Решение № 2173 от 23.2.2024 г. на ВАС по адм. д. № 139/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Алфархат, гражданин на Сирия, чрез адвокат В. Петков, против решение 6863/13.11.2023 г., постановено по адм. дело 8694/2023 г. по описа на Административен съд София-град. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател възразява, че е бил в процес по подаване на молба за международна закрила по ЗУБ и че оспорената заповед е недопустима поради това, че не съдържа срок за доброволно връщане. Твърди, че съдът не е спазил принципа non-refoulement. По тези съображения претендира отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяването на друг, с който да се отмени като незаконосъобразна оспорената заповед. Ответната страна Началник сектор Незаконна миграция СДВР, чрез юрисконсулт Страхинов, в съдебно заседание излага становище за неоснователност на касационната жалба и моли за нейното отхвърляне, съответно, оспореното решение да бъде оставено в сила. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Посочва, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на Трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на решението на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, е неоснователна. С обжалваното решение първоинстанционният съд отхвърлил жалбата на А. Алфархат, гражданин на Сирия, против Заповед 5392-6163/21.08.2023 г. на Началник сектор Незаконна миграция при СДВР, с която на чуждия гражданин е наложена принудителна административна мярка връщане до страна на произход на основание чл. 41, т. 1 ЗЧРБ. От фактическа страна по делото е установено, че А. Алфархат, гражданин на Сирия, е бил задържан с още 10 лица без документи за самоличност, като при проведеното с него интервю той е заявил, че е преминал границата на Република България от Турция нелегално с помощта на каналджия, за което е заплатил съответна сума пари. Целта на пътуването била Западна Европа. При извършените справки в информационните масиви на МВР се установило, че по отношение на задържаните чужди граждани не е регистрирано преминаване през ГКПП на Република България, адресна регистрация, както и наложени принудителни административни мерки. По делото няма данни за подадени молби за международна закрила пред надлежния орган. Така след спазване на административната процедура се стигнало до издаване на оспорената Заповед 5392-6163/21.08.2023 г. на Началник сектор Незаконна миграция при СДВР, с която на А. Алфархат, гражданин на Сирия, е наложена принудителна административна мярка връщане до страна на произход на основание чл. 41, т. 1 ЗЧРБ. Въз основа на установеното, от правна страна АССГ приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, при спазване на изискванията и задължителни реквизити на чл. 59, ал. 1 и ал. 2 АПК. Посочил е, че оспореният акт е издаден в процедура проведена без съществени процесуални нарушения и в съответствие с материалния закон и неговата цел. По делото не е доказано А. Алфархат, гражданин на Сирия, да е подал молба за закрила по реда на ЗУБ, като дори и да има подадена такава, то наличието ѝ не е абсолютна пречка за провеждане на производството по налагане на принудителна административна мярка. Такава пречка би била налице, ако има влязло в сила решение за предоставяне на хуманитарен статут или статут на бежанец, каквото по делото не е установено. За неоснователно е прието и твърдението за нарушение на принципа "non refoulement", тъй като чуждият гражданин не е посочила уважителни причина за незаконното си влизане в страната по чл. 4, ал. 5 ЗУБ. По отношение на това, че административният орган не е предоставил срок за доброволно изпълнение на решението за връщане, съдът посочил, че същото не съставлява съществено нарушение. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати съществени нарушения, съставляващи касационни основания, които налагат неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснената фактическа и правна обстановка, след обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е изложил верни правни изводи, които напълно се споделят от настоящата инстанция. Правилно е прието, че Заповед 5392-6163/21.08.2023 г. на Началник сектор Незаконна миграция при СДВР, с която на чуждия гражданин е наложена принудителна административна мярка връщане до страна на произход на основание чл. 41, т. 1 ЗЧРБ, е издадена от компетентен орган, в рамките на предоставените му по закон правомощия, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби. Заповедта е мотивирана с обстоятелството, че чуждият гражданин не може да удостовери влизането си в страната по законоустановения ред, както и съобразно мотивите изложени в докладна записка рег. УРИ 5392р-3635/21.08.2023 г. по описа на отдел "Миграция" СДВР, с правно основание чл. 44, ал. 1 и чл. 41, т. 1 от Закона за чужденците в Република България. Съгласно разпоредбата на чл. 41, т. 1 ЗЧРБ мярката "връщане" се налага когато чужденецът не може да удостовери влизането си в страната по законоустановения ред. Следователно, щом е налице хипотезата на чл. 41, т. 1 ЗЧРБ, компетентният административен орган по чл. 44 от същия закон действа при условията на обвързана компетентност, след като констатира основание за наличие на принудителната административна мярка. Той няма право на преценка нито относно необходимостта от налагане на принудителна административна мярка, нито относно вида й. Нормите, регламентиращи мерките за административна принуда и процедурата по налагането им, са императивни и задължителни за органа. За прилагането им е необходимо само установяване на визирания в хипотезата на нормата юридически факт - обстоятелството, че чужденецът не може да удостовери влизането си в страната по законоустановения ред, което е сторено видно от представените по делото доказателства, в т.ч. горепосочената докладна записка от което е видно, че А. Алфархат, гражданин на Сирия, е признал, че преминал нелегално границата на Република България. На следващо място не е налице твърдяното от касатора нарушение на чл. 44а, ал. 5 ЗЧРБ. С разпоредбата на чл. 44а, ал. 5 ЗЧРБ се предвижда, че чужденец, на когото е наложена принудителна административна мярка връщане, не се връща в държава, в която животът и свободата му са застрашени и той е изложен на опасност от преследване, изтезание или нечовешко или унизително отношение. Твърдението на касатора, че сочените пред първоинстанционния съд общоизвестни факти, водят до извода, че връщането на чужденеца в Сирия биха довели до забранено от закона третиране следва да се приеме за неоснователно и недоказано. Правилно административния съд е приел, че не е налице принципа "non refoulement", тъй като чужденецът след като е влязъл не по законоустановения ред в страната пристигайки направо от територията, където са били застрашени животът и свободата му, е длъжен да представи незабавно уважителна причина за незаконното си влизане. Видно по делото такива доказателства не са ангажирани. В настоящото съдебно производство също не се представят доказателства, от който да се обоснове извод, че е налице страх от лично преследване, изтезание или нечовешко или унизително отношение на чужденеца поради неговата раса, религия и др. в страната му на произход Сирия, поради което няма законова пречка за издаването на процесната ПАМ. Въз основа на установеното следва да се приеме, че А. Алфархат, гражданин на Сирия, е нелегален икономически емигрант, който търси повишаване на икономическия си стандарт, като се е възползвал от законови способи. Доказателство за това е и посочването по време на интервюто, че крайната цел на пътуването му е Западна Европа. По делото е безспорно установено, че А. Алфархат, гражданин на Сирия, не е подал молба за закрила по реда за ЗУБ пред съответните органи, като абсолютно неотносим е фактът, че той е имал намерение да го направи. Както правилно административният съд е посочил подаването на молба за закрила и започнало производство за предоставяне на статут на бежанец или хуманитарен статут само по себе си, извън отчитането му като обстоятелство по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ релевантно за налагане на принудителна мярка, не е абсолютна пречка за провеждане на производство по налагане на принудителна административна мярка и за законосъобразността на акта, който я налага. Такава пречка е само влязлото в сила решение за предоставяне на хуманитарен статут или статут на бежанец, каквото обстоятелство по делото не е доказано. Доводът на А. Алфархат за незаконосъобразност на оспорената заповед с оглед липсата на определен срок по чл. 39б, ал. 1 ЗЧРБ, в който чужденецът трябва да изпълни доброволно задължението за връщане, е неоснователен, още повече че на основание чл. 60 АПК органът е допуснал с разпореждане предварително изпълнение. По делото няма данни последното да е било обжалвано и е влязло в сила. По изложените съображения, настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора следва да бъде уважено искането на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско представителство пред касационна инстанция в размер на 100 лева на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правна помощ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,