Решение № 38 от 29.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 304/2010 г.

Решение № 38 от 29.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 304/2010 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Татяна Върбанова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационни жалби на: [фирма], [населено място] и И. А. Д., действащ като ЕТ с фирма "С. - И. Д.", [населено място], срещу решение № 451 от 17.11.2009 г. по гр. д. № 15/2009 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е оставено в сила решение № 5207 от 3.11.2008 г. по гр. д. № 35/2008 г. на Районен съд - Благоевград за уважаване на предявените от Т. А. К. и Р. И. П., двамата от [населено място], искове срещу ответниците /сега касатори/ за заплащане на сумите: по 2 400 лв., от всеки от ответниците, представляващи неплатени месечни наемни вноски от м. юли 2005 г. до 30.06.2006 г., по договор за наем на търговски обект, сключен на 1.03.2005 г., ведно със законната лихва от предявяване на исковете до окончателното плащане на главниците. С определение № 614 от 4.10.2010 г. е допуснато касационно обжалване на решението, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по процесуалноправния въпрос, свързан със служебното задължение на въззивния съд да зачете надлежно извършени във въззивното производство процесуални действия на страните, както и да осъществи своите правомощия по разрешаване на материалноправния спор по същество, след самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и след извеждане на самостоятелни фактически изводи. В жалбите се поддържат касационни доводи за допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост, с искания за отмяна на атакувания съдебен акт, с присъждане на разноски. Твърди се, че въззивният съд не е отчел липсата на основание за претендираното плащане на наемна цена за исковия период, не са зачетени твърденията на ищците за прекратяването на договора за наем, считано от 20.01.2006 г. и доказателствата, установяващи тези твърдения. Касаторите считат, че в резултат на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила при осъществяване на решаващата правораздавателна дейност на съда, е постановено необосновано решение. Ответниците по касация - Т. К. и Р. П. не са заявили становища. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, и след проверка по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК относно правилността на обжалвания съдебен акт, приема следното: За да постанови обжалваното решение за уважаване на предявените обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел за доказано твърдяното от ищците - наемодатели неизпълнение на задължението на ответните търговци - наематели за заплащане на уговорената месечна наемна цена по договор от 1.03.2005 г. за предоставения за временно ползване търговски обект. Исковете са уважени в предявените размери за целия исков период. Решаващата инстанция е отхвърлила като недоказани доводите на ответниците за извършени плащания на дължимата наемна цена, преценявайки поотделно събраните доказателствени средства - писмени и гласни. Прието е, че представените във въззивното производство данъчни декларации по чл. 41 от ЗОДФЛ за 2005 г. и 2006 г. не установяват плащане на наемната цена от страна на наемателите за наетия обект, предвид получавани от деклараторите/наемодателите/ наеми и от други обекти. Не е възприето и заключението на икономическата експертиза, предвид липсата на подписи за получател в първичните счетоводни документи - 8 броя РКО за направени от [фирма] разходи за наем за периода м. юли - м. декември 2005 г. и м. януари - м. юни 2006 г. Въззивното решение е валидно и допустимо, но по същество е частично неправилно. Решаващият състав на Окръжен съд - Благоевград е направил законосъобразен извод за възникнало валидно правоотношение между страните по договор за наем на магазини, находящи се в [населено място], ул. "Д-р Х. Т. " № 2, сключен на 1.03.2005 г., по силата на който Т. К. и Р. П. са предоставили на двамата търговци ползването на търговския обект/по 30 кв. м., на двата етажа на обекта/, при месечен наем в размер по 200 лв., платим най-късно до 10-то число на текущия месец. При преценката на предявените искове по основание неправилно обаче въззивният съд не е отчел твърденията на самите ищци в обстоятелствената част на исковата молба за прекратяване на облигационната връзка, считано от 20.01.2006 г. Действително, видно от представената, по приложеното гр. д. № 396/2006 г. на РС - Благоевград, нотариална покана, същата е отправена и връчена единствено на търговското дружество, а не и на едноличния търговец. Независимо обаче от липсата на категорични доказателства за прекратяване на договора и с втория наемател, на основание чл. 15, б. "в", за предмета на делото са от значение твърдяните от ищците обстоятелства. Отстраняването на констатирани от въззивния съд нередовности на исковата молба касае единствено уточняването /разграничаването/ на претендираната сума по месеци за всеки един от ответниците и изрично уточняване въз основа на кой от наемните договори се претендира неизплатена наемна цена. Поради това останалите промени/изменения в обстоятелствената част на поправената искова молба/ стр. 33 от въззивното производство/ не могат да бъдат зачитани. Следователно, следва да се приеме, че периодът, за който би могло да се претендира заплащане на наемна цена по процесния договор е от м. юли 2005 г. до 20.01.2006 г. Дори наемателите да са продължили ползването на обектите и след тази дата, независимо от противопоставянето на наемодателите, то те биха дължали обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, определено съобразно размера на настъпилите от неоснователното ползване на вещта вреди /претърпени загуби и/или пропуснати ползи/, подлежащи на изрично доказване от ищците. За периода след 20.01.2006 г. до м. юни 2006 г. не е претендирано обезщетение за неоснователно ползване на търговския обект, а наемна цена, каквато не се дължи след преустановяване на договорната връзка. Това обуславя и извод за неоснователност на исковете по чл. 232, ал. 2 ЗЗД за този период. Като недоказано следва да се прецени твърдението на касатора - едноличен търговец за прекратяване на наемното правоотношение с него в по-раншен период - през м. октомври 2005 г. Дори и да се приеме, че [фирма] е преустановил ползването на магазина на първия етаж от обекта, в каквато насока са и свидетелските показания/ св. Д. Кукалова/, то не са ангажирани доказателства на надлежно прекратяване на договора още през м. октомври 2005 г. и съответно за изпълнение на договорното задължение на този наемател да върне/предаде наетата вещ на наемодателите. При осъществяване на решаващата правораздавателна дейност, като съд по съществото на материалноправния спор, Благоевградски окръжен съд не е извършил надлежна преценка на релевантните факти, като е налице частично несъответствие на фактическите изводи на установеното от събрания доказателствен материал по делото. Констатациите и заключението на вещото лице С. Т. за авансово погасяване на дължимата от [фирма] наемна цена за периода от 1.04. до 30.11.2005 г., в размер на 1 600 лв. - с РКО № 19/10.04.2005 г., както и за заплащане още на 150 лв. с РКО № 15/10.03.2005 г., за периода от 15.03. до 31.03.2005 г., или общо 1 750 лв. съответства напълно на декларираната, като получена наемна цена от същото дружество за 2005 г., от ищеца /сега ответник по касация/ Р. П.. В подадената от последния данъчна декларация по чл. 41 ЗОДФЛ за 2005 г. изрично е вписан и адреса, на който се намира отдаденото под наем на [фирма] недвижимо имущество и който съвпада с посочения в наемния договор адрес. Доколкото липсват данни дружеството - касатор да е наемател и на друго магазинно помещение на същия адрес и такива твърдения не са въведени в процеса, следва да се направи извод, че за част от исковия период - от 1.07. до 30.11. 2005 г. дружеството е изпълнило основното си задължение по договора за заплащане на дължимата цена за ползването на обекта в размер на 1 000 лева/ за пет месеца по 200 лв./ Действително, представените по делото 2 бр. РКО не са подписани за "получател", но декларираната, като получена сума от наем трябва да се преценява и като извънсъдебно признание от наемодателя П.. При тези данни, следва да се приеме, че предявеният срещу [фирма] иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД е основателен само за периода от 1.12.2005 г. до 20.01.2006 г. за сумата 333.20 лв., от които: 200 лв. за м. декември 2005 г. и 133.20 лв. за м. януари 2006 г. Издадените от търговското дружество касатор 6 броя РКО за 2006 г., на обща стойност 1 200 лв., за които са направени счетоводни записвания в Дебит сметка 602 Разходи за външни услуги, без да са подписани за "получател" на сумата, не могат да обосноват извод за реално плащане на дължимия от дружеството наем и то за релевантния период - от 1.12.2005 г. до 20.01.2006 г. Относно плащането на наемната цена са недопустими и свидетелските показания, с оглед забраната по чл. 133, ал. 1, б. "г" ГПК (отм.), и предвид периодичния характер на паричното задължение на наемателите. Твърденията на касаторите - наематели за отказ от страна на наемодателите да издават разписки за получени от тях суми, не са установени по безспорен начин. Само при доказване на такъв отказ и то при договорено подписване на двустранен документ за плащане, би могло евентуално да се преценяват събраните гласни доказателства като допустими, в какъвто смисъл е и практиката на ВКС/ напр. Решение № 7 от 22.02.2011 г. по т. д. № 264/2010 г., I т. о./ Предвид недопустимостта на свидетелските показания относно погасяването на месечни наемни вноски, доводите на касатора - [фирма] за надлежно изпълнение на основното му задължение като наемател, следва да се преценят като неоснователни. Въззивният съд правилно е отчел разпределението на доказателствената тежест в процеса и предвид непредставянето от страна на ЕТ на надлежни писмени доказателства за плащане на уговорената наемна цена, правилно е уважил иска по чл. 232, ал. 2 ЗЗД, но само за периода от 1.07. 2005 г. до 20.01.2006 г. Що се касае до размера на този иск, той е 1 333.20 лв., от които: за 6 месеца / от 1.07. до 31.12.2005 г./ по 200 лв., или 1 200 лв. и за м. януари 2006 г. - 133.20 лв. Върху главниците, дължими на договорно основание от търговците - наематели, трябва да се присъди законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, считано от подаване на исковата молба - 10.01.2008 г. до окончателното им изплащане. Предвид горното и съобразно правомощията на касационната инстанция по чл. 293, ал. 1, предл. 2 и ал. 2 ГПК, обжалваното от [фирма] осъдително решение следва да се отмени в частта за уважаване на предявените от Т. К. и Р. П. искове за заплащане на месечни наемни вноски за периода от 1.07.2005 г. до 30.11.2005 г. и за периода от 20.01.2006 г. до 30.06.2006 г., или за сумата 2 066.80 лв. Обжалваното от [фирма] осъдително решение следва да се отмени в частта за уважаване на предявените от Т. К. и Р. П. искове за заплащане на месечни наемни вноски за периода от 20.01.2006 г. до 30.06.2006 г., или за сумата 1 066.80 лева. Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, ВКС дължи произнасяне по същество по предявените субективно и обективно съединени искове. В отменените части, исковете за заплащане на месечни наемни вноски, ведно със законната лихва върху тях, трябва да се отхвърлят като неоснователни. Въззивното осъдително решение следва да се остави в сила в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на Р. П. и на Т. К. сумата 333.20 лв., съставляваща наемна цена за периода от 1.12.2005 г. до 20.01.2006 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска, както и в частта, с която [фирма] е осъден да заплати на Р. П. и на Т. К. сумата 1 333.20 лв., съставляваща наемна цена за периода от 1.07.2005 г. до 20.01.2006 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска. При този изход на делото, присъдените в полза на ответниците по касация разноски следва да се намалят от 532 лв. на 184.64 лв., а за касационното производство ответниците по касация дължат на [фирма] сумата 65 лева разноски. Касаторът [фирма] не е направил искане по чл. 78 ГПК за касационното производство и затова ВКС не дължи произнасяне по отговорността за разноските, независимо от частичната основателност на жалбата. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение