Решение № 7263 от 26.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 9481/2010 г.

Решение № 7263 от 26.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 9481/2010 г., VII о., докладчик председателят Юлия Ковачева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на директора на Областна дирекция на МВР - Благоевград срещу решение № 288 от 11.06.2010 г. по адм. дело № 279/2010 г. на Административен съд - Благоевград. В нея са развити доводи за неправилност на съдебния акт и се иска отмяната му. Ответникът по касационната жалба - Никола Никифоров Бибин е представил писмено становище, в което поддържа, че обжалваното решение е правилно и не са налице касационни основания за отмяната му. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намери, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. За да се произнесе по съществото й, прие за установено следното: С обжалваното решение АС - Благоевград е отменил заповед № 192/21.01.2010 г. на директора на Областна дирекция на МВР - Благоевград, с която на основание чл. 75, т. 6 от Закона за българските лични документи на Никола Никифоров Бибин е наложена принудителна административна мярка "забрана за напускане на Република България" поради наличие на парично задължение в големи размери към "СиБанк" АД, за което не е представил надлежно обезпечение. Съдът е приел за установено от фактическа страна, че административното производство е започнало по искане на частен съдебен изпълнител с район на действие Окръжен съд - Благоевград да бъде ограничено правото на жалбоподателя да напуска страната поради съществуващо парично задължение към юридическо лице в големи размери по см. на § 1, т. 5 от ДР на ЗБЛД. Административният орган е преценил, че са изпълнени изискванията, посочени в чл. 75, т. 6 от ЗБЛД за прилагане на ограничителната мярка и издал оспорената заповед. Съдът е установил, че за обезпечение на вземането са наложени и вписани възбрани върху недвижими имоти на жалбоподателя и солидарно задължените с него лица. Посочил е, че жалбоподателят, в качеството си на длъжник по изпълнението е подал възражение срещу заповедта за изпълнение на 19.01.2010 г., с което по силата на закона същото е спряно - чл. 420, ал. 1 от АПК. Извел е извод, че към датата на издаване на оспорения административен акт няма основание да се счете, че длъжникът не изпълнява задължението си. Посочил е, че вземането от 557 115,19 лв. е обезпечено в размер на 415 503 лв. За останалата част от задължението е приел, че намесата на публичния орган в правото на жалбоподателя да напуска страната, гарантирано от Конституцията - чл. 35, ал. 1 и чл. 2, т. 2 от Протокол 4 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи е неоправдана с оглед преследваната цел - да се гарантират имуществените интереси на взискателя, макар и тази цел да е законна по чл. 2 от Протокол 4 към Конвенцията. Посочил е също, че според данните по делото длъжникът разполага и с друго имущество, върху което да се насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането. При тези съображения е приел, че оспорената заповед е незаконосъобразна и постановил обжалвания резултат. Решението е правилно. Съдът въз основа на точен анализ на доказателствения материал по делото е достигнал до правилния извод за материална незаконосъобразност на оспорения административен акт. Освен изложените правни съображения от първоинстанционния съд, които се споделят изцяло от настоящата инстанция, следва да се посочи, че обсъжданата заповед за налагане на принудителна административна мярка следва да бъде отменена и по аргумент от действието на чл. 27, § 2 и 3 от Директива 2004/38/ЕО в конкретния случай. Като гражданин на Европейския съюз ответникът по касация има право свободно да се движи и да пребивава на територията на държавите-членки при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договорите, и на мерките, приети за тяхното осъществяване. С чл. 27, § 1 от Директивата се допуска единственото ограничение на свободата на движение на гражданите на ЕС и то е от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Изрично е забранено позоваването на такива съображения за икономически цели. При преценка на предвиденото в чл. 75, т. 6 от ЗБЛД ограничение в контекста на чл. 27, § 2 и 3 от Директивата, включително с оглед практиката на Съда на ЕС, е видно, че наложената на жалбоподателя принудителна административна мярка не отговаря на изискванията на директивата за цел, пропорционалност и съображения с оглед на личността. Налагането на ограничение на свободата на движение на основание единствено наличие на парично задължение към юридическо лице без да бъдат спазени изискванията на чл. 27, § 2 и 3 от Директивата представлява несъответствие на българската правна норма с общностното право. Основание за отмяна за процесния административен акт се черпи и от решение № 2 от 31.03.2011 г. на КС по к. д. № 2/2011 г. (обн. ДВ, бр. 32/2011 г.), с което разпоредбата на чл. 75, т. 6 ЗБЛД е обявена за противоконституционна. С влизане в сила на решението на Конституционния съд за обявяване противоконституционност на посочената разпоредба и при висящност на производството по делото, съдът следва да се съобрази с цитираното решение и да остави без приложение нормата на чл. 75, т. 6 ЗБЛД. При това положение наложената на касатора ПАМ е без основание, поради което заповедта за постановяването й подлежи на отмяна в цялост като незаконосъобразна. Конституционният съд е приел, че при всяко положение ограниченията по чл. 75, т. 5 и т. 6 ЗБЛД са допустими от гледна точка на предназначението им да защитават правата и свободите на други граждани. В същото време е посочил, че: "Разпоредбите на чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД не са съобразени обаче с принципа на пропорционалност. Удовлетворяването на надлежно установените публични и частни задължения трябва преди всичко да се обезпечи чрез ефективно, бързо проведено изпълнително производство, насочено не към самоцелно санкциониране на личността на длъжника, а най-вече към издирване на негово секвестируемо имущество и прехвърлянето му до размера на установеното парично вземане в патримониума на съответния кредитор". Въз основа на обявената противоконституционност на разпоредбата на чл. 75, т. 6 ЗБЛД следва, че същата не се прилага от деня на влизане в сила на решението на Конституционния съд, т. е. съгласно чл. 151, ал. 2 от Конституцията три дни след датата на обнародване на решението, в случая - 23.04.2011 г. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира, че е налице нов факт от съществено значение за спора по смисъла на чл. 142, ал. 1 АПК от вида на нормативните юридически факти, който следва да се вземе предвид при постановяване на настоящото решение, а именно установената противоконституционност на чл. 75, т. 6 ЗБЛД, която представлява правното основание за издаване на оспорвания административен акт. Конститутивният ефект на решението на Конституционният съд съгласно чл. 151, ал. 2 от Конституцията има незабавно действие във времето, което означава, че обявеният за противоконституционен закон не се прилага спрямо висящите правоотношения, попадащи под действието на разпоредбата, обявена за противоконституционна. Предвид на незабавното действие на обезсилването на противоконституционната разпоредба на чл. 75, т. 6 ЗБЛД административният орган, издател на акта, не може да се позове на същата разпоредба като правно основание за издаване на обжалваната заповед, защото издаването и оставянето в сила от съда на заповедта за забрана за напускане на страната, съответно отказ да се издаде паспорт или заместващ го документ, предполага прилагане на противоконституционната разпоредба. Обезсилването на цитираните разпоредби има за последица отмяната в цялост на индивидуалните административни актове, издадени на основание на същите. По този начин се реализира непосредственото действие на Конституцията, предвид върховенството й в йерархията на правните нормативни актове, като не се допуска то да бъде осуетено от противоконституционните разпоредби. Съгласно цитираната разпоредба и по силата на конституционния принцип за равенство пред закона въз основа на решението на Конституционния съд заповедта, наложена на ответника по касация на основание чл. 75, т. 6 ЗБЛД е незаконосъобразна на основание чл. 145, т. 4 и 5 АПК. Предвид изложеното, обжалваното решение следва да се остави в сила. Водим от горното, Върховният административен съд, състав на седмо отделение,