Решение № 5724 от 12.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 2660/2021 г.

Решение № 5724 от 12.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 2660/2021 г., VI о., докладчик председателят Росен Василев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 26, ал. 5 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя (ЗГВРСНР). Образувано е по касационна жалба на П. С., [ЕГН], от гр. Пловдив, подадена чрез пълномощника адвокат С. С. срещу решение № 2241 от 07.12.2020 г. по адм. дело № 1822/2020 г. на Административен съд–Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му против разпореждане № 4505-40-1205/21.06.2019 г. на директора на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите", с което е отпуснато гарантирано вземане, на основание чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 4 и чл. 22, ал. 1 от ЗГВРСНР, в размер на 4 200 лева, като е определена сума за изплащане от 3 266, 85 лева, и са присъдени разноски. В жалбата са наведени доводи за неправилност на решението поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост-касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа се, че на жалбоподателката неоснователно е отказано изплащането и на други парични суми на основание чл. 22, ал. 1 от ЗГВРСНР – 448, 75 лева съставляваща парично обезщетение на основание чл. 224, ал. 1 от КТ и сумата от 5370, 00 лева, съставляваща парично обезщетение в размер на три брутни месечни възнаграждения за неспазен срок на предизвестие за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 221, ал. 1 от КТ. Оспорва заключението на вещото лице П. П. за размера на дължимите парични суми. По подробно изложеното в жалбата се иска се отмяна на обжалваното решение и уважаване претенцията за заплащане на посочените суми. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът- директора на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" при НОИ гр. София чрез главен юрисконсулт Г. В. оспорва касационната жалба. Поддържа, че е налице законоустановен максимален размер на гарантираните вземания, което обстоятелство е съобразено от административния орган и на жалбоподателката е отпусната сума в максимален размер. Претендира юрисконсултско възнаграждение за касационното производство. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съд е изяснил фактите по делото и е направил изводи в съответствие с установената фактическа обстановка и приложимото материално право, което обосновава липсата на касационни основания за отмяна. Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд- Пловдив отхвърлил жалбата на П. С. против разпореждане № 4505-40-1205/21.06.2019 г. на директора на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите", с което е отпуснато гарантирано вземане, на основание чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 4 и чл. 22, ал. 1 от ЗГВРСНР, в размер на 4 200 лева, като е определена сума за изплащане от 3 266, 85 лева. Съдът е приел, че отпуснатото гарантирано вземане е в максимален размер и същото съответства изцяло на събраните по делото доказателства и на относимата материалноправна уредба Решението е правилно. Спорът се свежда до това, дали на С. се дължат претендираните суми- 448, 75 лева съставляваща парично обезщетение на основание чл. 224, ал. 1 от КТ и сумата от 5370, 00 лева, съставляваща парично обезщетение в размер на три брутни месечни възнаграждения за неспазен срок на предизвестие за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 221, ал. 1 от КТ. Съгласно чл. 22, ал. 1 от ЗГВРСНР гарантираните вземания на работниците и служителите по чл. 4, ал. 1 са в размер на последните 6 начислени, но неизплатени месечни трудови възнаграждения и парични обезщетения през последните 36 календарни месеца, предхождащи месеца, в който е вписано решението по чл. 6. Разпоредбата на чл. 22, ал. 2 от ЗГВРСНР предвижда максимален месечен размер на гарантираните вземания, който се определя ежегодно със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване и не може да бъде по-малък от две и половина минимални работни заплати, установени за страната към датата на вписване на решението в търговския регистър. Освен това, на основание на чл. 10, ал. 4 от НРНИРСОИГВНР при определяне на ограничения размер на гарантираното вземане по чл. 22, ал. 2 от ЗГВРСНР следва се съобрази следния ред: 1. трудови възнаграждения; 2. парични обезщетения по Кодекса на труда, върху които се дължат осигурителни вноски; 3. други парични обезщетения по Кодекса на труда; 4. парични обезщетения по чл. 40, ал. 5 от Кодекса за социално осигуряване. Въз основа на така цитираните текстове налага извода, че в закона не е предвидена възможност съответното гарантирано вземане да покрие изцяло и в пълен размер всички начислени и неизплатени трудови възнаграждения и/или парични обезщетения на работника или служителя. Това е така, тъй като паричните обезщетения заместват работната заплата и не се допълнително трудово възнаграждение или елемент от него. Приложимият в случая ЗГВРСНР урежда гарантирани вземания на работниците и служителите, а не цялата сума по тези вземания поради което и на основание чл. 30 от ЗГВРСНР частта от начисленото, но неизплатено трудово възнаграждение, която не е гарантирана от фонда, остава дължима на работника или служителя и може да се предяви в производството по несъстоятелност. Изложените в обратната насока касационни оплаквания са неоснователни. Съобразявайки цитираните разпоредби административният орган правилно е определил размерът на гарантираното вземане на С. от 3266, 85 лева. От документите по приложената административна преписка и в частност от работна справка-2019 г. се установява, че въпросната сума е формирана при съобразяване на разпоредбите на чл. 22, ал. 2 във връзка с ал. 1 от ЗГВРСНР и с чл. 15, ал. 2 от ЗБДОО за 2019 г. и чл. 10, ал. 4 от НРНИРСОИГВНР, по следния начин: за месеците март 2018 г. и май 2018 г., на жалбоподателката е определен максималният месечен размер на гарантираното вземане от 1 400 лева, тъй като начисленото, но неизплатено брутно трудово възнаграждение на лицето за тези месеци, е съответно за м. 03. 2018 г. - 1 907. 19 лева и за м. 05. 2018 г. - 1 795. 00 лева. За месец април 2018 г. също е определен максималният месечен размер на гарантираното вземане от 1 400 лева, като са взети предвид данните от Регистъра на осигурените лица за този месец за начислено и неизплатено брутно трудово възнаграждение, което е в размер на 1 322. 63 лева, а за разликата до достигане на максималния размер на гарантираното вземане от 1 400 лева, е включена част от сумата, представляваща обезщетение за м. април 2018 г. на основание чл. 40, ал. 5 от КСО в размер на 77. 37 лева, отново по данни от Регистъра на осигурените лица. Определени са и данъчната основа по чл. 42 от ЗДДФЛ и дължимия данък и осигурителни вноски, като сумата подлежаща на изплащане на С. е определена на 3 266. 85 лева. Същата сума е посочена е посочена и в заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза, приета при повторното разглеждане на делото. Нетния размер на гарантирано вземане на С., произтичащо от трудовото й правоотношение с работодател "Тренд Фешън Текстил" ЕООД, гр. Пловдив, след отчитане на дължими данъци, осигурителни/здравноосигурителни вноски при съобразяване на определения от ЗГВРСНР максимален размер на гарантираните по закон вземания, е 3 266, 85 лева, който размер е идентичен с посочения в процесното разпореждане. Това заключение не е оспорено в съдебно заседание и е прието от първоинстанционният съд като пълно и обстоятелствено. В касационната жалба се оспорва заключението на експертизата, което оплакване е неоснователно. Вещото лице в заключението си, като е цитирало и приложило разпоредбите от ЗГВРСНР, не е дало отговор на правни въпроси, а е извършило фактически установявания съгласно приложимите правни норми и възложената му задача. Въз основа на това първоинстанционният съд правилно е основал фактическите изводи както върху заключението на експертизата, така и на събраните по делото доказателства. С оглед на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора на ответника следва да се присъдят разноски на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от ЗПП и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ в размер на 100 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во от АПК, Върховният административен съд- шесто отделение,