Решение № 75 от 27.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 951/2010 г.

Решение № 75 от 27.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 951/2010 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Камелия Ефремова Производството е по чл. 47, т. 5, пр. 2 ЗМТА. Образувано е по иск на [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] за отмяна на решение от 26.07.2010 г. по в. а. д. № 528/2010 г., постановено от едноличен арбитър Методи М. към Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата /АС при Б./. В исковата молба се твърди, че атакуваното арбитражно решение подлежи на отмяна, тъй като с него арбитражният съд се е произнесъл по въпроси извън предмета на делото, с което е нарушено диспозитивното начало в процеса и правото на страните на защита. По-конкретно, поддържа се, че решаващият орган е бил сезиран с иск с правно основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД за връщане на сумата 60 000 евро, представляваща двойният размер на платения задатък по предварителен договор от 23.12.2008 г., а се е произнесъл по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, какъвто не е бил предявен. Ответникът - [фирма], [населено място] - оспорва иска и моли за отхвърлянето му поради отсъствие на поддържаното основание по чл. 47, т. 5, пр. 2 ЗМТА. Подробни съображения в тази насока, с позоваване на практика на Върховен касационен съд, са изложени в писмен отговор от 10.01.2011 г. Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед релевираното в исковата молба основание и доводите и възраженията на страните, приема следното: Искът е процесуално допустим - предявен е от надлежна страна и в рамките на преклузивния 3-месечен срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА. От приложеното по делото известие за доставка /обратна разписка/ № PS 1040 00 U 21H 0, издадено от Пощенска станция - С., се установява, че постановеното по арбитражно дело № 528/2010 г. решение е връчено на ответника по иска /сега ищец/ [фирма], [населено място] на 05.08.2010 г., като исковата молба е подадена на 13.10.2010 г., т. е. в рамките на посочения срок. По основателността на иска: В обстоятелствената част на исковата молба, въз основа на която е образувано производството по в. а. д. № 528/2010 г. на АС при Б., ищецът [фирма], [населено място] е твърдял, че във връзка със сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот от 23.12.2008 г. е заплатил на ответника [фирма] сумата 30 000 евро, като част от уговореното капаро в общ размер на 100 000 евро, както и че поради неизпълнение на поетото от последния задължение за извършване на основен ремонт на имота и предвид опасността ремонтът да не приключи в предвидения от страните срок е развалил този договор по реда на чл. 87, ал. 1 ЗЗД с уведомление от 14.04.2009 г. С оглед така изложените обстоятелства и твърдения, в петитума на исковата молба е отправено искане ответникът [фирма] да бъде осъден да заплати на [фирма] "сумата 60 000 евро, като неустойка за виновно неизпълнен предварителен договор на основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД във връзка с чл. 19, ал. 3 ЗЗД в двойния размер на полученото капаро, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното плащане на дължимата сума". В постановеното по делото решение арбитражният съд не е споделил дадената от самия ищец правна квалификация на предявения иск като такъв с правно основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД, посочвайки, че именно той е компетентен да даде правилната според него правна квалификация. С оглед на това, като е обсъдил задълбочено твърденията на страните за разваляне на договора от всяка от тях поради виновно неизпълнение на другата страна, едноличният арбитър е приел, че претенцията за връщане на платеното капаро има своето основание в правилата на неоснователното обогатяване и по-точно в разпоредбата на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД - дадено с оглед отпаднало основание, поради което е уважил предявеният иск частично за сумата 30 000 евро като недължимо платена. Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното в исковата молба основание по чл. 47, т. 5, пр. 2 ЗМТА за отмяна на атакуваното арбитражно решение. А. съд се е произнесъл в рамките на заявения в исковата молба предмет на спора при съобразяване на всички заявени от страните доводи и възражения и задълбочено обсъждане на събраните по делото и неоспорени доказателства. Неоснователно е поддържаното от ищеца твърдение, че арбитражното решение съдържа произнасяне по въпроси, които не са предмет на делото. В постановения от арбитъра акт е даден отговор на въпроса относно дължимостта на претендираната сума и основанието за възникване на това задължение, т. е. на въпроса, който именно е бил спорен между страните и с който уговореният от тях съд е сезиран. Този извод не се променя от обстоятелството, че решаващият орган не е възприел правната квалификация на спорното право, дадена от ищеца в исковата молба. Определянето на правното основание на претенцията е част от изключителната компетентност на съда - то е не само негово право, но и негово задължение. Правната квалификация на предявения иск следва да бъде изведена въз основа на изложените от ищеца фактически обстоятелства и твърдения по спора и с оглед отправеното искане /петитум/. Извършената в тази насока преценка от решаващия орган представлява част от същинската му правораздавателна дейност. Правилността на същата, обаче, не може да бъде проверявана по реда на чл. 47 ЗМТА, тъй като по отношение актовете на Арбитражния съд държавният съд не упражнява инстанционен контрол. Доколкото неправилността на арбитражното решение не е въздигната от закона като основание за атакуването му, подобна проверка е недопустима, в какъвто смисъл е и трайната практика на Върховен касационен съд - решение № 12 от 05.03.2009 г. по т. д. № 624/2008 г. на I т. о.; решение № 46 от 22.04.2009 г. по т. д. № 67/2009 г. на I т. о.; решение № 89 от 14.06.2010 г. по т. д. № 20/201 г. на II т. о. и др. С оглед изложените съображения, настоящият състав приема, че не е налице предвиденото в чл. 47, т. 5, пр. 2 ЗМТА основание за отмяна на атакуваното арбитражно решение, поради което предявеният иск следва да бъде отхвърлен. Независимо от посочения изход на спора, искането на ответника за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение не следва да бъде уважено, предвид липсата на доказателства за плащането на такова. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение