Решение № 7338 от 21.7.2022 г. на ВАС, VII о.

Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 73, ал. 4 от Закона за управление на средствата от Европейските фондове при споделено управление (Загл. изм. ДВ, бр. 51 от 2022 г., в сила от 1.07.2022 г.) (ЗУСЕФСУ). Образувано е по касационна жалба на ръководителя на Управляващия орган (УО) на Програма за морско дело и рибарство (ПМДР) 2014 - 2020 г., чрез процесуален представител гл. юрк. В. Гашева, срещу Решение 498/15.04.2022 г., постановено по адм. дело 2618/2021 г. по описа на Административен съд (АС) Бургас, с което е отменено негово Решение МДР-СД-01-65/01.11.2021 г. за определяне на финансова корекция на бенефициера Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури (ИАРА) на стойност 1 076,07 лева от изплатените разходи в размер на 29 920,04 лева по проект BG14MFOP001-3.001-0006 с наименование "Закупуване на транспортни средства за патрулиране" за дейност 9.1 "Разходи за организация и управление на проекта", посочена в Приложение "Таблица на одобрените разходи" към сключения административен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ (АДПБФП). Поддържат се оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1-во и 3-то АПК. Касаторът излага доводи, обосноваващи основна защитна теза за законосъобразно определена финансова корекция. Развива съображения, че бенефициерът е допуснал сочените в акта нарушения на чл. 33, чл. 49, ал. 1 и чл. 54 от Закона за държавния служител (ЗДСл) и чл. 46, ал. 3 от Кодекса за социалното осигуряване (КСО), а същите осъществяват и основанието по чл. 70, ал. 1, т. 10 ЗУСЕФСУ (в относимата редакция към датата на извършване на нарушението, а именно преди изменението, въведено със Закона за изменение и допълнение на Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове (обн., ДВ, бр. 101 от 2015 г.; изм., бр. 43 и 74 от 2016 г., бр. 58 и 85 от 2017 г., бр. 2 от 2018 г., бр. 29 и 94 от 2019 г., бр. 13 и 52 от 2020 г. и бр. 39 от 2022 г.). Счита за неправилен извода на съда, че е недопустимо определянето на финансова корекция върху вече верифицирани средства, по съображения, че независимо от самостоятелността на производствата по определяне на финансови корекции съгласно чл. 70 и сл. ЗУСЕФСУ и по верификация по реда на чл. 60 и сл. с.з., използваният способ е съответен на закона и преследваната цел да се възстанови ситуацията, при която всички разходи, сертифицирани пред Европейската комисия (ЕК) са в съответствие с приложимото право на Европейския съюз (ЕС) и българското законодателство. Намира, че съдът неправилно, при извод за допуснато нарушение на цитираните в атакувания административен акт предписания на ЗДСл и КСО, е приел, че липсва нередност, за която да бъде определена финансова корекция. Поддържа, че квалификацията по чл. 70, ал. 1, т. 10 ЗУСЕФСУ, противно на възприетото от решаващия състав, не предполага по-нататъшна конкретизация и съставлява самостоятелно основание за упражнената разпоредителна власт. Мотивира становище, че съдът е следвало да приложи нормата като част от действащия правопорядък, а не да приема същата за негодна да породи целеното от органа правно действие. В подкрепа на тезата си излага довод, че действително нарушението, възприето от законодателя като основание за определяне на корекция по смисъла на чл. 70, ал. 1, т. 10 от закона, е неопределено, но същото е определяемо, поради което следва да намери своето приложение. Намира цитираната в мотивите на обжалваното решение съдебна практика на Върховния административен съд за неотносима към повдигнатия правен спор. По съображения за наличие на всички елементи от фактическия състав на нередността по чл. 2, т. 36 от Регламент (ЕС) 1303/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година за определяне на общоприложими разпоредби за Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд, Кохезионния фонд, Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони и Европейския фонд за морско дело и рибарство и за определяне на общи разпоредби за Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд, Кохезионния фонд и Европейския фонд за морско дело и рибарство, и за отмяна на Регламент (ЕО) 1083/2006 на Съвета (Регламент (ЕС) 1303/2013) претендира отмяна на обжалвания съдебен акт и решаване на спора по същество с отхвърляне на жалбата против атакуваното волеизявление на РУО на ПМДР 2014 - 2020 г. Моли за присъждане на сторените в двете съдебни инстанции разноски съгласно списък на основание чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във връзка с чл. 144 АПК. Ответникът ИАРА, не ангажира становище по подадената касационна жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежно легитимирана страна. Разгледана по същество, на посочените в нея основания и в обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, съдът приема същата за неоснователна, по следните съображения: С атакувания съдебен акт е отменено Решение МДР-СД-01-65/01.11.2021 г. на заместник-министъра на земеделието, храните и горите и ръководител на УО (РУО) на ПМДР 2014 - 2020 г. за определяне на финансова корекция на бенефициера ИАРА на стойност 1 076,07 лева от изплатените разходи в размер на 29 920,04 лева по проект BG14MFOP001-3.001-0006 с наименование "Закупуване на транспортни средства за патрулиране" за дейност 9.1 "Разходи за организация и управление на проекта", посочена в Приложение "Таблица на одобрените разходи" към сключения АДПБФП. За да постанови този правен резултат, съдът е приел от фактическа страна, че ИАРА е бенефициер по сключен със заместник-министъра на земеделието, храните и горите и РУО на ПМДР 2014-2020 г. АДПБФП МДР-ИП-01-97/03.10.2018 г. по ПМДР 2014 - 2020 г. по процедура чрез директно предоставяне BG14MFOP001-3.001 "Контрол и изпълнение", с номер на проекта BG14MFOP001-3.001-0006 и наименование "Закупуване на транспортни средства за патрулиране". Видно от чл. 3 от договора, предоставяната безвъзмездна финансова помощ (БФП) е в максимален размер до 3 116 416,22 лева, което представлява 100% от общите допустими разходи за изпълнение на проекта, от които 90% се осигуряват от ЕС чрез Европейския фонд за морско дело и рибарство (ЕФМДР) и 10% - от държавния бюджет на Република България (РБ). Във връзка с извършен трети одит на операциите за оценка на законосъобразността и редовността на декларираните пред ЕК разходи по сключения АДПБФП е изготвен одитен доклад от 21.01.2021 г. В него са обективирани констатациите на одитния орган досежно установените нарушения и тяхното финансово влияние. Въз основа на същите е извършен административен контрол по реда на чл. 70 и сл. ЗУСЕФСУ, при който е формулирано заключение, че по проекта са верифицирани недопустими разходи за възнаграждения, т.к. всички експерти, назначени със Заповед РД-217/25.04.2018 г., са отчели работа, която е извършена както в работни, така и в почивни дни (събота и неделя и официални празници), което противоречи на разпоредбите на чл. 33, чл. 49 и чл. 54 ЗДСл. Доколкото общият брой часове отчетена работа е 2 859 и размерът на изплатените за това възнаграждения възлиза на 30 673,80 лева, а недопустимият брой часове, т.е. тези в извънработни дни е 187 или във финансово изражение 1 829, 83 лева, то при верифицикацията на средствата е следвало да се откаже такава за сумата от 1 829,83 лева. След като органът е отказал да верифицира средства в размер на едва 753,76 лева, то разликата до действителната сума, която е следвало да бъде отказана, възлиза в размер на 1 076,07 лева и се явява недопустима. По изложените съображения е предложено определянето на финансова корекция именно в този размер. За тези констатации бенефициерът е уведомен с писмо с изх. 13-728/24.03.2021 г., като на основание чл. 73, ал. 2 ЗУСЕФСУ му е предоставен двуседмичен срок за депозиране на становище във връзка с наведените твърдения. След проведената процедура по чл. 73, ал. 2 ЗУСЕФСУ, в рамките на която бенефициерът не се е възползвал от предоставената му възможност за ангажиране на становище, РУО на ПМДР 2014 - 2020 г., възприемайки изцяло констатациите от извършения административен контрол, е издал оспорения административен акт, с който поради извод за наличие на вменените нарушения и на основание чл. 9, ал. 5, чл. 70, ал. 1, т. 10, във връзка с чл. 72, ал. 1 и чл. 73, ал. 1 ЗУСЕФСУ е определил финансова корекция на стойност 1 076,07 лева. За изясняване на спорни по делото обстоятелства, за които съдът е счел, че се изискват специални знания в областта на икономиката и счетоводството, е допуснато изготвянето на съдебно-икономическа експертиза (СИЕ). Съгласно представеното от вещото лице Д. Терзиев заключение по назначената СИЕ при отчетената работа от служителите на ИАРА не е спазена задължителната междудневна и междуседмична почивка, не са съобразени официалните почивни дни, както и периодите, в които лицата са се намирали във временна нетрудоспособност, което е довело до превишаване допустимия брой часове на работа. Експертът е посочил, че неправомерно изплатеното възнаграждение на членовете на екипа за работа, извършена в събота и неделя, е в размер на 753,60 лева, а същото, ведно със заплатените за сметка на работодателя суми за осигуровки във връзка с тези възнаграждения, е на обща стойност 1 250,90 лева. Въз основа на така установената фактическа обстановка и след анализ на относимата правна уредба на общностно и национално ниво съдът е приел, че оспореният пред него индивидуален административен акт е издаден от компетентен орган, при спазване на процедурата по чл. 73 ЗУСЕФСУ, в предвидената от закона писмена форма и с посочване на фактическите и правните основания за постановяването му, но в нарушение на материалния закон. Приел е, че бенефициерът е допуснал сочените в акта нарушения на чл. 33, чл. 49 и чл. 54 ЗДСл, във връзка с чл. 46, ал. 2 КСО, т.к. изплатените възнаграждения представляват недопустими разходи, които по аргумент от чл. 57, ал. 1, т. 4 ЗУСЕФСУ не е следвало да бъдат верифицирани. Доколкото обаче тези нарушения са съотнесени към основанието за определяне на финансова корекция, регламентирано в чл. 70, ал. 1, т. 10 ЗУСЕФСУ, а на практика имат отношение към производството по верификация, установено в Глава пета, раздел II от ЗУСЕФСУ, то те са негодни да постигнат преследваната от административния орган правна цел. Изяснявайки разликите между двете основни производства по ЗУСЕФСУ, съдът е стигнал до извод, че описаната в т. 1 от атакувания административен акт фактическа обстановка не кореспондира с избраното основание за определяне на финансова корекция. Според съда способът за корекция в акта за верификация по съображения за неправилно определен размер на допустимите разходи е производството по отмяна на влезли в сила административни актове, а не това по чл. 70 и сл. ЗУСЕФСУ. Крайния си извод за материална незаконосъобразност на оспореното решение АС Бургас е обосновал и с мотива, че основанието по чл. 70, ал. 1, т. 10 от закона изисква по-нататъшна конкретизация на законово ниво, за да бъде приложим способ за изравняване баланса на финансовите отношения, свързани със сключения АДПБФП. Доколкото разпоредбите от ЗДСл и КСО, на които се е позовал административният орган, не са привързани по никакъв начин с посоченото основание, то така формираната правна квалификация не изпълва изискването на закона и не може да води до вменяване на нередност на бенефициера, т.к. не е изрично дефинирана като такава от националния законодател. По изложените съображения съдът е отменил атакуваното решение на РУО на ПМДР 2014 - 2020 г. Решението е правилно. Страните не спорят по фактите, както и в частта относно компетентността на органа, издал обжалвания административен акт, и спазването на законоустановената форма, поради което в тази част мотивите на касационната инстанция препращат към първоинстанционното решение и по аргумент от нормата на чл. 221, ал. 2, изр. 2-ро АПК не следва да бъдат повторно възпроизвеждани. Спорът, предвид застъпените пред касационната инстанция защитни тези, е по приложението на материалния закон от решаващия състав на първостепенния съд и се свежда до това дали посочените в акта фактически и правни основания в своята съвкупност са годен способ за упражняване на процесната разпоредителна власт по определяне на финансова корекция в тежест на бенефициера. Както първоинстанционният съд правилно е посочил, производството по верификация и това по определяне на финансова корекция са диаметрално различни правни възможности, които законът предоставя на административния орган при упражняването на контрола за спазване на изискванията за законосъобразно разходване на средствата от ЕСИФ. В основата на производството по верификация е правилото на чл. 56, ал. 1 ЗУСЕФСУ, според което финансовата подкрепа се предоставя и може да се използва за финансиране на разходи, които са допустими съгласно приложимото за програмния период право на ЕС, разпоредбите на този раздел, актовете по неговото прилагане и други относими норми на българското законодателство. Предписанията на чл. 57, ал. 1, ал. 2 и чл. 58, ал. 1 и ал. 2 ЗУСЕФСУ (в относимата към момента на издаването на акта редакция, а именно ДВ, бр. 52 от 09.06.2020 г.) нормират по неизчерпателен начин хипотезите, в които разходите се считат за допустими. Уредбата е допълнена с приеманите за всеки програмен период и на основание чл. 59, ал. 1 нормативни актове на Министерския съвет (МС). Съгласно чл. 60, ал. 1 ЗУСЕФСУ плащанията по сключените договори за предоставяне на БФП са три авансови, междинни и окончателни. Според правилото, съдържащо се в чл. 61, ал. 1 с.з., авансови плащания се извършват, когато такива са предвидени в документите по чл. 26, ал. 1. По аргумент от чл. 62, ал. 1 междинни и окончателни плащания се извършват след верифициране с цел потвърждаване допустимостта на извършените разходи и при наличие на физически и финансов напредък на проекта. Това законово условие кореспондира напълно със следващата алинея на разпоредбата, в относимата редакция, според чийто текст чрез междинни и окончателни плащания се възстановяват само допустими разходи, верифицирани от управляващия орган. Когато разходите са недопустими съответният ръководител на Управляващия орган по конкретната програма издава отказ Арг.: чл. 64, ал. 3 ЗУСЕФСУ (в относимата редакция ДВ, бр. 52 от 09.06.2020 г.). Следователно тогава, когато разходите отговарят на предвидените условия за допустимост, същите се верифицират. В случай, че не съответстват на заложените правила, се постановява отказ от верификация. Нещо коренно различно от преценката за допустимост на заявените за финансиране разходи е възможността за определяне на финансова корекция. По правило финансовите корекции са способ за отмяна на предоставената финансова подкрепа. Те се окачествяват като административни мерки, насочени към възстановяване на ситуацията, при която всички разходи, сертифицирани пред ЕК, са в съответствие с приложимото право на ЕС и българското законодателство. (Сравн.: чл. 71, ал. 1 ЗУСЕФСУ, в относимата редакция). По аргумент от същото правило, основата, върху която се определя корекцията, винаги се равнява на засегнатите от съответното нарушение допустими разходи по проекта. Това на практика означава, че производството по определяне на финансова корекция винаги е предпоставено от завършен процес по верификация и окончателно становище по допустимостта на разходите. В този смисъл и независимо кое от изброените в чл. 70, ал. 1 ЗУСЕФСУ основания за определяне на финансови корекции ще избере административният орган, допустимостта на разходите остава ирелевантен за осъществяването на предпоставките, съдържащи се в съответната хипотеза, юридически факт. Обратното - съотнасянето на този въпрос към основанията по чл. 70, ал. 1 ЗУСЕФСУ води до недопустимо смесване на фактически и правни основания, което опорочава на самостоятелно основание обективиращия подобно волеизявление административен акт. (В този смисъл: Решение 4874/17.04.2018 г., постановено по адм. дело 1601/2018 г., VII о. на Върховния административен съд, както и Решение 3812/20.04.2022 г., постановено по адм. дело 9518/2021 г., VII о. на Върховния административен съд). Последното следва от принципното положение, че фактическите основания за издаването на един административен акт представляват основанието за упражняването на властта от съответния орган и именно тях той преценява с оглед хипотезите на правните норми, а правните основания показват целта, с която органът упражнява властническите си правомощия и по същество определят последиците, които са целени с волеизявлението му. Доколкото тази цел ще бъде постигната едва, когато фактите отговарят на хипотезата на сочената от органа правна норма, съчетаването в едно волеизявление на очевидно некореспондиращи помежду си фактически и правни основания, каквито безспорно са твърденията за недопустимост на разходите, съотнесени към основанията за определяне на финансови корекции, винаги влече изначална материална незаконосъобразност на обективиращия го административен акт, т.к. в този случай ще е налице презумирано неосъществяване на преследваната чрез посочената правна норма цел. Именно такъв е и конкретният случай. По делото не се спори, че атакуваното пред АС Бургас решение на РУО на ПМДР е обосновано от фактическа страна изцяло по съображения за недопустимост на разходите за възнаграждения на определени за работа по проекта експерти. Видно от обстоятелствената част на акта, органът се е позовал на съставен от одитния орган доклад, чиято Констатация 4, съдържаща резултатите от извършената проверка, носи наименованието "недопустими разходи за възнаграждения". Отделно, направена е привръзка с проведеното производство по верификация на средствата за възнаграждения, като е изведено заключение, че част от одобрената сума е следвало да бъде отказана, т.к. е за недопустими разходи. Предвид липсата на други твърдения, различаващи се от тези за допустимост на разходите в размер на 1076,07 лева, първостепенният съд правилно е приел, че единственият мотив за упражняване на разглежданото властническо правомощие е именно наличието на недопустими разходи. Този извод не се разколебава от факта, че избраното от административния орган основание е това, съдържащо се в чл. 70, ал. 1, т. 10 с.з. (в относимата редакция ДВ, бр. 52 от 09.06.2020 г.), и че са изложени твърдения за нарушения на ЗДСл и КСО. Действително, разпоредбата на чл. 70, ал. 1, т. 10 ЗУСЕФСУ е формулирана общо, въвеждайки допълнителна възможност за определяне на финансова корекция при наличието на "друга нередност, съставляваща нарушение на приложимото право на Европейския съюз и/или българското законодателство, извършено чрез действие или бездействие от страна на бенефициента, което има или би имало за последица нанасянето на вреда на средства от ЕСИФ". Вярно е и, че органът е изложил съображения за нарушение на чл. 33, чл. 49, ал. 1 и чл. 54 ЗДСл и чл. 46, ал. 3 КСО, които евентуално могат да се привържат към посоченото правно основание. Но видно от съдържанието на акта, органът недвусмислено обвързва тези нарушения именно с констатацията за недопустимост на разходите (Виж: стр. 2, седми абзац), т.е. на практика обосновава твърдяната недопустимост с тях, а не ги съотнася към основанието за определяне на финансова корекция, поради което и същите не представляват самостоятелни фактически основания, които могат да бъдат съотнесени към основанието по чл. 70, ал. 1, т. 10 ЗУСЕФСУ. Доколкото единственото фактическо твърдение, съдържащо се в акта, е относимо към производството по верификация или евентуално към наличието на основание за възобновяването му в случай, че същото е завършило с окончателен административен акт, а не към правомощието за определяне на финансова корекция, липсва корелация между фактическите и правните основания за постановяването на атакуваното волеизявление, което, както правилно е приел първостепенният съд, прави акта негоден да постигне преследваната цел и налага неговата отмяна на самостоятелно основание. Допълнителен аргумент в подкрепа на крайния извод за незаконосъобразност на издаденото от РУО решение е и фактът, че по делото се установява нарушение на чл. 73, ал. 2 ЗУСЕФСУ. Посочената разпоредба регламентира задължението на УО да осигури възможност на бенефициера да представи в разумен срок, който не може да бъде по-кратък от две седмици, своите писмени възражения по основателността и размера на финансовата корекция и при необходимост да приложи доказателства. Изпълнението на това предписание е гаранция за спазване на правото на защита на бенефициера, и по-специално представлява проекция на основното право на правните субекти да бъдат изслушвани преди да бъде издаден спрямо тях акт с неблагоприятни правни последици. СЕС неведнъж е приемал, че това задължение тежи върху административните органи на държавите членки, когато те взимат решения, попадащи в приложното поле на общностното право, дори когато приложимото общностно право не го предвижда изрично (в този смисъл: Решение от 18 декември 2008, Sopropй, С-349/07, EU:C:2008:746, точка 38; Решение от 01 октомври 2009, Foshan Shunde, С-141/08Р, EU:C:2009:598, точка 83). Тогава, когато бенефициерът не е бил запознат с цялата фактическа и правна обстановка, наложила постановяването на съответния неблагоприятен за него правен резултат, е налице порок в проведеното административно производство, съставляващо допълнително и самостоятелно основание за отмяна на крайния акт. В случая данните по делото сочат именно нарушение на чл. 73, ал. 2 ЗУСЕФСУ, т.к. макар до ИАРА да е изпратено уведомление за предстоящото определяне на финансова корекция, никъде в съдържанието на това уведомление не е посочена правна квалификация на наведените от фактическа страна твърдения. Описани са единствено нарушения на ЗДСл и КСО, които са послужили за формулиране на извод за недопустимост на разходите, но липсва каквато и да било привръзка с евентуално основание за определяне на финансова корекция, каквото е последвало. Отделно от горното и в контекста на изложените в касационната жалба доводи за неправилност на извода на съда за негодност на основанието по чл. 70, ал. 1, т. 10 ЗУСЕФСУ да постигне преследваната цел, насочена към отмяна на предоставената финансова подкрепа, следва да се посочи следното: Регламентираното в посочената точка основание позволява на РУО, когато установи наличието на друга нередност, съставляваща нарушение на приложимото право на ЕС и/или българското законодателство, извършено чрез действие или бездействие от страна на бенефициента, което има или би имало за последица нанасянето на вреда на средства от ЕСИФ, да определи финансова корекция на бенефициера. Правилен е изводът на съда, че тази формулировка предполага по-нататъшна конкретизация на законово равнище на конкретния състав на нередността, за която се определя корекция, защото в този си вид тя единствено очертава признаците на понятието за нередност по смисъла на Регламент (ЕС) 1303/2013. Категорична е практиката на Върховния административен съд, че без тази разпоредба да е конкретно обвързана с точно установено нарушение на правото на Съюза или на националното право, същата се явява неприложима. Това е така, т.к. законодателят, а не административният орган, е този, който дефинира съставите на нередностите. Противното би засегнало по недопустим начин правната сигурност и необходимата предвидимост на правната уредба. (В този смисъл: Решение 7717/28.06.2021 г., постановено по адм. дело 4967/2021 г., VII о. на Върховния административен съд, Решение 11473/04.09.2020 г., постановено по адм. дело 12247/2019 г., VII о. на Върховния административен съд, Решение 6512/31.05.2021 г., постановено по адм. дело 2658/2021 г., VII о. на Върховния административен съд, Решение 7477/16.06.2020 г., постановено по адм. дело 11557/2019 г., VII о. на Върховния административен съд, Решение 9184/16.08.2021 г., постановено по адм. дело 4578/2021 г., VII о. на Върховния административен съд и много други). По изложените съображения изводът на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на оспореното пред него решение на РУО, поради некорепондиращи си фактически и правни основания и негодна правна квалификация, е съответен на приложимия материален закон. До аналогичен правен извод води и фактът на нарушението на чл. 73, ал. 2 ЗУСЕФСУ. Безпредметно в този смисъл се явява обсъждането на фактите относно действителното осъществяване на нарушение на разпоредбите от ЗДСл и КСО, посочени в атакувания административен акт. Недължима е и преценката досежно третия елемент от фактическия състав на понятието за "нередност" по смисъла на Регламент (ЕС) 1303/2013, а именно вредата. В отговор на възражението за необоснованост на постановения съдебен акт, следва да се посочи, че противно на изложеното от касатора, първоинстанционният съд е приел и анализирал в цялост доказателствата, представени от страните в рамките на административното и съдебното производство, като е обосновал правните си изводи върху фактическата обстановка, приета за установена въз основа на тях. В този смисъл и доколкото правните изводи са направени след задълбочен логически анализ на всички доказателства, при правилно установена фактическа обстановка и приложение на законовите разпоредби, обжалваното решение се явява обосновано. Предвид изложеното, като е отменил оспореното решение на РУО на ПМДР 2014 - 2020 г., първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила. Разноски не се претендират и не следва да бъдат присъждани. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, Седмо отделение