Решение № 145 от 14.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 399/2008 г.

Решение № 145 от 14.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 399/2008 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Пламен Стоев Производството е по реда на чл. 218а и сл. ГПК (отм.), вр. с § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК. Образувано е по жалба на О. п., гр. П. срещу решение № 697 от 22.11.07 г. по в. гр. д. № 785/07 г. на Пазарджишкия окръжен съд в уважителната му част. Жалбоподателят е поискал да се отмени решението като поддържа, че същото е неправилно поради допуснати нарушения - основания за отмяна по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.). Конкретни оплаквания са направени само относно присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и съдържа точно и мотивирано изложение на касационните основания, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество тя е неоснователна. С посоченото решение въззивният съд е оставил в сила решение № 234 от 10.07.06 г., постановено по гр. д. № 228/07 г. на Велинградския районен съд, с което Прокуратурата на РБ е осъдена на основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ да заплати на М. Д. Д. от с. С. сумата 1 500 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 27.02.07 г., както и 600 лв. обезщетение за имуществени вреди, и с което първата претенция е отхвърлена за разликата до предявения размер от 6 000 лв. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че през м. октомври 2005 г. срещу ищеца в първоинстанционното производство М. Д. е било образувано досъдебно производство, а на 29.05.2006 г. същият е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 323, ал. 1, вр. с чл. 26 НК. По внесения от Районна п., гр. В. обвинителен акт е образувано н.о.х.д. № 340/06 г. на Велинградския районен съд, което е приключило с оправдателна присъда № 116 от 07.11.06 г., която е потвърдена с решение от 23.02.07 г. по в.н.о.х.д. № 1426/06 г. на Пазарджишкия окръжен съд. От събраните по делото свидетелски показания е установено, че ищецът е преживял негативно обстоятелството, че е обвиняем, респ. подсъдим - чувствал се е опетнен и напрегнат, изпитвал срам, получил сърцебиене и започнал да приеме успокоителни лекарства. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 2 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответника и че сумата 1 500 лв. е справедливо обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Решението е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати релевираните в касационната жалба нарушения. Доводът на касатора, че предявеният иск е следвало да бъде отхвърлен изцяло, тъй като по делото не било установено ищецът да е претърпял неимуществени вреди е в противоречие с установените по делото факти, посочени по-горе, и е неоснователен. Неоснователно и е оплакването, че съдът не е следвало да кредитира показанията на свидетелката Р с оглед обстоятелството, че тя е негова съпруга, тъй като същите са подкрепени и от показанията на свидетеля М, който няма родствени връзки с ищеца, а установените от показанията на тези свидетели факти не са опровергани и от останалите събрани по делото доказателства. Ето защо решаващият съд не е имал никакво основание да не даде вяра на показанията на този свидетелка. С оглед на казаното крайният извод на съда, че са налице предпоставките на чл. 2, т. 2 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на касатора е правилен. При определяне размера на дължимото обезщетение съдът е взел предвид всички релевантни за спора факти и не е допуснал нарушение на чл. 52 ЗЗД. Доводите на касатора, че размерът на обезщетението е завишен, тъй като наказателното производство е продължило през сравнително кратък период от време, че престъплението по чл. 323, ал. 1 НК, за което е било повдигнато обвинението, не е тежко по смисъла на 93, т. 7 НК и че спрямо ищеца не е била взета мярка за неотклонение или друга мярка за процесуална принуда са неоснователни, тъй като тези обстоятелства са отчетени от съда при постановяване на решението и от същите не могат да бъдат направени други изводи. Казаното се отнася и за факта, че ищецът е бил осъждан през 1996 г. С оглед изложеното не са налице релевираните основания за касиране на въззивното решение, поради което и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) същото следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото и на основание чл. 64, ал. 2 ГПК (отм.) жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски в настоящото производство в размер на 798 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, II г. о.