Решение № 10609 от 26.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5290/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Б. Х. лично и като представител на малолетното си дете Г. А. М., чрез адв. Ц.. Дангалакова, срещу решение №1565 от 14.01.2026г., постановено по адм. дело №8363/2025г. по описа на Административен съд – София-град /АССГ/, с което е отхвърлена жалбата им срещу решение №3851 от 07.07.2025г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет. В касационната жалба се твърди неправилност на решението, като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. При изложени съображения се иска отмяната на атакувания съдебен акт и постановяване на нов по същество на спора, с който да се отмени обжалвания административен акт. Ответникът в касационното производство - председателят на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) при МС, чрез старши юриск. Кръстева в открито съдебно заседания оспорва касационната жалба, моли решението на АССГ, като правилно и законосъобразно, да бъде оставено в сила. Върховната касационна прокуратура чрез участващия по делото прокурор, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на четвърто отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните и след извършена служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, както и в срока по чл. 211 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение № 1565 от 14.01.2026г., постановено по адм. дело №8363/2025г. по описа на Административен съд – София-град, е отхвърлена жалбата на Б. Х. лично и като представител на малолетното й дете Г. А. М., срещу решение №3851 от 07.07.2025г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет /ДАБ при МС/. За да постанови този резултат административният съд е приел, че административния акт е издаден от компетентен орган, в писмена форма и съдържа предвидените в чл. 59 от АПК реквизити. Първоинстанционният съд е счел, че са налице основанията на чл. 17, ал.1, т. 2 от ЗУБ, като е споделил становището на административния орган, че в случая е установено пребиваване в страната по произход, като до този извод се стига с оглед обстоятелството, че детето е пребивавало в Сирия и е напуснало страната с разрешение на сирийските власти, а и оттам, че семейството е потърсило и ползвало защитата на страната си по произход. Съдът е приел за непроверимо твърдението, че през осемте месеца Б. Х. и синът й са живеели в условия на своеобразен домашен арест в къща в [населено място]. Първоинстанционният съд счел, че легалното посещение, престой и свободното напускане на държавата по произход, за която при получаване на хуманитарен статут се е смяло, че е опасна за сирийската гражданка, дава основание да се приеме, че страхът от посегателства на основание самото и присъствие в страната, вече не е актуален за нея. Прието е, че не е без значение и продължителността на периода, през който тя е била извън сигурната държава, в която е предоставен хуманитарен статут – престоя в Сирия е бил около 8 месеца, а преди това 6-7 месеца е била в Иракски Кюрдистан. Съдът е счел, че чужденката не е споделила да се е чувствала ограничавана или застрашена от преследване или да е заплашвана от тежки посегателства по смисъла на ЗУБ, както и че извършените от нея съзнателни действия по завръщане в страната и по произход не съответстват на профила на лице, което изпитва опасения от тежки посегателства. Съдът е приел за ноторно известен факта, че обстановката в Сирия е започнал да се подобрява. Решението на съда е правилно. Доводите на касационния жалбоподател за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост са неоснователни. В обжалваното решение е налице подробно изложение относно установените по делото фактически положения, релевантни за спора. Съдът е събрал необходимите за правилното решаване на спора доказателства, анализирал ги е в тяхната взаимна връзка и въз основа на това е обосновал правните си изводи, които изцяло се споделят от настоящия състав. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК с настоящото решение се прави препращане към мотивите на първоинстанционния съд. Като основание за прекратяване на хуманитарния статут е посочена прекратителната норма на чл. 17, ал. 1, т. 2 от ЗУБ, която регламентира, че международната закрила се прекратява, когато чужденецът доброволно се възползва от закрилата на държавата си по произход. В конкретния случай, тази хипотеза на чл. 17, ал.1, т. 2 от ЗУБ е намерила проявление с оглед поведението на Б. Х. и синът й в легалното и необезпокоявано преминаване в други държави. От съществено значение е влизането и пребиваването им на територията на държавата им по произход и продължителният престой там около 8 месеца, след което са се завърнали обратно в България, напълно легално, като за това обстоятелство свидетелства издадената виза от Сирийската Арабска Република в паспорта на малолетния син на чуждата гражданка. Така изложеното налага категоричен извод за отпаднали опасенията от посегателство върху живота и свободата на Б. Х. и синът й. Поведението Б. Х. и синът й е доказателство, че не се чувстват ограничени или застрашени от преследване в държавата им на произход или да са заплашвани от тежки посегателства съгласно ЗУБ. От представената справка пред настоящата съдебна инстанция е видно, че в Сирия понастоящем не се установява обща ситуация на ширещо се насилие или въоръжен конфликт със степен да не може да бъде осигурена защита на сирийските граждани в страната им на произход. Несъстоятелно е твърдението на касационния жалбоподател, че с оглед невъзможността да се докаже липсата на възможността за връщане в Р.България и живеенето под „домашен арест“ води до ограничаване на правото на защита на чужденеца и до тълкуване в негова вреда. В настоящия случай следва да се подчертае, че доказателствената тежест се носи от жалбоподателя за онези факти и обстоятелства, от които черпи благоприятни за себе си правни последици. В случая това са твърденията за липса на възможност за връщане в страната с предоставена международна закрила, както и че е Б. Х. и синът й в държавата си по произход са живеели под „домашен арест“, като за тези обстоятелства не са представени доказателства. След като не е представила доказателства, посредством които да бъде установена друга различна фактическа обстановка от тази приета от административния орган в решението на Председателя на ДАБ, жалбоподателят трябва да понесе неблагоприятните последици, които законът свързва с ненадлежното и пълно доказване на релевантните за правния спор факти и обстоятелства. С оглед на гореизложеното, решението на първоинстанционния съд е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение