Решение № 487 от 17.01.2014 г. на ВКС по н. д. № 1627/2013 г.

Решение № 487 от 17.01.2014 г. на ВКС по н. д. № 1627/2013 г., II н. о., НК, докладчик съдията Елена Авдева Производството по делото е образувано по касационен протест на Н. Н. - зам. окръжен прокурор при Окръжна прокуратура - гр. Пловдив, против присъда № 68 от 25.06.2013 г. по внохд № 642/2013 г. на Окръжен съд - гр. Пловдив. В протеста се твърди, че атакуваната оправдателна присъда е постановена в нарушение на закона. В допълнение към протеста се излагат подробни разсъждения за необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд. Правните изводи на въззивната инстанция са преценени като "следствие на посоченото като фактическа обстановка" и отклоняващи се от "установеното в хода на разследването". В заключение се отправя искане за отмяна на присъдата и ново разглеждане на делото. Пред касационната инстанция прокурорът изразява становище за недопустимост на протеста в частта му, с която чрез допълнение се въвежда ново касационно основание - съществено нарушение на процесуалните правила, но поддържа своевременно заявеното оплакване за нарушение на закона. Подсъдимият и неговия защитник оспорват основателността на протеста, отхвърляйки изложените в него аргументи като несъстоятелни. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Районният съд в гр. Пловдив с присъда № 375 от 05.11.2012 г. по нохд № 267/2012 г. признал подсъдимия И. Й. С. за виновен в това, че на 08.07.2011 г. в землището на [населено място], област Пл., причинил на Д. Г. З. средна телесна повреда, поради което и на основание чл. 129, ал. 2, вр. с ал. 1 и чл. 2, ал. 2 от НК и чл. 54, ал. 1 от НК го осъдил на лишаване от свобода за срок от три месеца, чието изтърпяване отложил за срок от три години съгласно чл. 66, ал. 1 от НК. Съдът възложил в тежест на подсъдимия сторените по делото разноски. Окръжният съд в гр. Пловдив с присъда № 68 от 25.06.2013 г. по внохд № 642/2013 г. отменил първоинстанционната присъда и вместо нея признал подсъдимия за невинен и го оправдал по повдигнатото обвинение по чл. 129, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК. Протестът срещу така постановения въззивен акт е неоснователен по следните съображения: След обявяване на въззивната присъда в законния петнадесетдневен срок постъпил протест от прокурора Н. Н. С уговорката, че мотивите на атакувания акт не са известни, съдържанието на протеста се изчерпва с твърдението, че "присъдата е в нарушение на закона, тъй като същият е приложен неправилно. " Това разбиране е намерило отражение и в посочената цифрово цел на претендираната отмяна - чл. 354, ал. 3, т. 3 от НПК - отстраняване на нарушения на материалния закон, допуснати при постановяване на оправдателна присъда. В допълнение към протеста тази позиция се доразвива с подробни мотиви. В тях настоящият състав не съзира обосновка на касационното основание съществено нарушение на процесуалните правила - хипотеза, застъпена от участващия в съдебното заседание пред касационния съд прокурор, която би наложила допълнителна преценка за допустимост на протеста. Напротив, в представеното допълнение настоятелно се изтъква, че е нарушен материалния закон, тъй като фактическите изводи не се подкрепят от събраните доказателства т. е. навеждат се доводи за необоснованост, която, както е известно не присъства сред лимитативно изброените касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. В рамките на процесуалната допустимост остава доводът за нарушение на материалния закон. Разгледан извън посочените разсъждения за неговата обвързаност с погрешни фактически изводи, той е неоснователен. Въззивният съд, след като обсъдил събрание от двете съдебни инстанции фактически материал, установил следното: На 08.07.2011 г., на сметището в [населено място], между подсъдимия С. и свидетеля Й. Г. /към който подсъдимият се отнасял като син/, от една страна, и свидетелите Г. З. и Т. З., от друга, възникнал конфликт за събиране на метални отпадъци от селското сметище. З. се противопоставили на другоселците, които били дошли с кон и каруца, и спорът прераснал в бой, при който най-сериозно пострадал Т. З.. Двете групи се разделили. С. и Г. преустановили събирането на отпадъци и потеглили с каруцата към [населено място], а З. /баща и син/се прибрали в дома си. Там другият син, пострадалият Д. З., разбрал за сбиването. Решил да настигне хората от [населено място]. Потеглил с колата на брат си в селото, намерил и качил още три лица - свидетелите Л., О. и Д. Г. Те тръгнали да настигнат пришълците, да ги идентифицират и набият. Настигнали каруцата, при което возещите се нея възприели множеството пътници като заплаха, тъй като познавали автомобила. Конят препуснал, а св. Й. Г. замахнал и ударил предното обзорно стъкло, където се появила пукнатина. Свидетелят О. разпознал пътуващите в каруцата и уведомил останалите лица в лекия автомобил. Пострадалият продължил преследването, но изгубил управление, блъснал каруцата, тя излязла от пътното платно, а конят и пътниците паднали на земята. Д. З. спрял колата наблизо и излязъл, държейки метална тръба, дълга около метър и широка около два сантиметра. До него били и свидетелите Д. Г. и Л., последният с нож в ръка. Срещу тях застанали С. и свидетелят Й. Г. Подсъдимият държал мотика, а Г. - кирка. Пострадалият замахнал към подсъдимия с тръбата, но не го улучил; последният отвърнал на удара с мотиката и причинил на З. посечна рана и счупване на ставния израстък на мишничната кост - инкриминираното телесно увреждане. Д. З. успял да удари с тръбата подсъдимия в областта на рамото, след което, усещайки увреждането си, побягнал към колата, придружен от свидетеля Д. Г. Подсъдимият и синът му успели да се приберат с коня и каруцата в [населено място]. При тези фактически положения правният извод на въззивния съд, че подсъдимият е действал при хипотезата на неизбежна отбрана, не противоречи на разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от НК. Въззивният съд много внимателно проследил двата конфликта, завършили с телесното увреждане на пострадалия, и детайлно изяснил, на базата на целия доказателствен материал, ролята на всяко участващо в тях лице. Това му позволило да заключи, че подсъдимият и свидетелят Й. Г. се опитвали да избягат от преследващите ги селяни от [населено място], които търсели саморазправа и отмъщение. След като неуспели, а преследвачите /пострадалият и св. Л./ се насочили към тях с желязна тръба и нож, подсъдимият предприел действия на отбрана срещу техните непосредствени противоправни действия. Несподелимо е становището на прокурора, че подсъдимият имал активната роля на нападател, тъй като то влиза в логическо противоречие с изложените по-горе факти. Въззивният съдебен състав отделил специално внимание на удара, който свидетелят Й. Г. нанесъл с мотика по стъклото на автомобила - обстоятелство, върху което обвинението акцентира в тезата си за започнато от подсъдимия провокативно поведение. В мотивите на присъдата правилно е отбелязано, че в този момент подсъдимият с нищо не застрашавал интересите на пострадалия, а всячески се стремял да избегне очакваната физическа саморазправа. С. се изправил срещу пострадалия и го ударил с мотиката едва когато последният вече веднъж бил замахнал към него с метална тръба, в обстановка, която не оставяла разумно съмнение за последващите му намерения. Действията на подсъдимия останали в пределите на неизбежната отбрана без да ги превишават. Крайното заключение на въззивната инстанция за необходимост от активна защита и допустимост на причинените при нея вреди на нападателя не подлежи на касационна ревизия, тъй като не нарушава разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от НК. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,