Решение № 3249 от 7.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 11889/2010 г.

Решение № 3249 от 7.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 11889/2010 г., VII о., докладчик председателят Юлия Ковачева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Димитър Костадинов Мардов срещу решение № 377 от 29.07.2010 г. по адм. дело № 480/2010 г. на Административен съд - Благоевград. В нея се правят оплаквания за неправилност на съдебния акт и се иска отмяната му. Ответникът - директорът на Областна дирекция на МВР - Благоевград, не е изразил становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намери, че касационната жалба е подадена в законния срок и от надлежна страна. За да се произнесе по съществото й, прие за установено следното: С обжалваното решение АС - Благоевград е отхвърлил жалбата на Димитър Костадинов Мардов против заповед № 1414/26.04.2010 г. на директора на ОД на МВР - Благоевград, с която на основание чл. 75, т. 5 от Закона за българските лични документи му е наложена принудителна административна мярка "забрана за напускане на Р България" до изплащане на установените парични задължения към държавата. Съдът е приел от фактическа страна, че оспорената заповед е постановена по искане от 22.03.2010 г. на директора на ТД на НАП София, офис Благоевград на основание чл. 182, ал. 2, т. 2, б. "а" от ДОПК за налагане на ПАМ по чл. 75, т. 5 от ЗБЛД по отношение на жалбоподателя в качеството му на управител на "Димар" ООД поради наличие на публични задължения в големи размери, за които не е представено надлежно обезпечение. Съдът е посочил, че оспорената заповед, с която е наложена ограничителната мярка на жалбоподателя, е издадена при спазване на административнопроизводствените правила и материалния закон. Приел е, че неспазването на изискването по чл. 26 от АПК да се уведоми жалбоподателят за започналото административно производство не обуславя извод за незаконосъобразност на акта, тъй като адресатът на акта има право и се е възползвал от същото да оспори законосъобразността на наложената му мярка. След като е обсъдил доводите за противоречие на обжалваната заповед с нормите на Директива 2004/38 на Европейския парламент и на Съвета от 29.0420024 г. относно правото на граждани на Съюза да се движат и пребивават свободно на територията на държавите - членки, е приел, че мярката е пропорционална и съответства на изискванията на правото на Европейския съюз. Ограничението е наложено със закон, то е свързано със съображения за обществения ред - бюджетната и данъчната политика са пряко свързани със сигурността и функционирането на държавата, а в този смисъл и със защитата на правата и свободите на другите граждани, поради което е законосъобразно. Така мотивиран е постановил обжалвания резултат. Решението е правилно. Съдът правилно е приел, че в хипотезата на чл. 75, т. 5 ЗБЛД административният орган действа в условията на обвързана компетентност. Поради това налице ли е публично задължение в големи размери по см. на § 1, т. 5 от ДР на ЗБЛД, за които не е представено надлежно обезпечение, по искане на публичния изпълнител административният орган е длъжен да наложи предвидената в закона ограничителна мярка. Съответно на това законодателно решение съдът правилно приел за неоснователни твърденията на касатора за нарушаване на принципите на съразмерност и пропорционалност. Неоснователно е твърдението на касатора за нарушение на правото на Европейския съюз. С разпоредбата на чл. 75, т. 5 ЗБЛД българският законодател е установил принудителна административна мярка, която се налага по съображения, свързани с обществения ред. Плащането на изискуемите публични задължения е изискване, което, както бе посочено по-горе, е установено в интерес на фиска, с оглед функционирането на държавата, рефлектира пряко върху бюджетната политика и следователно директно засяга интересите на обществото и извършването на дейности от публичен интерес. С оглед на това ограничаването на правото на българските граждани да напускат страната в разглежданата хипотеза е мярка, въведена от националния закон, в публичен интерес, която отговаря на критерия за обществен ред по смисъла на Директива 2004/38. Преценката за наличие на истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото по смисъла на директивата, е направена на законодателно ниво още с въвеждането на основанието по чл. 75, т. 5 ЗБЛД. Националният законодател е направил преценка за наличие на цитираната заплаха във всеки от случаите, визирани в хипотезата на нормата от закона, т. е. във всички случаи, когато по отношение на длъжник на държавата за публичноправно вземане в големи размери е образувано изпълнително дело, по което не е представено надлежно обезпечение, което обстоятелство е мотивирало публичния изпълнител да поиска налагане на принудителна мярка от органите на Министерството на вътрешните работи, законодателят приема, че е налице истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха за основен интерес на обществото. Тази преценка е от обективно естество (на извършване на деянието), поради това мярката във всеки един случай е пропорционална от гледна точка на целта на защитата на обществения интерес от попълване на фиска с дължимите публични вземания и съответства на правото на Европейския съюз. Предвид изложеното, касационната жалба е неоснователна, не са налице касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК за отмяна на обжалваното решение, поради което следва да се остави в сила. Водим от горното, Върховният административен съд, състав на седмо отделение,