ДОПК не се прилага, временно отлага погасяването на задължения поради изтичане на абсолютната давност, но само докато трае извънредното положение. Тази разпоредба обаче не удължава и не спира срока на абсолютната давност, за което свидетелства разликата при формулиране на т. 1 и т. 3 и 7 от същия параграф. Основателни са обаче твърденията в касационната жалба за неправилно определен размер на присъдените разноски от 1270 лева. От страна на жалбоподателя са претендирани разноски в размер на 1210 лева, включващи 1200 лева адвокатско възнаграждение и 10 лева д.т., като този размер се установява от списъка с разноски на л. 433 от делото. Предвид това, диспозитивът на решението, отнасящ се до съдебните разноски, следва да бъде отменен за частта над 1210 лева. При този изход на спора и предвид направените искания от страните за разноски, същите следва да се присъдят пропорционално на отхвърлената и уважената част на жалбата, при което касаторът има право на разноски в размер на 6,56 лева, а ответникът на 997,10 лева, като след компенсация касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 990,54 лева. Предвид гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от Административнопроцесуалния кодекс, Върховният административен съд, състав на VІІІ отделение