Решение № 4052 от 28.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 13858/2016 г.

Решение № 4052 от 28.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 13858/2016 г., V о., докладчик председателят Донка Чакърова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) срещу решение № 6308/17.10.2016 г., постановено по адм. д. 3448/2016 г. по описа на Административен съд-С.-град (АССГ). Касаторът оспорва съдебното решение като твърди, че е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Изрично са наведени доводи, според които неправилно първата инстанция не е възприела възражението за намаляване на присъденото обезщетение поради това, че в периода В. К. е била и временно неработоспособност. С касационната жалба иска да бъде отменено обжалваното съдебно и вместо него да бъде постановено друго, с което бъде отхвърлен евентуалния иск на В. К. до размер 6296,95 лв., който е коригиран в открито съдебно заседание на 6492 лв. Съображения в подкрепа на твърденията и искането са изложени в касационната жалба и пледоария по същество на спора. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение. О. В. С. Корова оспорва касационната жалба по съображения в писмен отговор. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от конституирано като страна лице, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение № 6308/17.10.2016 г., постановено по адм. д. 3448/2016 г. по описа на АССГ е осъдена КЕВР да заплати на В. К. сумата 10604,10 лв., представляваща обезщетение по чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител за период от шест месеца - от 11.03.2014 г. до 11.09.2014 г., заедно с лихва за забава върху тази сума за периода от 23.02.2016 г. до 01.04.2016 г. в размер на 115,11 лв., ведно със законната лихва за забава, считано от 01.04.2016 г. до окончателното изплащане на главницата. Със същото решение е отхвърлен друг иск, предявен от В. К. против КЕВР, но в тази част следва да се приеме, че решението не е обжалвано при липса на касационна жалба от В. К., за която е неблагоприятна и при изявлението на стр. първа от касационната жалба, че се споделят мотивите на АССГ относно неоснователността на основния иск. На практика от изложението в касационната жалба е възможно да се обоснове извод, че се оспорва само размера на уважения частичен иск, но при изрично описание, че се обжалва цялото съдебно решение с неясно искане, коригиране на паричната сума и обстоятелството, че размерът на главницата оказва влияние върху размера на акцесорните претенции, настоящият съдебен състав намира, че следва да бъде извършен касационен контрол върху тази част от съдебния акт, с който КЕВР е осъдена да заплати парични суми. АССГ е приел, че КЕВР дължи обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл за периода 11.03.2014 г. - 11.09.2014 г., защото това са шестте месеца, които непосредствено следват издаването на отменената заповед за прекратяване на служебното правоотношение на В. К.. С отмяната на заповедта за незаконно уволнения служител възниква правото да получи обезщетение по реда на цитирания текст за периода, през който не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца. Когато част от обезщетението вече е изплатено, служителят има право на разликата до пълния размер, съобразно изискванията на закона. Настоящият съдебен състав споделя този правен извод, който съответства на действителния смисъл на закона и предназначението на обезщетението за оставане без работа. Този извод е в синхрон и с установената съдебна практика по приложение на ЗДСл, включително и на Кодекса на труда при сходни казуси. При определяне размера на обезщетението решаващият съд се е съобразил с размера на основната заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно, като изчислената сума за период от шест месеца е намалена със сумата, получена от В. К. по трудово правоотношение с "Дитекс- СМ" ООД. Конкретните стойности са изчислени от вещо лице въз основа на събраните по делото доказателства и съдът е възприел втория вариант на заключението на съдебната експертиза. Настоящият съдебен състав намира, че този вариант от заключението на вещото лице съответства напълно на разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, в който е предвидено при изчисляване на обезщетението за оставане без работа да се съобрази периода, през който служителят е останал без работа, респективно е бил назначен на друга държавна служба с по-ниска заплата или е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък размер, в които случаи той има право на разликата в заплатите или на разликата между заплатата и възнаграждението, изчислени въз основа на основната заплата, съответно основното възнаграждение. В случая е налице получаване на възнаграждение за друга работа в по-нисък размер, което е съобразено и е определена само разликата между него и основната заплата по служебното правоотношение за този период като елемент от присъденото обезщетение. По отношение периода от време, през което В. К. е била временно неработоспособна липсва законово основание да бъде изключван от времето, през което служителят е останал без работа. В частта, в която е определена лихва за забава върху присъденото обезщетение, съдебният акт също е законосъобразен и съобразен с т. 4 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. на Върховния касационен съд, ОСГК. Поради всичко изложено настоящият съдебен състав приема, че оспореното решение на АССГ е валидно, допустимо и правилно като не са налице предвидените в чл. 209, т. 3 от АПК основания за неговата отмяна, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. По водене на делото пред касационната инстанция В. К. е направил разноски в размер на 500 лв., които с оглед изхода на спора, направеното искане и липсата на възражение за тяхната прекомерност следва да бъдат присъдени в тежест на КЕВР. По тези съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение,