Решение № 5476 от 7.6.2022 г. на ВАС, VIII о.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от АПК, във връзка с чл.160, ал.7 от ДОПК. Образувано е по касационна жалба на С. Бекир, с адрес: [населено място], общ.Крумовград, обл. Кърджали, [улица] с ЕТ С. Бекир , чрез адв.Чилова, срещу решение 208 от 09.10.2020 г. постановено по адм.д.109 по описа на Административен съд Кърджали за 2020 г. С атакуваното решение е отхвърлена жалбата му срещу Ревизионен акт Р-16000919002033-091-001 от 31.10.2019 год. на ТД на НАП Пловдив, потвърден с Решение 32 от 24.01.2020 год. на директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика /ОДОП/ - Пловдив при ЦУ на НАП, с който ревизионен акт, на жалбодателя са установени: 1.задължения за данък върху годишната данъчна основа по чл.17 от ЗДДФЛ, за периода от 2013 год. до 2017 год. включително, общо в размер на 8711.15 лева и лихви върху тези задължения, общо в размер на 3594.81 лева; 2.задължения за вноски за ДОО, за периода 2013 год., 2014 год., 2016 год. и 2017 год., общо в размер на 7603.10 лева и лихви върху тези задължения, общо в размер на 2530.24 лева; 3.задължения за вноски за ДЗПО-УПФ, за периода 2013 год., 2014 год., 2016 год. и 2017 год., общо в размер на 2890.34 лева и лихви върху тези задължения, общо в размер на 976.22 лева и 4.задължения за вноски за ЗО, за периода 2013 год., 2014 год., 2016 год. и 2017 год., общо в размер на 4624.55 лева и лихви върху тези задължения, общо в размер на 1561.97 лева. В жалбата се сочи касационно основание, регламентирано в чл. 209, т. 3 АПК, съставляващо неправилност и необоснованост на съдебното решение, като същото е постановено в противоречие на събраните по делото доказателства. Сочи се, че съдът неправилно е приел, че констатациите в РА относно несъответствието между реализираните доходи и имущественото състояние са правилни. Съдът не е взел предвид, че няма как обективно да бъде определен размера на началното салдо без да е обследван период преди началния. Поддържат оплакванията, че ревизиращият орган неправилно е провел ревизионното производство по реда на чл. 122 от ДОПК без да са налице основания за това. Въз основа на горното се иска да бъде отменено оспореното решение и да бъде отменен процесния РА. Алтернативно да се постанови решение, с което да бъде изменен обжалвания РА, като бъдат определени задължения в размер : -49.41лв. представляващ дължим данък по чл. 17 от ЗДДФЛ за 2015г., считано с дължимите лихви, считано от 30.04.2016г. -99.95лв. представляващ дължим данък по чл. 17 от ЗДДФЛ за 2017г., считано с дължимите лихви, считано от 30.04.2018г., а в останалата част РА да бъде отменен. Моли за присъждане на разноски за всички инстанции. Ответникът-Директор на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика Пловдив при ЦУ на НАП, чрез своя процесуален представител, в писмена защита оспорва касационната жалба. По същество намира, че същата е неоснователна. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Върховна административна прокуратура, чрез участвалия по делото прокурор поддържа изложеното становище по същество на спора в проведеното открито съдебно заседание на 12.05.2021 г., като отново поддържа, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество изразява становище за неоснователност на същата. Обжалваният съдебен акт е правилен. Същият е постановен при спазване на съдопроизводствените правила и правилно тълкуване и приложение на материалния закон и поради това не са налице релевираните с жалбата касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Върховен административен съд, състав на Осмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл.218, ал.2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл.211, ал.1 от АПК, от надлежна страна, участник в първоинстанционното производство, имаща право и интерес от оспорването и срещу акт подлежащ на инстанционен контрол. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на съдебен контрол пред АС-Кърджали е бил Ревизионен акт Р-16000919002033-091-001 от 31.10.2019 год.на ТД на НАП Пловдив, потвърден с Решение 32 от 24.01.2020 год. на директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика /ОДОП/ - Пловдив при ЦУ на НАП, с който ревизионен акт, на жалбодателя са установени задължения за данък върху годишната данъчна основа по чл.17 от ЗДДФЛ, за периода от 2013 год. до 2017 год. включително, за задължения за вноски по ДОО, за периода от 2013 год. до 2017 год. включително, за задължения за вноски за ЗО, за периода от 2013 год. до 2017 год. включително и за задължения за вноски за ДЗПО-УПФ, за периода от 2013 год. до 2017 год. включително, общо в размер на 23829.14 лева и лихви върху тези задължения, общо в размер на 8666.24 лева при ревизия проведена по чл. 122 от ДОПК. При издаването на ревизионния акт, съдът не е констатирал допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да са самостоятелно основание за неговата отмяна. Съдът е стигнал до извод, че РА е издаден от компетентен орган. Въз основа на извършена преценка на представените писмени доказателства, решаващият състав приема, че С. Бекир има жизнени интереси в Република България. Правилно органите по приходите са преценили, че като местно лице подлежи на облагане в РБ. В мотивите си съдът е направил извод, че жалбоподателят С. Бекир е данъчно задължено лице по ЗДДФЛ на основание чл.3, т.1 и чл.6 от ЗДДФЛ, за доходите, получени през отделните данъчни години, попадащи в обхвата на ревизията от 2013 год. до 2017 год. Според съда при всички събрани в хода на ревизията доказателства, правилно е прието в мотивите на оспорения РА, че са установени обстоятелства по чл.122, ал.1, т.7 от ДОПК. Съдът е приел, че след като с обжалвания РА от органите по приходите е определен нов размер на облагаемия доход за 2013 год., 2014 год., 2015 год., 2016 год. и 2017 год., а от там и на осигурителния доход на жалбоподателя за посочените периоди, по реда на чл.122 - 124 от ДОПК, във връзка с чл.124а от същия кодекс, правилно, в съответствие и на основание посочените по-горе разпоредби, са установени задължения за окончателни вноски за ДОО, ДЗПО - УПФ и за здравно осигуряване/ЗО/ и следващите се лихви върху тях, за 2013 год., 2014 год., 2016 год. и 2017 година. Решението е валидно и допустимо и правилно. Фактическата обстановка по спора е пълно и безспорно установена от административния съд. Съдът е изяснил релевантните факти. За проверката по чл. 168 от АПК е обсъдил доказателствата, възраженията, относимата и приложима правна уредба. Изложил е подробни мотиви за всеки от данъчните периоди обхванати от ревизията и е обсъдил твърденията на ревизираното лице наведени при обжалването. Обосновано съдът е приел, че С. Бекир има жизнени интереси в Република България, тъй като е регистриран като едноличен търговец, съгласно българското законодателство, с наименование на фирмата ЕТ С. Бекир , а съгласно чл.56 от Търговския закон, като едноличен търговец може да се регистрира всяко дееспособно физическо лице с местожителство в страната, от което следва, също така, че жалбоподателят е имал местожителство в Република България. Регистрацията като търговец не е формална. Ревизираното лице е осъществявало стопанска дейност, за която е подавало годишни данъчни декларации по чл.50 ЗДДФЛ, наемало е работници, закупувало е недвижими имоти т.е. както жизнените му, така и търговските му интереси са били преимуществено на територията на РБ и следователно облагането му следва да бъде извършено като местно лице по смисъла на чл.4, ал.1 от ЗДДФЛ. Процесната ревизия е проведена по реда на чл. 122 от ДОПК предвид наличието на обстоятелства по чл.122, ал.1 т. 7 от същия кодекс. Този извод е направен от съда след извършена съпоставка на получените доходи с направените разходи от С. Бекир и констатираното несъответствие между тях. Налице е основание по чл.122, ал.1, т.7 ДОПК и само то, предвид алтернативно установения характер на предпоставките по чл.122,ал.1 ДОПК, е достатъчно за извършване на ревизия и облагане по особения ред на чл.122 и сл. ДОПК, за което приходните органи са предприели съответните действия, спазвайки изискуемите нормативно установени процесуални правила за това. В хода на ревизията е установено, че лицето за ревизираните периоди е внасял парични средства по банковите си сметки, закупил е движимо и недвижимо имущество, предоставял е средства за дейността на ЕТ и е осъществявал множество пътувания до Република Турция, което не отговаря на реализираните от него приходи. В хода на съдебното производство констатациите на органите по приходите не са оборени. От съдебния състав е извършен анализ на събраните доказателства за всеки един от процесните периоди и е формиран правилен извод за законосъобразност на ревизионния акт. Съставът на първоинстанционния съд е изложил убедителни мотиви защо не кредитира заключението на ССчЕ в съответната част, които не следва да бъдат преповтаряни. При изчерпателно посочените предпоставки на чл.122, ал.1 от ДОПК е невъзможно да се определи данъчната основа по друг начин освен, чрез анализ на обстоятелствата визирани в ал.2 на същата разпоредба, което е в съответствие с разпоредбата на чл.273 от Директивата за ДДС и установените в него условия държавите членки да предвидят други задължения, за да предотвратят данъчни измами. Решението е правилно и в частта, в която е прието, че с ревизионния акт на лицето правилно са определени задължения за осигуровки. С. Бекир е осъществявал трудова дейност като едноличен търговец и освен това е бил съдружник в Бурса Туризъм-Р ООД, ето защо на основание чл. 4, ал. 3, т. 2 от КСО и чл.40, aл.1, т.2 от ЗЗО, във връзка с чл.124а от ДОПК, същият подлежи на задължително социално и здравно осигуряване в качеството му на самоосигуряващо се лице, като във връзка с изчислените му реални доходи правилно са му начислени допълнителни осигурителни вноски. Тълкувателно решение 2 от 2.02.2022 г. на ВАС по т. д. 8/2020 г., ОСС, І и ІІ колегия, не следва да бъде приложено, тъй като в мотивите му изрично е направено разграничение на субектите по отношение на които има действие. Не съществува противоречива съдебна практика относно облагането по чл. 122, ал. 1, т. 2 и 7 ДОПК, вкл. и в частта за задължителни осигурителни вноски по чл. 124а ДОПК за еднолични търговци, регистрирани по чл. 56 и сл. от ТЗ, както и за физически лица, осъществяващи търговска дейност без да са регистрирани. За тях при провеждане на ревизия при наличие на обстоятелства по чл. 122, ал. 1, т. 2 и 7 ДОПК, съдебната практика приема, че установената в хода на ревизията данъчна основа, вследствие на укрит доход или превишение на разходите над доходите като недостиг на парични средства, е свързана с тяхната търговска дейност, която е и трудова, и за която се дължи не само данък, но и задължителни осигурителни вноски съгласно чл. 124а ДОПК. По тези съображения решението следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и заявената от страна на ответника претенция за присъждане на разноски, същата следва да бъде уважена като в полза на НАП бъдат присъдени разноски в размер на 1 504 лв. за касационна съдебна инстанция на основание чл.8, ал.1, т.4 от Наредба 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Предвид горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение