Решение № 59 от 27.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3042/2020 г.

Решение № 59 от 27.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3042/2020 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Емилия Донкова Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 577 от 30.12.2020 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 715 от 15.06.2020 г. по гр. д. № 538/2020 г. на Варненския окръжен съд е потвърдено решение № 5098 от 21.11.2019 г. по гр. д. № 16501/2018 г. на Варненския районен съд, поправено с решение № 211/14.01.2020 г., с което е уважен предявения от К. Д. К. срещу касатора отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника [община], че същият не е собственик на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], [община], местност "Ш. ", с площ 2 666 кв. м., с трайно предназначение – земеделска земя. Касаторът иска обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен - касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. В жалбата са изложени съображения за неправилност на решението като постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се иска същото да бъде отменено и вместо него да се постанови касационно решение по съществото на спора, с което предявения иск да бъде отхвърлен. Ответникът по касация, чрез процесуалния си представител, счита, че касационната жалба е неоснователна. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК предвид наличието на съмнение дали не е очевидно неправилен изводът на въззивния съд, че процесният имот не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, без да е изяснен неговият статут. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ гражданско отделение, като разгледа жалбата, приема за установено следното: Производството пред районния съд е образувано по предявен от ищеца срещу ответника отрицателен установителен иск. В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът упражнява фактическа власт върху имота, считано от 2006 г. След като е поискал да се снабди с констативен нотариален акт, в който правото му на собственост да бъде удостоверено, през 2017 г. общината е съставила акт за частна общинска собственост. Исковата молба е предявена на 01.11.2018 г. В отговора на исковата молба ответникът е изложил доводи за недопустимост на иска поради липса на правен интерес за ищеца от предявяването му. В защитата си по същество е оспорвал иска. В обжалваното решение, за да потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е изложил съображения, че актът за общинска собственост има легитимиращо действие, когато удостоверява осъществяването на конкретно придобивно основание. Ответната община следва да установи в процеса пълно и главно, че са настъпили конкретни факти, реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ. Съгласно чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ земеделските земи, които не принадлежат на държавата, гражданите или юридически лица са общинска собственост. Приел е, че общината се позовава на осъществен в нейна полза фактически състав по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ. В приложното й поле се включват земеделските земи, които са подлежали на възстановяване, но не са заявени за реституция в предвидените в закона срокове, както и земи, които не са изкупени от ползватели по реда и при условията на параграф 4 и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ. В настоящата хипотеза не е доказано, че процесният имот е подлежал на възстановяване. Посочено е, че няма данни за включването на процесния имот в ТКЗС, както и за заявяването на реституционни претенции към същия. Този имот не попада и в терен по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ. Обоснован е извод, че имотът не е подлежал на възстановяване, поради което не се включва в приложното поле на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ. Направено е заключение, че ответникът не е доказал елементите от фактическия й състав. По делото е установена следната фактическа обстановка: Видно от акт за частна общинска собственост № 6538/10.07.2017 г., съставен на основание чл. 59, ал. 1 ЗОбС, в същия е цитиран като предходно издаден акт № 4816 от 19.01.2011 г., в който като основания за издаването му са посочени чл. 2, ал. 1, т. 2, чл. 56, ал. 1 ЗОбС и чл. 19 ЗСПЗЗ. Със заповед от 15.05.2009 г. на директора на ОД "Земеделие" – Варна е одобрено решение на комисия по чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ, с което са определени имотите по ал. 1 на цитираната разпоредба, в землища, намиращи се на територията на общината. В приложение към решението на комисията фигурира и процесният имот. С молба от 05.08.2013 г. до кмета на общината, ищецът е изразил желание за закупуване на имота. Според заключението на съдебно-техническата експертиза процесният имот е бил включен в баланса на ТКЗС. Не е заявяван за въстановяване. Нанесен е в картата на възстановената собственост в нови реални граници през 2000 г. Според събраните показания на свидетелите З. С. и М. С. ищецът стопанисва имота от 2005 г. -2006 г. /отглежда пчели, поставил е сглобяема барака, насадил е овошки/. По основателността на касационната жалба. Въпросът за приложимостта на придобивната давност по отношение на имоти, попадащи в картата на възстановената собственост на землището, за които общината е съставила актове за общинска собственост като земи от остатъчния фонд по чл. 19 ЗСПЗЗ, е предпоставен от обсъждане на този за статута на тези имоти към момента на кооперирането им в ТКЗС. Направеният от настоящия състав извод за наличие на очевидна неправилност на въззивното решение е обоснован от твърденията и доводите на страните относно релевантните за спора факти, както и преценката на събраните доказателства, установяващи неприложимост на поддържания от ищеца придобивен способ с оглед статута на спорния имот като такъв, подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Действително, в практиката на ВКС /решение № 488 от 19.12.2011 г. по гр. д. № 1403/2010 г., решение № 249 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г., решение № 109 от 25.05.2016 г. по гр. д. № 356/2016 г. на първо г. о. и решение № 15/27.02.2020 г. по гр. д. № 1628/2019 г. на второ г. о. /, е дадено тълкуване, че реституционният закон няма за цел да отнема правото на собственост, чието упражняване е продължило и след колективизацията, като не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер. Има случаи, при които части от едно населено място, застроени с жилищни и селскостопански сгради, или пък ползвани като дворни места, остават извън регулационния план или пък биват изключени от него по силата на ПМС № 216/61 г. Въпреки това те могат да запазят селищния си характер, да не бъдат включени в блок на ТКЗС, нито пък да бъдат причислени към държавния поземлен фонд, както и да не бъдат отнети юридически и фактически от лицата, които ги владеят като дворни места. Ако тези лица са били членове на ТКЗС, те са могли да запазят в реални граници собствеността върху тези имоти в размера и при условията, посочени в ТР № 104/26.06.64 г. на ОСГК на ВС. В случай че не са били членове на ТКЗС и земите не са им били фактически отнети, те са запазили собствеността върху тях изцяло. Такива земи действително не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и не могат да бъдат включени във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ. Горното разрешение обаче е неприложимо към настоящата хипотеза, в която ищецът не се е позовал на упражнявано владение след колективизацията, а на владение с начален момент 2006 г. Последното е ирелевантно за настъпване на правните последици на придобивната давност поради установените от събраните доказателства факти за земеделския характер на спорния имот. По безспорен начин се установява внасянето в стопанството на процесния имот, с оглед на което собствеността върху него е подлежала на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. При тези факти следва извода, че собствеността върху процесния имот, като такъв по чл. 10 ЗСПЗЗ, е подлежала на възстановяване по реда на предвидената в този закон административна процедура, данни за провеждането на която липсват, а и не се твърди да е проведена. Приетото във въззивното решение, че няма данни процесният имот да е включен в кооперираната в ТКЗС земя противоречи на събраните доказателства, което обосновава очевидната неправилност на направения извод в тази насока. От представените по делото доказателства за завършване на възстановяването на собствеността в землището на [населено място] и определяне на земите, представляващи остатъчен фонд, се установяват предпоставките за приложение на чл. 19 ЗСПЗЗ, въз основа на което основание за спорния имот са съставени и актове за частна общинска собственост. Общината се легитимира като собственик на останалите след възстановяване на правата на собствениците земеделски имоти, на основание чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, като за спорния такъв не е проведена процедура по възстановяване на собствеността от наследниците на бившия им собственик. Претенцията на ищеца за придобиване на процесния имот по давностно владение в исковия период от 2006 г. до 2018 г. е неоснователна най-малкото поради невъзможността необходимият срок да изтече с оглед спирането му съгласно параграф 1 ЗД на ЗС /ДВ, бр. 46/2006 г., считано от 01.06.2006 г. и понастоящем/, което е достатъчно да обоснове неоснователност на иска срещу общината, без да се обсъждат останалите елементи от фактическия състав на придобивната давност. В случая липсва и субективния елемент от този състав, предвид отправеното искане от ищеца до ответника за закупуване на имота. С оглед на изложеното по-горе следва да се приеме, че като е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът срещу касатора е уважен, въззивният съд е постановил неправилно решение. То следва да се отмени при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК - необоснованост на фактическите и правни изводи относно основателността на предявения иск, довели и до нарушение на материалния закон. Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се реши по същество от ВКС съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. Предявеният иск подлежи на отхвърляне. Касаторът не е направил искане за присъждане на разноски, поради което такива не следва да се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.