Решение № 318 от 31.05.2010 г. на ВКС по н. д. № 252/2010 г.

Решение № 318 от 31.05.2010 г. на ВКС по н. д. № 252/2010 г., III н. о., НК, докладчик съдията Павлина Панова Производството пред ВКС е по реда на чл. 420, ал. 2, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на осъдения Г. С. И. за възобновяване на ВНОХД № 4/2010 г. по описа на Апелативен съд - гр. Велико Търново и изменение на постановената по него присъда в пункт 3 и пункт 4, като деянията по тях бъдат преквалифицирани от престъпления по чл. 313, ал. 2 от НК в такива по чл. 255, ал. 4 пр. 1 вр. ал. 1, т. 2 от НК и по отношение на тях бъде приложен закона за давността, като наказателното производство бъде прекратено. В искането на осъдения се изтъкват доводи за допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК - нарушение на материалния закон, тъй като съдът е признал осъдения за виновен в извършване на две престъпления по чл. 313, ал. 2 от НК, въпреки че те са извършени при идентични фактически обстоятелства с останалите престъпления, които са квалифицирани по друг материален закон - този по чл. 255 от НК. За последните съдът е приложил закона за давността и е прекратил наказателното производство, докато поради обстоятелството, че за престъплението по чл. 313, ал. 2 от НК се предвижда по-тежко наказание от това по чл. 255, ал. 4 вр. ал. 1, т. 2 от НК, подсъдимият не е могъл да се ползва от давността, независимо, че като общественоопасен резултат престъпленията по чл. 313, ал. 2 от НК са по-леки от тези по чл. 255 от НК. Моли се съдът да извърши преквалификация на престъпленията по чл. 255 от НК и след като приложи закона за давността спрямо тях, да прекрати наказателното производство. Сочи се също така, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 23 от НК, тъй като на това основание му е наложил глоба в размер на 250 лева, каквато не му е била наложено поотделно за никое от престъпленията, за които той е бил признат за виновен. За двете престъпления по чл. 313, ал. 2 от НК му е била наложена глоба от по 200 лева за всяко от тях, докато глоба в размер на 250 лв. му е била наложена за престъплението по п. 2 от въззивната присъда, за която е приложен закона за давността и производството е било прекратено. Пред Върховния касационен съд защитникът на осъдения поддържа искането с изложените в него съображения. моли съдът да отчете влизането в сила на по-благоприятен закон за подсъдимия по отношение на престъплението по чл. 313, ал. 2 от НК и да приложи именно него. Представителят на ВКП намира искането на осъдения за неоснователно, тъй като според него не са допуснати нарушения, които да са основания за възобновяване на делото. Счита, че наказанието глоба по чл. 23 от НК е правилно наложено, а искане за прилагане на нов по-благоприятен закон следва да се прави само до влизане на присъдата в сила, което в настоящия случай не е налице. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: Искането за възобновяване, депозирано от осъдения Г. И. е процесуално допустимо. То е направено в шестмесечния срок по чл. 421, ал. 1 от НПК, поради което следва да бъде разгледано по същество. Искането е частично основателно. С присъда № 681, постановена на 14.11.2008 г. по НОХД № 244/2004 г. по описа на РС - гр. Плевен, подсъдимият Г. И. е бил признат за виновен в това, че е избегнал плащане на данъчни задължения в големи размери - ДОД на стойност 7319,58 лв., като е потвърдил неистина в данъчна декларация, подадена по реда на ЗДОД в ТДД - Плевен по чл. 13 от ЗДОД за 1997 г., но на осн. чл. 305, ал. 5 от НПК не му е наложил наказание за деянието по чл. 255, ал. 1 от НК. Признал е подсъдимия за невинен и го е оправдал по обвинението по чл. 257 вр. чл. 255 от НК. Признал е подсъдимият за виновен в това, че в периода 09.04.1997 г. - 05.06.1997 г. с цел избягване на плащането на данък добавена стойност затаил истина в две писмени декларации по ЗДДС при условията на продължавано престъпление, поради което на осн. чл. 313, ал. 2 вр. чл. 26 от НК му е наложил наказание глоба в размер на 250 лв. Признал го е за виновен и в това, че в писмени декларации, подадени съответно на 09.04.1999 г. за 1998 г. и на 11.04.2001 г. за 2000 г. по ЗДОД е затаил истина с цел избягване плащането на данък общ доход, поради което и на осн. чл. 313, ал. 2 от НК за всяко от тях му е наложил наказание от по 200 лв. глоба. На осн. чл. 23 от НК съдът е наложил най-тежкото от наказанията - глоба в размер на 250 лв. Подсъдимият е бил признат за виновен и за престъпление по чл. 227б, ал. 1 от НК, като на осн. чл. 78а от НК му е наложил административно наказание глоба в размер на 500 лева. С присъда № 30, постановена на 08.02.2010 г. по ВНОХД № 4/2010 г. Великотърновският апелативен съд е признал подсъдимия за виновен в престъпление по чл. 255, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26 от НК по отношение на деянията, осъществени на 09.04.1997 г. и на 05.06.1997 г., оправдал го е по обвинението за престъпление по чл. 313, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 от НК и на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК е прекратил производството по делото поради изтекла абсолютна давност по отношение на тази правна квалификация на деянията. Потвърдил е присъдата в останалата й част. Доводът, съдържащ се в искането за възобновяване, касаещ допуснато съществено нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НК - нарушение на материалния закон, с оглед неправилното приложение на разпоредбата на чл. 23 от НК, е основателен. С въззивната присъда съдът е преквалифицирал деянието, осъществено в периода 09.04.1997 г. - 05.06.1997 г. от престъпление по чл. 313, ал. 2 вр. чл. 26 от НК в престъпление по чл. 255, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26 от НК и е приложил закона за давността, поради което на осн. чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК е прекратил наказателното производство в тази му част. За това престъпление обаче първоинстанционният съд е бил наложил на подс. И. наказание глоба в размер на 250 лв. Въззивният съд не е отменил това наказание, въпреки че е прекратил производството по давност. По този начин той е лишил подсъдимия от една от последиците на прилагането на института на давността - неналагането на наказание. Този пропуск е рефлектирал и върху приложението на общото наказание по делото по съвкупността от престъпления, които не са били обхванати от давността, тъй като с въззивната присъда е била потвърдена първоинстанционната такава. С нея на осн. чл. 23 от НК на подсъдимия И е било наложено общо наказание глоба в размер на 250 лв. То се е сформирало от групирането на наказанията по осъжданията за престъпленията, осъществени: в периода 09.04.1997 г. - 05.06.1997 г. /глоба в размер на 250 лв./, на 09.04.1999 г. /глоба в размер на 200 лв./ и на 11.04.2001 г. /глоба в размер на 200 лв./. След прекратяването на наказателното производство по давност за престъплението, осъществено в периода 09.04.1997 г. - 05.06.1997 г., съдът е следвало да отмени и съответното наказание, наложено за това престъпление - глоба в размер на 250 лв. Той не само че не я е отменил, но това наказание е предопределило и общия размер на наложеното наказание по съвкупността, в която иначе това престъпление не би следвало да участва. По този начин подс. И. следва да изпълни наказание за престъпление, за което наказателното производство е прекратено по давност и той не следва да бъде наказван. Този недостатък рефлектира върху правилното приложение на материалния закон, поради което и е основание за възобновяване на производството по делото. Той е отстраним в производството пред касационния съд, тъй като правилното приложение на материалния закон води до облекчаване положението на подсъдимия, на когото следва да бъде определено едно общо наказание - глоба в размер на 200 лева. Второто искане, направено от защитата е частично основателно, макар и не по съображенията, които са изложени. Въззивният съд е приложил правилния материален закон за престъпленията, осъществени от подсъдимия на 09.04.1999 г. и на 11.04.2001 г. Не са били налице основания за преквалификацията им от такива по чл. 313, ал. 2 от НК в престъпления по чл. 255, ал. 4 вр. ал. 1, т. 2 от НК. Великотърновският апелативен съд е изложил подробни и убедителни съображения защо не е приел аргументите на защитата, направени в същата насока и пред него. Обосновката на въззивната инстанция е правилна и почива на законосъобразното интерпретиране на материалния закон. Подсъдимият не би могъл да постигне преквалифициране на престъпната си дейност по предпочитания от него закон, тъй като не са налице обективните признаци на състава на престъплението по чл. 255, ал. 4 вр. ал. 1, т. 2 от НК. Макар и разпоредбата да би го ползвала като по-благоприятен закон, то подвеждането на престъпното поведение по тази норма би било възможно, само ако предметът на престъпленията възлиза на "големи размери". Както правилно е било констатирано, данъчните задължения, чието плащане е избегнал подсъдимия, не покриват този критерий към датите на извършването им. Поради това правилно е бил прието, че наказателната отговорност не би могла да се реализира по чл. 255 от НК, а по чл. 313, ал. 2 от НК. За тази правна квалификация към момента на постановяване на въззивното решение не е била изтекла абсолютната давност, поради което правилно деецът е бил наказан. Възобновяването на наказателното производство по повод констатираното нарушение на материалния закон - чл. 23 от НК, възстановява висящността на наказателното производство като цяло. К. своя последица това определя и обстоятелството, че по делото се отменя влизането в сила на въззивния съдебен акт. Това поставя въпроса за евентуалното приложение на по-благоприятен закон за подсъдимия. ВКС намира за необходимо да посочи, че произнасянето му в този аспект по второто искане на подсъдимия е възможно единствено поради възобновяването на производството поради констатиране на друго основание за това - неправилно приложение на чл. 23 от НК. В случай, че то не би било основателно, касационният съд не би могъл да се намесва в преценката на въззивния съд по отношение на приложимия материален закон, тъй като с влизане на присъдата в сила се преклудира възможността за преценяване на разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от НК. Възобновяването на наказателното производство обаче на посоченото друго основание, дава отново основание за преценяването на приложимия материален закон. На 10.04.2010 г. влезе в сила ЗИД НК /ДВ бр. 26/2010 г./. С него е предприета законодателна промяна в нормата на чл. 313, ал. 2 от НК, като наказанията са изменени, както следва - лишаването от свобода е намалено до три години, а глобата е завишена до хиляда лева. Намаляването на законовата санкция за това престъпление поставя въпроса и за преоценка на по-благоприятния закон за дееца, който безспорно се явява новият закон. Поради висящността на наказателното производство е възможно прилагането към този момент на този по-благоприятен закон съгласно нормата на чл. 2, ал. 2 от НК. На осн. чл. 81, ал. 3 вр. чл. 80, ал. 1, т. 4 и 5 от НК абсолютната давност за двете престъпления, за които подс. И. е признат за виновен, е 7 години и шест месеца. За първото престъпление тази давност е изтекла на 09.10.2006 г., а за второто - на 11.10.2008 г. С молбата си за възобновяване подс. И. е направил безусловно искане за прилагане на закона за давността /макар и по повод твърдението му за приложение на друг материален закон/, поради което касационния съд намира, че не е налице предпоставката на чл. 24, ал. 2 от НПК за продължаване на наказателното производство. Поради тези причини ВКС намира, че следва да приложи правилата за давността по възобновеното въззивно производство по отношение на престъпленията, осъществени на 09.04.1999 г. и на 11.04.2001 г. Правилното приложение на материалния закон изисква прилагането на по-благоприятния закон за престъпленията по чл. 313, ал. 2 от НК, който във връзка с чл. 2, ал. 2 от НК се оказва актуалният такъв /ДВ. бр. 26/2010 г./, тъй като съгласно неговите правила, деецът не следва да бъде наказан, а наказателното производство следва да бъде прекратено. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че е налице соченото основание за възобновяване на наказателното дело - допуснато е съществено нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. С оглед изложеното и на осн. чл. 425, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение