Решение № 6323 от 30.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 5920/2015 г.

Решение № 6323 от 30.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 5920/2015 г., V о., докладчик председателят Илияна Дойчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Е. Ш. Г. против решение № 775 от 16.04.2015 г., постановено по адм. д. № 3195/2014 г. по описа на Административен съд гр. Пловдив. Касаторът твърди, че обжалваното решение е недопустимо, без да излага съображения за това и навежда доводи за неговата неправилност, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушение на процесуалните правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 2 и 3 от АПК. Моли за отмяната му и постановяване на друго решение по съществото на спора, с което оспорената заповед да се отмени. Ответникът - изпълнителният директор на Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури, чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на юрисконсулско възнаграждение. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение първоинстанционният съд отхвърля жалбата на Е. Ш. Г. против заповед № ЧР 375/5.11.2014 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури, с която служебното правоотношение на Е. Г. е прекратено на основание чл. 12, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл.) и осъжда жалбоподателя да заплати на Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури сумата 360 лв., представляваща юрисконсулско възнаграждение. За да постанови този резултат съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма, в съответствие с материалноправните разпоредби на ЗДСл., като при издаването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Обжалваното решение е допустимо. Жалбата, с която е сезиран съда е процесуално допустима за разглеждане по същество - подадена в срок, от надлежна страна, срещу годен за оспорване индивидуален административен акт, при наличие на правен интерес, не е оттеглена и не е направен отказ от оспорването. Ето защо сочената от касатора недопустимост на решението не е налице. Решението е постановено в съответствие с материалния закон и е обосновано. Законосъобразен е изводът на съда, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, а именно изпълнителният директор на Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури, който факт не е оспорен от жалбоподателят. Същият оспорва компетентността на лицата, които са положили подписи върху заповедта за съгласуването й, а именно подписите на главния секретар и на директора на дирекция "Административно-правно обслужване, финансово-стопански дейности, управление на собствеността и информационно обслужване". Правилно първоинстанционният съд приема за ирелевантни подписите на лицата съгласували заповедта, тъй като в закона не е налице такова изискване. Цитираните в касационната жалба разпоредби на чл. 10, 11, ал. 1, т. 1 и чл. 12, т. 5 от Устройствения правилник на Изпълнителната агенция по рибарство и аквакултури, регламентират съответно правомощията на главния секретар, на финансовия контрольор и на дирекция "Административно-правно обслужване, финансово-стопански дейности, управление на собствеността и информационно обслужване" и са неотносими към законосъобразността на оспорената заповед. Ето защо доводите в касационната жалба, че обжалваният административен акт е издаден от некомпетентен орган, са неоснователни. Законосъобразен е и изводът на съда за материална законосъобразност на заповедта. По несъмнен начин по делото е установено, че Е. Ш. Г. е назначен за първи път на държавна служба със заповед от 3.12.2013 г. на длъжността началник отдел в ТЗ, с място на работа отдел "Рибарство и контрол" - Пловдив с едногодишен изпитателен срок. С оспорената заповед, издадена на 5.11.2014 г. служебното правоотношение на служителя е прекратено, считано от 7.11.2014 г. на основание чл. 12, ал. 1 от ЗДСл., съгласно който, когато кандидатът се назначава за първи път на държавна служба, в едногодишен срок, считано от датата на встъпване в длъжност, органът по назначаването може да прекрати служебното правоотношение без предизвестие. В случая изискването на цитираната норма е спазено. Служителите, заели за първи път държавна служба, по силата на издадения административен акт от органа по назначаването, задължително преминават през едногодишен срок за изпитване, предвиден в полза на органа по назначаване, така че той да разполага с възможност за проверка на техните професионални и делови качества. Прекратяването на правоотношението в рамките на едногодишния срок по чл. 12, ал. 1 от ЗДСл. се извършва без предизвестие, по преценка на административния орган. Поради това, че законът не формулира конкретно правно основание, органът няма задължение да мотивира извършеното уволнение по реда на чл. 12, ал. 1 от ЗДСл. Преценката на органа по назначаване относно качествата на служителя да изпълнява функциите и задачите, присъщи за заеманата длъжност и съответно при отрицателна такава - да прекрати служебното правоотношение, е в кръга на неговата дискреционна власт, като не са налице данни същата да е упражнена превратно. Ето защо, изводите на първоинстанционния съд, че са изпълнени елементите на фактическия състав на разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от ЗДСл. за издаване на оспорения административен акт и същият е постановен в предписаната от закона форма, са законосъобразни и обосновани, а доводите на касатора в противния смисъл, са неоснователни. При постановяване на решението съдът не допуска съществени нарушения на процесуалните правила. Противно на твърдяното в касационната жалба с определение от 26.11.2014 г. (л. 20) съдът разпределя правилно доказателствената тежест и указва същата на страните. Първоинстанционният съд прави проверка на законосъобразността на обжалвания административен акт на всички основания, съобразно изискването на чл. 168 АПК, обсъжда събраните по делото доказателства и доводите на страните и прави обоснован извод за неговата законосъобразност. Обжалваното решение е законосъобразно и в частта му за разноските. Правилно съдът се позовава на чл. 8, ал. 3 вр. чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно който за отмяна на заповед за прекратяване на служебно правоотношение възнаграждението се определя по правилата на чл. 7, ал. 1, т. 1, а именно за отмяна на уволнение (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ) - не по-малко от размера на минималната работна заплата за страната към момента на сключване на договора. Твърдението, че юрисконсулското възнаграждение следва да се определи в размер на 200 лв. - други неоценяеми искове съобразно чл. 7, ал. 1, т. 1, предл. 2 не намира опора в закона, тъй като предмет на спора е прекратяване на служебно правоотношение, поради което е относима първата хипотеза и за което е налице и изрично препращане в чл. 8, ал. 3 от Наредбата. Неоснователни са доводите, че размера на възнаграждението за юрисконсулт следва да се определи към момента на подаване на жалбата. В случая се претендира юрисконсулско възнаграждение, което е дължимо на основание чл. 78, ал. 8 ГПК към момента на постановяване на съдебното решение, с което спора се разрешава по същество и към който момент възниква правото на съдебни разноски и в частност дължимостта на възнаграждението за юрисконсулт. С оглед на изложеното Върховният административен съд намира, че обжалваното решение е допустимо и правилно, поради което не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК настоящата инстанция констатира, че същото е и валидно, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото и на основание чл. 143, ал. 4 АПК вр. чл. 8, ал. 3 вр. чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и Тълкувателно решение № 3/2010 г. на Общото събрание на колегиите на Върховния административен съд следва да се осъди Е. Ш. Г. да заплати на Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури сумата 420 лв., представляваща юрисконсулско възнаграждение (ПМС № 375 на МС от 28.12.2015 г. за определяне на нов размер на минималната работна заплата за страната). По изложените съображения Върховният административен съд, пето отделение,