Решение № 10344 от 13.10.2021 г. на ВАС по адм. д. № 3310/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Учебно-опитно горско стопанство Георги С. Аврамов, с. Юндола, филиал на Лесотехническия университет, подадена чрез процесуалния му представител адв.Х.Каленски, срещу Решение 1041 от 18.12.2020 г., постановено по адм. дело 721/2020 г. по описа на Административен съд Пазарджик, с което е отхвърлена жалбата му срещу Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ 01-2600/4834 от 24.04.2020 г., издаден от Заместник Изпълнителния Директор на Държавен фонд "Земеделие" /ДФ3емеделие/. В касационната жалба се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно, поради неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа се, че съдът в нарушение на съдопроизводствените правила не е обсъдил всички възражения на оспорващия и не е допуснал поисканото преюдициално запитване, вкл. не го е обсъдил в акта си по съществото на спора. Счита също така и че необосновани и в противоречие с материалния закон са изводите на съда, че АУПДВ е издаден при редовно проведено административно производство и в съответствие с приложимия материален закон. Настоява да се приеме, че издаването на АУПДВ следва задължително да се предшества от влязъл в сила административен акт за прекратяване на многогодишен ангажимент по мярка 211 и неправилно първоинстанционният съд е приел обратното; че на поведението на административния орган неинформираност на бенефициера относно последиците на неизпълнение на многогодишния му ангажимент, се дължи създалото се положение, което не е обсъдено от съда; че неправилна е преценката на състава на съда относно приложимостта на чл. 38б от Закона за подпомагане на земеделските производители /ЗПЗП/, която правна норма не е била в сила към 2013 г. годината на поемане на многогодишния ангажимент; както и че неправилно било тълкуването дадено от състава на Административен съд Пазарджик относно наличието на кумулативните предпоставки на чл. 4 ал. 1 от Наредба 11 от 03.04.2008г. Иска се обжалваното решение да бъде отменено и спорът да бъде решен по същество като бъде отменен АУПДВ. Претендират се всички направени разноски в производството. С касационната жалба е заявено искане за отправяне на преюдициално запитване до Съдът на Европейския съюз, на основание чл. 629, ал. 3, във връзка с чл. 628 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във вр. с чл. 144 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) за тълкуване на разпоредби от Регламент 2988/95 г., на Регламент 65/2011 г. и Регламент 1698/2005 г., като поставените въпроси, формулирани в приложената молба-заявление първоначално входирана пред Административен съд Пазарджик, са следните: 1. Представлява ли нередност по смисъла на чл. 1, т. 2 от Регламент 2988/95 г. неподаването от бенефициера на ежегодно заявление за подпомагане по поет многогодишен ангажимент, което да води до нарушаване на общия бюджет на Общността или на бюджетите управлявани от тях ? 2. Съгласно Регламент 65/2011г., във вр. с Регламент 1698/205 г., какво означава недължимо плащане ? 3. При какви случаи на нередност на законодателството на Общността се налага санкция възстановяване на получени суми ? 4. Постигането на целите, посочени в чл. 4 от Регламент 1698/2005 г. от бенефециер не само на поетия многогодишен ангажимент през 2013 г. с УИН 13/200613/72340 по мярка 211 Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планински райони, но и до настоящия момент м. ноември м. декември 2020 г., което се доказва от чрез изслушана по делото съдебно-техническа експертиза, но въпреки това неизпълнил задължението си за подаване на ежегодно заявление за подпомагане, представлява ли нередност, която следва да се санкционира с възстановяване на получените суми през първите две години от програмата ? и 5. Съгласно чл. 2, т. 1, т. 2 и т. 3 от Регламент 2988/95 г., според които разпоредби предвидените санкции следва да бъдат ефективни и пропорционални на тежестта на нередността, пропорционална ли е най-тежката санкция, предвидена в правото на Общността, а именно възстановяване на получени помощи, ведно с лихвите, при извършено нарушение от бенефециер, представляващо неподаване на ежегодно заявление за подпомагане по поет многогодишен ангажимент, поради небрежност на документацията, но същевременно този бенефициер постига целите на законодателството на Съюза в областта на облагородяване на селските райони за процесните парцели, въпреки че е получил помощи само за първите две години по поетия ангажимент, т.е. не е на лице засягане на финансовите интереси на Общността ?. Ответникът заместник - изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие", чрез процесуалния си представител юрк. Недялкова оспорва касационната жалба, както и счита за неоснователно искането за отправяне на преюдициално запитване, по съображения изложени в депозирано писмено становище.по подробни съображения, изложени в депозирания писмен отговор. Настоява за оставяне в сила на съдебния акт с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава подробно заключение, че касационната жалба е неоснователна. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С решението си Административен съд Пазарджик е отхвърлил жалбата на Учебно-опитно горско стопанство Георги С.Авромов, с. Юндола, срещу АУПДВ 01-2600/4834 от 24.04.2020 г., издаден от заместник изпълнителния директор на ДФЗемеделие, с който същото е изключено от подпомагане и по отношение на него е установено публично държавно вземане в размер на 16 075,80 лева, представляващ 50 % от общата изплатена сума за финансово подпомагане по мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" за кампании 2013 г. и 2014 г., на основание чл. 14, ал. 1, т. 3 от Наредба 11 от 3.04.2008 г. От фактическа страна съдът е приел, че под УИН 13/200613/72340 е регистрирано подадено заявление от субекта за подпомагане по посочени схеми и мерки, сред които и за мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони", придружено с необходимите декларации и документи. Учебно-опитното горско стопанство е подало и заявление за плащане и за кампания 2014 г. и 2015 г., като за първата и за втората година от ангажимента е получило финансово подпомагане по мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" в общ размер на 32 151,59 лева, като за кампания 2015 г. при установявания, че лицето не е активен земеделски стопанин, съобразно чл. 38б от ППЗП плащане не е осъществено. За кампания 2016 г. кандидатът не е подал заявление за подпомагане по мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони", с което е нарушил изискването, предвидено в чл. 4, ал. 1, т. 2 от Наредба 11 от 03.04.2008 г. за условията и реда за прилагане на мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" и мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 - 2013 г. (наричана по-долу само Наредба 11 от 03.04.2008 г., бел.моя). При установената фактическа обстановка по издаването на оспорения акт за установяване на публично държавно вземане, решаващият състав е стигнал до извода, че последният е издаден от компетентен орган в кръга на неговите правомощия, в предвидената от закона форма, с необходимото съдържание по чл. 59, ал. 2 АПК, при спазване на административнопроизводствените правила. В подкрепа на своя извод е изложил мотиви, че неизпълнението на задължението по чл. 4 ал. 1 т. 3 от Наредба 11 от 03.04.2008 г. с чл. 14 ал. 1 от същия подзаконов нормативен акт е предвидено задължение за административния орган да изключи от подпомагане лицето и да изиска възстановяване на съответните суми, в размери определени според поредността на годината, в която е прекратил участието си в многогодишния ангажимент. Отрекъл е възраженията на оспорващия, като е приел за ирелевантни в случая причините, поради които не е подадено заявлението за подпомагане за 2016 г., посочени от лицето, а именно свързани с разпоредбата на чл. 38б от ППЗП, както и тези свързани с неуведомяването му за последиците от неспазването на задължението и евентуалното продължаване на земеделските дейности в съответния необлагодетелстван район и към 2020 г., което от друга страна е приел и за недоказано, вкл. и при обсъждане заключението на приетата по делото СТЕ. От своя страна след като прецени наведените в касационната жалба доводи, и въз основа на служебната проверка за допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното: Решението е валидно и допустимо, като постановено в правораздавателната дейност на съда, от законен състав и при правилна преценка за допустимостта на съдебния контрол. Що се касае до твърденията за процесуални нарушения в дейността на съда, свеждащи се това, че не са обсъдени възраженията на оспорващия и съдът не се е произнесъл по искането за отправяне на преюдициално запитване, то касационната инстанция при проверка на така изведеното касационно основание констатира, че съдебният акт отговаря на изискването на чл.172а ал.2 от АПК, респ. чл.235 ал.2 от ГПК, за мотивираност, а и на тези на чл.236 ал.2 и чл.12 от ГПК за постановяването му въз основа на възприетите от съда факти и обстоятелства, произтичащи от събраните при съдебното дирене писмени доказателства и доказателствени средства, като съдът е обсъдил възраженията на жалбоподателя, като единствено не е отговорен на първия повдигнат въпрос, а именно относно наличието на влязъл в сила акт за прекратяване на многогодишния ангажимент по обсъжданата тук мярка, като предпоставка за издаването на АУПДВ. Последното не може да бъде релевирано като съществено процесуално нарушени в дейността на съда, което да съставлява основание за отмяна на съдебния акт. Противно на изложеното съдът с нарочно протоколно определение от 04.12.2020 г. се е произнесъл и по искането за отправяне на преюдициално запитване, възражението за обсъждането на повдигнатите въпроси в мотивите на съдебния акт има отношение към въпросът за правилното приложение на материалния, закон съображения за което ще бъдат изложени по-долу. По обосноваността на съдебния акт и неговата материална законосъобразност, които следва да бъдат разгледани общо, касационната инстанция констатира следното. Правилно е приел първостепенният съд, че АУПДВ е издаден от компетентен орган, при липсата на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на материалния закон. Неоснователно е възражението относно липсата на издаден и влязъл в сила акт за прекратяване на многогодишния ангажимент. Според приложимото към казуса правило на чл. 14, ал. 1, т. 3 от Наредба 11 от 3.04.2008 година земеделски стопанин, който не подаде заявление за подпомагане по време на поетия петгодишен ангажимент, се изключва от подпомагане по тази наредба и се задължава да възстанови получените до момента компенсаторни плащания за необлагодетелстваните райони или част от тях, в зависимост от годината, в която е прекратил участието си в мерките, като в хипотеза на прекратяване след третата година от поетия петгодишен ангажимент земеделският стопанин дължи възстановяване на 50 % от получените компенсаторни плащания. В посочената приложима редакция на правната норма липсва изискване преди издаването на АУПДВ да е налице влязъл в сила предходен акт за прекратяване на многогодишния ангажимент, каквото съдържание чл. 14, ал. 1 от Наредба 11 от 03.04.2008 г. е имал преди влизане в сила на Решение 4401/13.04.2016 г. на ВАС, Пето отделение. Следва да се подчертае и че съдебната практика на съставите на първо и осмо отделение на ВАС (така например Решение 1391 от 3.02.2021 г. на ВАС по адм. д. 7698/2020 г., VIII о., Решение 1068 от 27.01.2021 г. на ВАС по адм. д. 8686/2020 г., VIII о., Решение 637 от 19.01.2021 г. на ВАС по адм. д. 7697/2020 г., VIII о., Решение 15060 от 7.12.2020 г. на ВАС по адм. д. 9780/2020 г., I о., Решение 13748 от 5.11.2020 г. на ВАС по адм. д. 7730/2020 г., I о. и др.) се консолидира върху разбирането, че не е в противоречие със закона в един и същи акт да бъде постановено както изключването от подпомагане на земеделския стопанин, така и едновременно да се установи и задължение за възстановяване на изплатената помощ, в зависимост от годината от поетия многогодишен ангажимент, за която не е изпълнено изискването за подаване на заявление, което произтича от общността на фактите от хипотезата на правната норма, използваният в чл. 14 ал. 1 от Наредба 11 от 03.04.2008г. на същия съюз и, а и е в съответствие с принципа на процесуална икономия. С чл. 4, ал. 1, т. 3 от Наредба 11 от 03.04.2008 г. изрично се разпорежда, че кандидатът за подпомагане е задължен да подава заявление за подпомагане с декларирани площи в съответния необлагодетелстван район за всяка година след първото компенсаторно плащане. Следователно, с оглед установените факти и обстоятелства по делото, че касаторът не е изпълнил това императивно изискване на Наредбата и не е подал заявление за плащане за 2016 г. (т.е. след третата година), с който факт именно се свързва изпълнението на фактическия състав на чл. 14 ал. 1 т. 3 от Наредба 11 от 03.04.2008г., то правилно съдът е приел, че в случая е изпълнен в цялост фактическия състав на правната норма. Неоснователно се поддържа в касационната жалба, че следва да е на лице едновременно неизпълнение на всички предвидени за бенефициера задължения по чл. 4 ал. 1 от Наредба 11 от 03.04.2008 г., за да се обоснове изводът за неизпълнение на поетият от него многогодишен ангажимент. Нормата на чл. 14 ал. 1 от същата наредба като юридически факт за прилагането й предвижда неспазване единствено и само на изискването за ежегодно подаване на заявлението за подпомагане във връзка с коментираната тук мярка. Що се отнася до възражението в касационната жалба, че законодателната промяна, в случая в чл. 38б от ППЗП е неприложима към правното му положение, макар част от изложените в оспореното съдебно решение мотиви, които следват тези, изложени в атакувания АУПДВ, да се изразяват в констатацията че Учебно-опитно горско стопанство Георги С. Авромов попада в т.нар. Негативен списък по чл. 38б, ал. 2 и конкретно т. 2 от ЗПЗП (обн. в ДВ бр. 12 от 13.02.2015 г.), това не е фактическо и правно основание за издаване на оспорения АУПДВ, поради което и изложените в тази насока съображения в касационната жалба са ирелевантни за разрешаване на правния спор. На следващо място задълженията на кандидатстващите за подпомагане субекти са ясно разписани в приетата законодателна уредба (общностна и национална), поради което и несъстоятелно се поддържа в касационната жалба, че лицето не е било запознато с тях, в резултат на поведение на администрацията. Най-сетне по повод на възраженията, свързани с правото на съюза и искането за преюдициално запитване, които следва да бъдат разгледани заедно, следва да се посочи следното. Съгласно чл. 628 ГПК вр. с чл. 144 АПК тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз е обусловено от необходимостта същото да е от значение за правилното решаване на делото от българския съд. Или националният съд е длъжен да отправи преюдициално запитване винаги когато е налице съмнение относно приложението на общностната разпоредба, като при неспазване на това изискване държавите членки носят отговорност за неправилно прилагане на правото на ЕС (така напр. в Решение на СЕС от 2003 г. по делото Комисията срещу Италия С-129/00). Такова задължение обаче не съществува, а и запитването е недопустимо за разглеждане от СЕС, когато разпоредбата от правото на ЕС вече е била тълкувана /така и в Решение на СЕС от 1963, D. C. en Schaake, 28-30/62/ или когато точното прилагане на общностното право е толкова очевидно, че не оставя никакво място за съмнение (теорията на ясния акт - Решение на СЕС от 1982 по делото C. I. L. F. I. T., 283/81).