Решение № 8043 от 30.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 4564/2015 г.

Решение № 8043 от 30.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 4564/2015 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 във вр. с чл. 225 от АПК. Образувано е по касационните жалби на М. Б. А. и Столична община против различни части на решение № 8004/18.12.2014 г. по адм. дело № 5952/2014 г. по описа на Административен съд - С. град (АССГ). С касационната жалба на Столична община, представлявана от юрк. Б. М., действаща като пълномощник на кмета на СО, се оспорва решението, в частта му, с която общината е осъдена на основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ да заплати на М. Б. А. сумата от 15 647 лева, представляващи левовата равностойност на 8000 евро като обезщетение за имуществени вреди, претърпени от незаконосъобразно бездействие на главния архитект на район "Триадица" при Столична община при изпълнение на административна дейност, заедно със законната лихва върху тази сума от датата на завеждане на исковата молба - 18.10.2010 г. до окончателното й изплащане. Столична община поддържа, че няма качеството на пасивно легитимирано лице по иск за вреди, причинени от административен орган, намиращ се в служебно правоотношение със район "Триадица". Позовавайки се на факта, че Столична община и Район "Триадица" при Столична община имат различни идентификатори в регистъра Булстат и различни седалища и адреси на управление, е направено възражение, че ангажирането на имуществената отговорност за действията и бездействията на главния архитект на район "Триадица" следва да бъде насочена към Столична община - район "Триадица" като отделно юридическо лице от Столична община. По правилността на решението, Столична община поддържа, че съдът не е обсъдил приложимостта на чл. 81, ал. 1 от ЗЗД, както и пасивното поведение на ищцата при защита на личните й правата с оглед основателността на претенциите на третите лица по изпълнение на договорните им задължения. С касационната жалба на М. Б. А., действаща чрез адв. Р. И., се обжалва решението в частта му, с която е отхвърлен искът й над уважената част до пълния предявен размер от 35 204,94 лева, представляващи левова равностойност на 18 000 евро, и в частта, с която е отхвърлен искът за присъждане на мораторна лихва в размер на 22 914.33 лева, представляващи левовата равностойност на 11 715.91 евро, изчислена върху главницата от 18 000 евро, за времето от 19.10.2005 г. до датата на завеждане на исковата молба. Поддържа се, че съдът неправилно е определил размера на дължимото обезщетение и не се е съобразил с влязлото в сила решение по гр. дело № 4026/2006 г. на СРС, с което е приет за доказан фактическият състав, пораждащ отговорността на Столична община относно частично предявения иск спрямо цялата претенция от 20 000 евро. Поддържа се, че размерът на уважения частичен иск в размер на 2000 евро, представлява част от цялата претенция от 20 000 евро за претърпени имуществени вреди и следователно присъждането от АССГ в последствие само на 8000 евро обезщетение за настъпил вреди, не кореспондира с решението на СРС, в частта за частичния иск и за стойността на целия иск. По отношение на отхвърления иск за дължимата лихва за забава, касаторът поддържа, че решението в тази си част следва да бъде преразгледано с оглед неправилността на решението, в частта му, с която частично е уважена главната претенция. Представителят на Върховната административна прокуратура, в хода на делото по същество дава мотивирано заключение, според което касационната жалба на Столична община е основателна, а на М. А. е неоснователна. Доводът на прокурора е, че чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ има предвид незаконосъобразно фактическо бездействие, а в случая се касае за неиздаване в срок на разрешение за ползване на строеж, т. е. за извършване на правно действие, както и че в случая имуществените вреди за А. са в резултат на неизпълнение на предварителен договор, а не пряко от неиздаването в срок на разрешението. Предявеният и уважен частичен иск нямал сила на присъдено нещо по отношение на предявената част, а мотивите на съдебното решение не се ползвали със сила на присъдено нещо. Върховният административен съд, трето отделение, в настоящият съдебен тричленен състав намира, че касационните жалби са процесуално допустими като редовно подадени от надлежни страна в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. С обжалваното решение № 8004/18.12.2014 г. по адм. дело № 5952/2014 г. по описа на АССГ, съдът е осъдил Столична община на основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ да заплати на М. Б. А. сумата от 15 647 лева, представляващи левовата равностойност на 8000 евро, като обезщетение за имуществени вреди, претърпени от незаконосъобразно бездействие на главния архитект на район "Триадица", Столична община при изпълнение на административна дейност, заедно със законната лихва върху тази сума от датата на завеждане на исковата молба - 18.10.2010 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлил иска в останалата му част до пълния предявен размер от 35 204,94 лева, представляващи левова равностойност на 18000 евро. Отхвърлен е и иска на А. за присъждане на мораторна лихва в размер на 22914.33 лева, представляващи левовата равностойност на 11715.91 евро, изчислена върху главницата от 18000 евро, за времето от 19.10.2005 г. до датата на завеждане на исковата молба. Решението на АССГ е постановено при повторно първоинстанционно разглеждане на исковете с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, насочени против Столична община като ответник по претенция за обезщетяване на М. Б. А. със сумата от 18 000 евро, представляващи 90 % от сумата от 20 000 евро, който размер представлява претърпяна от ищцата загуба на 19.10.2015 г., изразяваща се в заплащането на дължимо на трети лица обезщетение за неизпълнено в срок договорно задължение за продажба на имот, предмет на предварителен договор за покупко-продажба от 7.07.2005 г., в резултат от незаконосъобразното забавяне на главния архитект на район "Триадица" при Столична община да издаде в срок удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж IV-та категория по молба от 9.09.2005 г. Съдът е бил сезиран и с иск за заплащане на лихвата за забава върху главницата по предявения иск, считано от 19.10.2015 г. до завеждане на исковата молба, и лихва върху присъдената сума, считано от дата на завеждане на исковата молба до датата на окончателното изплащане на сумите. За да постанови сега обжалваното решение, АССГ е приел, че е обвързан от формираната сила на пресъдено нещо по решението от 8.12.2006 г. на СРС по гр. дело № 4026/2006 г., с което е уважен предявеният от М. А. срещу Столична община частичен иск, който произтича от същото правоотношение. Прието е, че силата на присъдено нещо по частичния иск не обхваща останалия размер на предявено в настоящото производство вземане, но установените със съдебния акт по частичния иск общи правопораждащи факти по спорното право се ползват със сила на присъдено нещо като общи факти и по иска за останалата част от вземането. Прието е, че общите факти, въз основа на които се поражда претендираното право на обезщетение са: бездействие на длъжностно лице при ответника - главен архитект на район "Триадица" да издаде в предвидения от закона 7-дневен срок Удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж, след като са били представени всички необходими за това документи (включително одобрен архитектурен проект на строежа); отказ на купувачите от предварителния договор, на основание чл. 93, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и връщане от страна на ищцата А. на даденото капаро от 10000 евро в двоен размер. Съдът е приел, че в случая въпросът за основанието на исковата претенция е вече разрешен с влязлото в сила решение по частично предявения иск, поради което е ограничен в обсъждане предмета на доказване до установяване единствено до размерът на претенцията. Тези изводи относно обхвата на съдебната проверка за основателността на иска, съдът е извел, приемайки, че в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на Общото събрание на гражданската колегия на Върховния касационен съд не е изразено становище относно това дали силата на присъдено нещо на решението по частичния иск обхваща правопораждащите факти или се ограничава само до присъдения размер на вземането. Посочено е също, че съгласно теорията и константната съдебна практика със сила на присъдено нещо се ползват общите правопораждащи факти по спорното право и че да се приеме обратното, би означавало да се допусне пререшаване на спора, което е в противоречие с разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ГПК. Изследвайки основателността на размера на претенцията, административният съд е приел, че имуществената вреда, която е понесла ищцата представлява разликата между даденото й при сключване на предварителния договор капаро от 10000 евро и онова, което е върнала на купувачите, поради неизпълнение на условията за сключване на окончателен договор - 20000 евро. Този извод произтичал от характера на задатъка (капаро) като доказателство, че е сключен договора и обезпечение на неговото изпълнение (чл. 93, ал. 1 ЗЗД). При нормално развитие на отношенията и изпълнение на задълженията по сключения договор задатъкът се прихваща от общата дължима сума по изпълнението. Следователно даденото на ищцата капаро не увеличавало нейното имущество, поради което и връщането му не представлява за нея загуба (вреда). Напротив разликата от 10000 евро или тяхната левова равностойност, между размера на полученото и върнато капаро, представлява вреда за ищцата, тъй като реално намалява имуществото й. Въз основа на тези мотиви и като е отчел, че предявеният от М. А. частичен иск е уважен изцяло, в размер от 2 000 евро, то подлежащото на присъждане обезщетение възлизало на левова равностойност на 8000 евро, изчислена по фиксирания курс на Българската народна банка (1.95583 лева за 1 евро) и представляващи разлика между стойността на действително претърпяната имуществена вреда и присъдената от гражданския съд сума по частичния иск. Съдът е намерил за неоснователна претенцията за присъждане на мораторна лихва за времето от 19.10.2005 г. до датата на завеждане на исковата молба, определена от вещото лице по приетата и неоспорена СИЕ в размер на 11715.91 евро, равняващи се на 22914.33 лева, изчислена върху претендираната главница от 18 000 евро. Съдът се е позовал на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, но съгласно приложимата норма на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД забава не е налице. Приел е, че когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора, а видно от данните по делото, не са ангажирани доказателства и не се установява ищцата Александрова да е отправила изрична покана към ответника за заплащане на претендираното обезщетение. Решението е валидно, допустимо и неправилно в осъдителната си част и правилно като краен резултат в останалата си част. Възраженията на Столична община за недопустимост на съдебното решение като постановено против ненадлежен ответник е неоснователно. Съгласно чл. 205 от АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. В случая административният орган, чието бездействие е въведено като причина за вредите, упражнява властническите си компетенции като част от общинската районна администрация. Доколкото обаче, район "Триадица" при Столична община е единствено съставна административна единица към община Столична и като такава "районът" няма отделна гражданска правосубектност, то като надлежен ответник по иска правилно е посочено и конституирано юридическото лице Столична община. Съгласно чл. 14 от ЗМСМА, общината е юридическо лице и има право на собственост и самостоятелен общински бюджет. Няма материално правна норма, която да признава на районът/районната администрация към общините с районно деление (С., П. и В.) статут на юридическо лице, позволяващ му участието в гражданския оборот. Цитираният в касационната жалба на СО единен идентификационен код на район "Триадица" - 6963270507, освен че е некоректно изписан (пълният ЕИК е *********) не е и основание за друг извод. Достатъчно е да се отбележи, че съгласно чл. 3, ал. 1, т. 8 от Закона регистър БУЛСТАТ, на вписване в регистъра подлежат клоновете и поделенията на юридическите лица, които не са търговци, а в случая район "Триадица" за целите на този закон е именно поделение на юридическото лице Столична община. Видно от публичния регистър БУЛСТАТ, район "Триадица" е регистрирано като "поделение" със статут на "неюридическо лице", принадлежащо към Столична община. По отношение на правилността на решението, касационната инстанция намира следното. По делото е безспорно установено, че с влязло в сила решение от 8.12.2006 г. по гр. дело № 4026/2006 г. на СРС, Столична община е осъдена да заплати на М. Б. А. на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ сумата от 2000 евро, обезщетение за причинени имуществени вреди, резултат от незаконни действия и бездействия на главния архитект на район "Триадица" при СО при изпълнение на административна дейност - издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж IV - та кат. По чл. 177 от ЗУТ, част от претенция за 20 000 евро, ведно със законната лихва от 16.02.2006 г. Основният спорен въпрос по делото касае съотношението между обхвата на силата на пресъдено нещо (СПН), съгласно решението на районният съд, разгледал първоначално предявения частичен иск, и предмета на сега разгледаният допълнителен иск от административния съд. Съгласно АПК има два вида искове за защита срещу административните актове: установителни и отменителни. Институтът на частичния иск като способ на защита на права в гражданския процес е функционално и принципно неприложим в административното правораздаване, имащо за цел проверка на законосъобразното изпълнение на властническите правомощия на органите на изпълнителната власт. Установяването на незаконосъобразността на нищожен, оттеглен акт или на действия или бездействия в хипотезата на чл. 204, ал. 3 и 4 от АПК като факт с преюдициално значение за допустимостта и основателността на иска по ЗОДОВ е форма на приложимост на установителните искове в административното правораздаване. Дали искът за възстановяване на увреждането по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ ще бъде предявен ведно или отделно от вече проведено производство по оспорване (установяване или отменяне) на административния акт (действията и бездействията са форма на административен акт), то той винаги си остава отделен имуществен (облигационен) иск, касаещ спор за парично вземане между гражданскоправни субекти. Този иск по преценка на ищеца винаги може да бъде предявен и като частичен по своя размер. Облигационният иск за непозволено увреждане е отделен от административния (публичен) иск, чрез който се оспорва прилагането на закона от страна на органа или се претендира зачитането на едно административно право или правоотношение. Процесуалните правила за двата иска са също различни и ако ГПК урежда възможността за предявяване на частичен иск по отношение на размера на имуществената претенция, както вече бе посочено по-горе такъв вид съдебна защита е неприложим при съобразяване допустимия предмет на оспорване и обхват на съдебната проверка в административното правораздаване, съгласно чл. 145, ал. 1 във вр. с ал. 3 от АПК във вр. с чл. 168 от АПК, включително когато говорим за оспорване на административен акт в отделена негова част (напр. по отношение на адресата, или спрямо отделно разпореждане или санкция). От тук, щом двата иска (административен и облигационен) са различни и самостоятелни, следва да се търси отговор за СПН на влезлите в сила решения, съобразно процесуалните правила, уреждащи разглеждането им. В АПК уредбата касае субективните предели на СПН на решенията и се съдържа в чл. 177, ал. 1 от АПК относно индивидуалните административни актове, в чл. 183 от АПК относно общите и в чл. 193, ал. 2 от АПК относно подзаконовите нормативни актове. Що се касае до обективните предели на СПН изрична уредба в АПК няма, поради което се прилага общото правило на чл. 298, ал. 1 от ГПК при съобразяване с предмета на съдебна проверка в административното правораздаване, уредена в чл. 168 от АПК и правомощията на съда, съгласно чл. 172, ал. 2 от АПК. Обективните предели на административното съдебно решение се предопределят от разрешения спор за законосъобразност на административния акт, включващ елементите (правопораждащите факти), обуславящи правомерното упражняване на властническите правомощия от страна на органите на изпълнителната власт, съгласно материалния закон към момента на издаване на акта. Следователно, щом в диспозитива на решението от 8.12.2006 г. на СРС по гр. дело № 4026/2006 г. е посочено, че действията на главния архитект на район Триадица по издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж IV категория по чл. 177 от ЗУТ са незаконни, то имаме влязло в сила решение, с което спорът относно законосъобразността на тези действия е разрешен със сила на пресъдено нещо. Макар в решението на СРС, установяването на незаконосъобразността на действията и бездействията да не е изведено в отделен правораздавателен диспозитив, а е включен в общ диспозитив за търсеното имуществено обезщетение, то това установяване като въпрос със самостоятелно значение (може и следва да се разглежда като инцидентен установителен иск) обуславящ въобще допустимостта на иска по ЗОДОВ, следва да бъде зачетено от всеки друг съд в Р. Б. по арг. от чл. 297, ал. 4 във вр. с 298, ал. 1 във вр с чл. 212 от ГПК. Решението следва да бъде зачетено и по аргумент от чл. 177, ал. 1 от АПК. При прилагане на принципа на по-силното основание, щом като съдебното решение, с което е отменен или изменен административният акт, има действие по отношение на всички, то съдебното решение, с което се установява незаконосъобразност на действия или бездействия, също следва да има действие по отношение на всички. С оглед изложеното до тук, настоящият касационен състав намира, че при повторното първоинстанционно разглеждане на делото, АССГ правилно е зачел СПН на решението на районният съд по отношение установената незаконосъобразност на бездействието на длъжностно лице при ответника (главен архитект на район "Триадица") да издаде в предвидения от закона 7-дневен срок Удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж. Що се касае обаче до правните изводи на АССГ, че е изцяло обвързан от формираната сила на пресъдено нещо в облигационната част на решението от 8.12.2006 г. на СРС по гр. дело № 4026/2006 г., касационният съд намира тези изводи за неправилни. Със сила на пресъдено нещо се ползва само гражданското съдебно решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. С решението съдът подвежда фактите под правната норма и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на пресъдено нещо. Съгласно чл. 298 от ГПК, решението влиза в сила само между страните, за същото искане и на същото основание. При частично предявен иск за парично вземане, диспозитивът на решението няма обективно как да разпростре пределите си спрямо непредявената част на претенцията, тъй като петитумът на иска по отношение на размер на правото е ограничен по волята на ищеца. Съгласно мотивите към т. 1 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, следва да се приеме, че в хипотезата на частично предявен иск, със сила на пресъдено нещо се установява само предявената част от спорното право, и че при уважаването на горницата от сумата, предмет на нов иск, ищецът не може да се позовава на формираната сила на пресъдено нещо по частичния иск, макар че при отхвърлянето му се отрича основателността на претенцията като цяло. Съгласно т. 18 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, се приема, че страната не може да обжалва само мотивите на решението, когато то я удовлетворява като резултат, тъй като мотивите не са източник на правни последици (какъвто е единствено диспозитивът на решението) и съдържащите се в тях констатации относно юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения не формират сила на пресъдено нещо, защото не са елемент от спорния предмет. Следователно силата на пресъдено нещо се предопределя единствено от диспозитива на частично разгледания иск и "правопораждащите факти" на претендираното право, приети за доказани или недоказани в мотивите към решението по частичния иск, не се ползват със сила на пресъдено нещо в последващото съдебно производство. С други думи, АССГ неправилно е приел, че е задължен да се съобрази с установените по дело "правопораждащи факти" по основанието на частичния иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, респ. неправилно е приел, че дължи собствена съдебна проверка само по размера на иска, но не и по основателността. Това процесуално нарушение на АССГ, изразяващо се в липсата на непосредствена преценка на доказателствата по делото и извеждането на фактически констатации и правни изводи спрямо основанието на иска, макар и съществено, следва да бъде отстранено в настоящото второ касационно производство чрез решаването на спора по същество при условията на чл. 227, ал. 1 от АПК въз основа на събраните по делото доказателства. Настоящият съдебен състав намира за неоснователна претенцията с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ на ищцата за осъждане на Столична община да й заплати сумата от 18 000 евро, представляваща 90 % от главница в общ размер от 20 000 евро, представляваща върнато на 19.10.2005 г. капаро в двоен размер по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 7.07.2005 г., касаещ имот представляващ "Офиси" (бившо таванско помещение, преустроено в офиси), разположени на петия етаж, в северното крило на сграда, находяща се на ул. "Л." ..№..., в гр. С., район "Триадица", представляващи седем отделни помещения с общ санитарен възел и коридори, поради невъзможност за изпълнение в срок на сключения предварителен договор, която невъзможност е причинена от забавата на главния архитект на район "Триадица" при Столична община да издаде в срок по чл. 177, ал. 3 от ЗУТ удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж IV категория, заявено с молба от 9.09.2005 г. Съдът намира, че липсва пряка и непосредствена причинноследствена връзка между забавата на административния орган и неизпълнението на задълженията на ищцата по договора от 7.07.2005 г. Съгласно посочения договор, предмет на уговорка между страните е недвижим имот: "Офиси" (бившо таванско помещение, преустроено в офиси), разположени на петия етаж, в северното крило на сграда, находяща се на ул. "Л." ..№..., в гр. С., район "Триадица", с обща застроена площ от 141.61 кв. м., представляващи седем отделни помещения с общ санитарен възел и коридори, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от мястото, върху което е построена сградата, представляваща поземлен имот с пл. № 6, с площ от 290,50 кв. м., включени в УПИ I, кв 301 по план на С., м. "ГГЦ-Г-6" I част. Видно от чл. 1, ал. 3 от договора, продавачът (ищцата) е установила правото си на собственост чрез нотариален акт за дарение на недвижим имот № 45, том I, рег. № 2172, дело № 41 от 2005 г. на нотариус А. М.. Съгласно цитирания нотариален акт, ищцата А. е придобила чрез дарение на 27.06.2005 г. процесния имот, чийто географски, пространствени, застроителни и устройствени характеристики са идентични с описаните в предварителния договор, сключен две седмици след дарението - на 7.07.2005 г. Разглеждайки подробно съдържанието на предварителния договор от 7.07.2005 г., съдът не установи страните по договорите да са уговорили покупко-продажбата на имота да е обусловена от бъдещото "Преустройство на таванско помещение в офиси", такова каквото е заявено с искането, подадено до главния архитекта на район "Триадица" от 9.09.2005 г. Както в договора за дарение, така и в предварителния договор, имотът се сочи като "бившо таванско помещение, преустроено в офиси". Това е и причината, имотът да се разпорежда като такъв с предназначение "офиси", а не като таванско помещение. По силата на чл. 7 от договора, продавачът се е задължил до подписване на окончателния договор да представи законосъобразен протокол от общото събрание на кооперация "Глобус" за даване на съгласие за промяна на предназначението на таванското помещение. От договора не става ясно за каква промяна на предназначението се е задължил продавача, но очевидно не е поел отговорност за административното обезпечаване и физическото реализиране на строителните работи по преустройството на процесния имот. Както вече бе отбелязано, поетото задължение се ограничава до представянето на законосъобразен протокол от общото събрание на кооперация "Г.". Подобно на сключената на 27.06.2005 г. сделка за дарение на имота, към 6.10.2005 г. не е имало каквото й да е ограничение пред ищцата да се разпореди окончателно със същия този имот, с който по-рано е била надарена, и което да не е могла да противопостави на кредиторите си по предварителния договор. При така изложеното, съдът намира, че забавата на административния орган да се произнесе в срока по чл. 177, ал. 3 от ЗУТ по искането от 9.09.2005 г. за регистриране въвеждането на строеж в експлоатация и издаването на удостоверение за въвеждането му в експлоатация не е поставило началото на причинен процес довел до твърдените в исковата молба вреди. Забавата на административния орган не може да бъде поставена в логически издържана причинноследствена връзка с неизпълнението на задължението на ищцата за сключване на окончателен договор да продажба на собствения й имот. По изложените съображения, настоящия съдебен състав намира, че главният иск за присъждане на сумата от 18 000 евро, представляваща 90 % от главница в общ размер от 20 000 евро, представляваща върнато на 19.10.2005 г. капаро в двоен размер по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 7.07.2005 г., е изцяло неоснователен, а от тук и акцесорния иск за присъждане на мораторни лихви върху главницата. При това положение, обжалваното съдебно решение следва да бъде отменено по съществото си единствено в частта, с което е уважен предявения иск. В останалите части на решението, с които е отхвърлен иска до пълния му предявен размер на главницата и е отхвърлен иска за присъждане на мораторна лихва за времето от 19.10.2005 г. до дата на завеждане на иска, същото следва да бъде оставено в сила като правилно като краен резултат. С оглед изхода на делото, следва да бъде преразгледан и въпросът за присъдените деловодните разноски в полза на ищцата като решението и в тази му част бъде отменено, а на основание чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ ищцата осъдена да заплати на ответника направените в производството разноски. Същите са заявени бланкетно с касационната жалба, като до приключване на устните състезания не е представен и списък на разноските, включващ претенция за дължимото юрисконсулско възнаграждение. При това положение съдът намира, че искането от ответната страна представлява злоупотреба с право и същото следва да бъде оставено без уважение. При така изложеното, Върховният административен съд, трето отделение,