Решение № 1207 от 27.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5202/2007 г.

Решение № 1207 от 27.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5202/2007 г., II г. о., докладчик съдията Василка Илиева Производството е по § 2, ал. 3 от ПЗРГПК във вр. с чл. 218а, ал. 1, б. "б" ГПК /отм./. Образувано е по касационна жалба на ответника Ц. К. С. срещу въззивно решение № 96 от.04.2007 год. по гр. д. № 1794/06 год. постановено от Софийски апелативен съд, с което е отменено първоинстанционното решение на СГС-11 състав по гр. д. № 2118/05 год., в частта за отхвърляне на иска с правно основание чл. 59 ЗЗД за разликата от 17 524,95 лв. до пълния размер от 31 093,62 лв. и за периода 12.12.2001 г. - 31.03.2003 год., както и в частта относно началната дата на присъденото обезщетение за забава и в частта за разноските и вместо това ЦКС е осъден да заплати обезщетение за ползване без основание още 13 568,67 лв. за периода 12.12.2001 год. -31.03.2003 год., ведно със законната лихва както следва: за сумата 4 640 лв., считано от датата на предявяване на иска 30.06.2004 год., а за сумата 26 453,62 лв., считано от 15.12.2004 год. до окончателното плащане на сумите. В жалбата са изложени оплаквания за материална незаконосъобразност на обжалваното решение-касационни основания по чл. 218б, ал. 1, б. "в"ГПК. Твърди, че не е приложен правилно материалния закон относно възражението за давност по отношение на увеличението на иска, което е довело до неправилен извод относно началния момент на обезщетението за забава. Освен това съдът не е отчел различията при индивидуализиране на процесния имот по нот. акт № 170/94 год. и решението на ВКС по гр. д. № 1103/2002 год. на IV г. о. Моли за отмяната му и отхвърляне на исковете или алтернативно връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. Претендира разноски. В срока по чл. 218г ГПК не е постъпило писмено възражение от ответника по касация. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира касационната жалба за процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт на въззивна инстанция, но разгледана по същество - неоснователна. Обжалваното решение е валидно, процесуално допустимо и постановено при напълно изяснена фактическа обстановка. Въззивният съд е констатирал, че ищецът Т. И. К. е един от наследниците на акционерите на "Б." АД и е съсобственик на 94 % на основание чл. 2, ал. 3 ЗВСОНИ от процесния недвижим имот, а именно 868/8000 ид. ч. от застроено и незастроено дворно място с площ от 8 000 кв. м., нанесено в кадастрален лист № Г с площ от 9 200 кв. м. в землището на с. К., гр. С. и представляващо част от имот пл. № 15, заедно с построената в него двуетажна масивна фабрична сграда и тавански етаж, пристройка и навес. От датата на възстановяване на собствеността - 25.02.1992 год. по чл. 2 ЗВСОНИ до изваждането му от имота на 31.03.2003 год. ответникът - касатор е ползвал имота. За да достигне до този извод съдът е приел, че упражняваната от ответника - фактическа власт е за удовлетворяване на неговите непосредствени лични нужди, позовавайки се на отразеното в протокола за въвод, а именно намерените движими вещи в производственото хале. При определяне на размера на дължимото обезщетение за ползване на имота е взел предвид обстоятелството, че при извършване на въвода е намерено самонастанило се семейство, ползващо една стая от процесния имот и е приспаднал тази сума. По направеното възражение за давност е приел, че по отношение на новопредявената част давността не се прекъсва с предявяване на исковата молба, а прекъсването е от датата на подаване на молбата по чл. 116 ГПК. Приел е за неоснователно твърдението на ответника - касатор за придобиване чрез давностно владение, започнало преди реституцията и продължило до 2001 год. на 6% от имота държавна собственост, поради което нормата на чл. 31, ал. 1 ЗС е неприложима в настоящия случай. При така изяснената фактическа обстановка съдът е уважил иска и за периода 12.12.2001 год. - 31.03.2003 год. и е присъдил законна лихва върху дължимата сума, отчитайки увеличението на иска и възражението за давност. Изложените в настоящата касационна жалба оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон са неоснователни. Съдът е приложил правилно закона, като е приел, че ответникът-касатор не е съсобственик с Т. К. на процесния имот и разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ЗС е неприложима, позовавайки се на чл. 220, ал. 1 ГПК и чл. 86 ЗС имайки предвид влязлото в сила съдебно решение на СГС по гр. д. № 1853/2000 год. Направеното изменение на иска чрез неговото увеличение в първоинстанционното производство е допустимо, а за неговата допустимост съдът се произнася с определение, за да се внесе яснота относно предмета и страните по делото. Действително съдебната практика е константна относно това, че по отношение на увеличението на размера на иска следва да се отчита, че в този размер претенцията се счита за предявена /с оглед срока за погасяване на вземането по давност/ от датата на подаване на молбата за изменение - 15.12.2004 год. и към този момент се съобразява дали е изтекъл давностния срок. В настоящия случай искът за увеличението на размера е погасен по давност за периода 01.07.1999 год. - 15.12.1999 год., както е приел и въззивния съд. Именно и от тази дата - 15.12.2004 год. е изискуемостта на вземането за забава по отношение на увеличения размер на обезщетението. Позоваването на различията при индивидуализиране на процесния имот по нот. акт № 170/94 год. и решението на ВКС по гр. д. № 1103/2002 год. на IV г. о. е ирелевантно към предмета на спора. По изложените съображения въззивното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Разноски не се дължат на касатора с оглед изхода на спора. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение