Решение № 108 от 22.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 813/2010 г.

Решение № 108 от 22.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 813/2010 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Марио Бобатинов Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Д. М. от г. Н. срещу въззивното решение от 10.03.10 г. по г. д. № 15/10 г. на АС-г. Б., с което е оставено в сила първоинстанционното решение от 16.11.09 г. по г. д. № 331/09 г. на ОС-г. Б.. С последното е отхвърлен предявеният от касатора на основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК установителен иск за признаване за установено по отношение на ответника по иска М. Х. Т. от г. А. вземането на ищеца А. Д. М. от г. Н. по издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 43/09 г. на РС-г. Н. за сумата общо от 73845 евро, за която М. Х. Т. от г. А. е издал запис на заповед/ЗЗ/ от 28.02.08 г. за сумата 13 755 евро с падеж 15.03.09 г. и ЗЗ от 27.03.08 г. за сумата 60 090 евро с падеж 27.09.08 г. и мораторна лихва възлизаща общо на 4769.37 евро. В касационната жалба се инвокират оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост/чл. 281, т. 3 ГПК/. С определение № 161/16.03.11 г. е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос може ли и в кои случаи да бъде уважен предявен от ремитента установителен иск без да има породено каузално правоотношение между страните по ефекта. Касационната жалба е процесуално допустима-подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, постановен на основание чл. 258 и сл. ГПК в рамките на едномесечния преклузивен срок по чл. 283 ГПК. ВКС-ТК след анализ на представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, становищата страните, както и релевираните в касационната жалба отменителни основания по смисъла на чл. 281 ГПК приема следното: За да отхвърли така предявеният установителен иск въззивният съд в съобразителната част на решението, чиято отмяна се иска е приел, че ищецът по делото-поемател по процесните ЗЗ не е установил съществуване на каузално заемно правоотношение между страните. Обуславящият изхода на делото материалноправен въпрос от значение за правилността на решението е може ли и в кои случаи да бъде уважен предявен от ремитента установителен иск без да има породено каузално правоотношение между страните по ефекта. От данните по делото се установява, че между страните изобщо не е възникнало каузално правоотношение, а наличие на такова не се поддържа и от ответника по иска М. Х. Т.. Ищецът по иска, имащ качеството на поемател/ремитент/ по процесните ЗЗ също не твърди, че е налице каузално правоотношение между него и издателя на ЗЗ-вж. молба-уточнение на иска вх. № 12896/8.10.09 г. и молба-изменение на искането/л. 40, 41/. Предвид обстоятелството, че с влязло в сила определение № 683/9.11.09 г. по ч. т. д. № 752/09 г. на ВКС-ТК, което е приложено по делото е прието, че двата процесни ЗЗ с оглед разпоредбата на чл. 535 ТЗ са редовни от външна страна, то тези менителнични ефекти са валидни и се явяват годно несъдебно изпълнително основание. Ето защо осъществяваната от решаващия съд проверка на вземането, предмет на процесните ЗЗ следва да бъде ограничена единствено в рамките на въведените от длъжника абсолютни менителнични възражения. Това е така защото както вече се посочи нито ищецът, нито ответника в конкретния случай твърдят, респ. установяват наличие на каузално правоотношение между страните. В този смисъл е не само трайно установената съдебна практика, обективирана в решение № 666/6.12.07 г. по т. д. 387/07 г. на ВКС, ТК, но и задължителната съдебна практика, израз на която са постановените по реда на чл. 290 ГПК решения № 143/12.04.11 г. по т. д. 634/09 г. и решение по т. д. № 901/09 г. на ВКС-ТК. Ответникът по иска-издател по процесните ЗЗ не е въвел абсолютни менителнични възражения, а именно възражения за унищожаемост, обосноваващи пороци във волята му. Въведеното от него възражение за нищожност на ефектите е неоснователно, тъй като както вече се посочи те са признати за редовни от външна страна с влязло в сила определение на ВКС. Като не е съобразил горното въззивнят съд е постановил неправилно решение. Изложеното налага извода, че следва да бъде отменено въззивното решение от 10.03.10 г. по г. д. № 15/10 г. на АС-г. Б. и оставеното с него в сила първоинстанционното решение от 16.11.09 г. по г. д. № 331/09 г. на ОС-г. Б. и вместо него следва да бъде постановено друго, с което да се признае за установено по отношение на длъжника М. Х. Т., че дължи на ищеца А. Д. М. от г. Н. по издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 43/09 г. на РС-г. Н. общо сумата от 73845 евро, за която М. Х. Т. от г. А. е издал запис на заповед/ЗЗ/ от 28.02.08 г. за сумата 13 755 евро с падеж 15.03.09 г. и Запис на заповед от 27.03.08 г. за сумата 60 090 евро с падеж 27.09.08 г. и мораторна лихва възлизаща общо на 4769.37 евро, както и законна лихва върху главницата от 73845 евро, считано от датата на издаване на заповедта за изпълнение 2.02.09 г. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца по делото следва да бъдат присъдени 19327 лв. съдебни разноски за всички съдебни инстанции. Водим от горното ВКС-ТК