Решение № 7210 от 14.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2869/2019 г.

Решение № 7210 от 14.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2869/2019 г., VII о., докладчик съдията Христо Койчев Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на "Метромедия груп" ЕООД Бургас, представлявано от М. Добрев срещу Решение № 2401/18.12.2018 г., на Административен съд – Бургас, постановено по административно дело № 2449/2017 г. С обжалваното решение съдът отхвърля жалбата на дружеството срещу решение по точка 2. 168 от протокол № 16631/26.06.2017 г. на УС на АПИ София с което е обективиран отказ за преиздаване по реда на чл. 17б от Наредбата за специално ползване на пътищата на разрешение № 2727/4.11.2008 г., чрез експлоатация на рекламно съоръжение, изградено на път I-9 "Варна-Бургас", километър 205+164-ляво /км. 205+170 ляво по разрешение за специално ползване на пътищата/, чрез експлоатация на рекламно съоръжение № 2772/4.11.2008 г. и е осъдено дружеството да заплати на АПИ сума в размер на 300 лв., разноски по делото. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Неправилно съдът приема, че актът е издаден от компетентен орган. Позовава се на чл. 21а, ал. 1 – 4 от Закона за пътищата (ЗП) и сочи, че оспореното решение, което Управителният съвет на Агенция "Пътна инфраструктура" е упълномощил председателят на Управителният съвет да подпише, е взето с участието на двама от тримата членове на съвета, което противоречи на чл. 21в, ал. 3 ЗП. Не е налице заповед на министъра на регионалното развитие и благоустройството за заместване на отсъстващия член на съвета съобразно чл. 12 от Правилника за структурата, дейността и организацията на работа на Агенция "Пътна инфраструктура" (Правилника). Неправилен счита изводът на съда за спазване на изискванията за форма на оспорения акт. Съдът не е отчел нарушенията на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. За неправилно е прието и посоченото от съдът, че обжалваният акт е издаден при правилно приложение на материалните норми залегнали в Наредбата за специалното използване на пътищата. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорения акт. Претендират се и разноски за две инстанции. Ответникът по касационната жалба – Управителният съвет на Агенция "Пътна инфраструктура", чрез процесуален представител в писмен отговор, счита същата за неоснователна. Сочи се, че обжалваното решение е правилно, като постановено в съответствие с материално-правните норми. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът правилно е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното решение съдът приема от правна страна, че с разрешение за специално ползване на пътища чрез експлоатация на рекламно съоръжение № 2727/4.11.2008 г., издадено от Изпълнителния директор на Агенция "Пътна инфраструктура" е разрешено на дружеството-жалбоподател да експлоатира рекламно съоръжение в обхвата на път I-9, километър 205+170-ляво, с площ на РС – 12 кв. м. Със заявление вх. № 53-00-722/19.06.2017 г., до Директора на ОПУ-Бургас дружеството е поискало преиздаване на 7 бр. разрешения, между които и процесното. Видно от констативен протокол № 290/26.06.2017 г., съставен от служители при ОПУ-Бургас, РС се намира на път I-9 "Варна-Бургас" към 205+164 ляво /километрично положение 205+170 ляво по РЕ № 2727/4.11.2008 г. /, като РС не ограничава видимостта на сигнализацията с пътни знаци, но отстои на 52 м. от пътно кръстовище при км. 205+216 и на отстояние 69 м. от съседно РС, изградено на км. 205+095 ляво. Въз основа на така издаденият констативен протокол е издаден и отказ за преиздаване на разрешение за експлоатация № 2727/4.11.2008 г., като е посочено, че РС не отговаря на изискванията на чл. 15, ал. 1, т. 2 и т. 5 от НСП. Изпратено е и писмо изх. № 53-00-4724/26.06.2017 г., до дружеството от Председателя на УС на АПИ с което го уведомяват, че му се отказва преиздаване на разрешението за специално ползване. В хода на съдебното производство са допуснати съдебно-техническа и допълнителна такава експертизи като от тях съдът е установил, че процесното РС отстои на 53 м. от кръстовището при км. 205+216 ляво на пътя "Варна-Бургас", а така също че изграденото РС, цитирано в посоченият по-горе констативен протокол не съществува на място; в. л. още сочи, че път I-9 "Варна-Бургас" в участъкът от светофарно регулирано кръстовище до процесното РС не попада в урБанизирана територия; РС отстои на 5. 20 м. от ръба на пътната настилка, като попада в обхвата на пътя; налице е и поставено РС на 154 м., след процесното, като то не е отразено в схемата и може да се отнесе към табела. Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че индивидуален административен акт не е уведомителното писмо на председателя на Управителния съвет на Агенция "Пътна инфраструктура", а решението на Управителния съвет от 26.06.2017 г. по т. 2. 168. Решението е взето от компетентен орган, в надлежен състав и при необходим кворум, в исканата от закона форма като мотивите на акта са изложени в уведомителното писмо от 26.06.2017 г. При издаването на акта не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила. Производството е започнало по искане на адресата на акта, поради което не е налице нарушение на чл. 26 АПК, а актът е издаден след извършена проверка, поради което не е налице и нарушение на чл. 35 АПК. Съдът приема, че актът е и материално законосъобразен. Искането за подновяване на разрешението е подадено в срок, но рекламното съоръжение не е разположено в съответствие с изискванията на чл. 15, ал. 1, т. 2 от Наредбата – намира се на по-малко от 500 м. от кръстовище, поради което и в съответствие с разпоредбата на чл. 16, ал. 1, изречение 1 от Наредбата органът правилно е отказал преиздаване на разрешение за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на рекламно съоръжение. По отношение на второто основание а отказ – РС е разположено на по-малко от 200 м. от следващо РС е приел, че тъй като това рекламно съоръжение, видно от заключението по първоначалната СТЕ, е демонтирано, то не е налице нарушение по чл. 15, ал. 1, т. 5 от НСПП. Въз основа на горното съдът прави извод за законосъобразност на оспорения акт и отхвърля жалбата. Изводът на съда е правилен. Доводите на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение поради нарушение на материалния закон са свързани с преценката на съда за валидността на оспорения акт, за спазването на административнопроизводствените правила и за липса на материалноправните предпоставки за преиздаване на разрешителното. По доводите за нищожността на оспорения акт: Експлоатацията на рекламно съоръжение, поставено в обхвата на пътя, е специално ползване на пътя, което с оглед на чл. 18, ал. 1 ЗП се разрешава от собственика на пътя или от администрацията, която го управлява. Съгласно чл. 26, ал. 3 ЗП разрешението за специално ползване на пътя чрез експлоатация на рекламно съоръжение в обхвата на пътя и ограничителната строителна линия се разрешава от Управителния съвет на агенцията или от упълномощено от съвета длъжностно лице от агенцията за републиканските пътища. Идентична по съдържание е и разпоредбата на чл. 5, ал. 1, т. 1 от Наредбата, а чл. 6, ал. 2 от Наредбата изрично сочи, че компетентен да постанови отказ за издаване на разрешение за специално ползване на пътя е органът, компетентен да издаде разрешението. Следователно, законът изрично определя органът, компетентен да издаде отказ за специално ползване на пътя и това е Управителният съвет на Агенция "Пътна инфраструктура". Безспорно е, че законодателят е предоставил на Управителния съвет възможността да делегира тази своя компетентност на длъжностно лице от агенцията, но за да е налице делегация на компетентност е необходимо да е налице изрично волеизявление на Управителния съвет с точно посочване на делегираното правомощие. Възложеното задължение на председателя на Управителния съвет да подпише съобщенията до адресатите на решенията на съвета за отказ от издаване на разрешение не е делегиране на правомощие да се издаде разрешение, съответно отказ, за специално ползване на пътищата. А избраният от Управителния съвет изказ на приетото решение – "одобрява проект на писмо за отказ", не може да промени същността на взетото решение, а именно - отказ от издаване на разрешение за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на рекламно съоръжение, т. е. индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК. За да бъде валидно решението на компетентния орган – Управителният съвет, е необходимо да е взето не само в рамките на неговата материална компетентност, но и при спазване на нормативно установените изисквания за формиране на валидно решение на колегиалния орган, т. е. при спазване на изискванията за кворум и мнозинство. Кворумът определя изискванията, при които колегиален орган може валидно да функционира като орган, а мнозинството определя изискванията, при които валидно функциониращият колегиален орган може да взема валидни решения. Законодателят не е регламентирал изрично изисквания за кворум, при който валидно може да функционира Управителният съвет. Изисквания е поставил единствено към начина на вземане на решения – с мнозинство от неговите членове, съгласно чл. 21в, ал. 3 ЗП. Регламентирайки по този начин изискванията за вземане на решение – не от присъстващи на заседанието членове на колегиалния орган, а от членовете на съвета – съобразявайки броя на лицата, които формират органа, законодателят фактически е установил и изискването към кворума. Тогава, когато двама присъстващи на заседанието членове на съвета постигнат съгласие по даден проект за решение, тъй като те представляват мнозинството от членовете на съвета, решението ще бъде валидно. Но тогава, когато двама присъстващи на заседанието членове на съвета не постигнат съгласие по даден проект на решение очевидно няма да е налице решение, тъй като мнозинството от членовете на съвета няма да са постигнали съгласие. В случая, видно от доказателствата по делото, на заседанието, на което е взето оспореното решение, са присъствали двама от тримата членове на съвета и решението е взето с мнозинство от членовете на съвета в съответствие с чл. 21в, ал. 3 ЗП. Вярно е, както твърди касаторът, че съгласно чл. 12 от Правилника министърът на регионалното развитие и благоустройството определя, при отсъствие на председателя или на някой от другите двама члена на съвета, с нарочен акт лице, което да упражнява правомощията им "за всеки конкретен случай". Но в случая правомощията на отсъстващия член на съвета не са упражнявани от никого – присъствалият на заседанието секретар не е упражнил функции на член на съвета. А постигнатото от двамата присъствали членове на съвета съгласие по предложения проект на решение прави ненужно оправомощаването от министъра на регионалното развитие и благоустройството на лице, което специално да изпълнява правомощията на отсъстващия член на съвета. Такова би било необходимо, ако двамата присъстващи члена на съвета не бяха постигнали съгласие, тъй като без участието на третия член на съвета решение в съответствие с изискванията на чл. 21в, ал. 3 ЗП не би могло да бъде взето. Доводите на касатора за нищожност на оспорваното решение се градят на приемането, че решенията си Управителният съвет взема с мнозинство, но без да отчита съдържанието на релевантната разпоредба – чл. 21в, ал. 3 ЗП, в неговата цялост, а именно, че мнозинството се формира от членовете на съвета, не от присъстващите на съответното заседание. При това законодателно решение решението на Управителния съвет, което е взето на заседание, на което присъстват двама от тримата негови членове, е взето от валидно функциониращ орган, като самото решение също е валидно, тъй като е взето с мнозинство от членовете на съвета. Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение поради неправилно приложение на материалния закон във връзка с преценката на съда за валидността на оспорения акт са неоснователни. Съдът правилно е приел, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, поради което е валидно. По отношение довода за не спазване на изискванията за форма и на административнопроизводствените правила: Касаторът счита за неправилен изводът на съда за съответствие на акта с изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Доводите на касатора са за липса на наименование на акта и за липса на фактически и правни основания. Съгласно чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК всеки индивидуален административен акт следва да съдържа фактически и правни основания. Видно от оспорения акт – т. 2. 168 от протокола на заседанието на Управителния съвет, той не съдържа нито фактически, нито правни основания. Но както обосновано приема и съдът, мотиви – фактически и правни, са изложени в документа, с който на касатора е съобщен оспорения акт, като по този начин не се лишава адресата на акта от възможността да осъществи защитата си, както и съда от възможността да извърши контрол за законосъобразност, тъй като мотивите на акта са достигнали до адресата заедно със самия акт. Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на изводите на съда за спазване от органа формата на акта са неоснователни. По отношение доводите за неправилна преценка от съда за материалната законосъобразност на акта: Касаторът сочи, че е неприложима разпоредбата на чл. 15, ал. 1, т. 2 от НСПП тъй като тя обхваща само рекламни съоръжения които са в обхвата на пътя, а процесното е в обслужващата зона и за него е приложима нормата на чл. 15, ал. 1, т. 2а от НСПП, която гласи, че РС в обслужващата зона на пътя отстои не по-малко от 500 м., преди пътни възли и кръстовища и 100 м. след тях – за всички републикански пътища и тъй като отказа за преиздаване не е на основание т. 2а от наредбата, а на основание т. 2, то отказа е незаконосъобразен. Видно от мотивите на оспорения акт отказът е постановен на основание чл. 17б, ал. 2 във вр. с чл. 15, ал. 1, т. 2 и т. 5 от Наредбата. Съгласно чл. 17б, ал. 2 от Наредбата, разрешение за експлоатация на рекламно съоръжение се издава при спазване на изискванията на чл. 15 и заплащане на дължимите такси. Член 15 от Наредбата регламентира изискванията към разрешителните за изграждане на рекламни съоръжения. Видно от разпоредбата на чл. 15, ал. 1, т. 2 от Наредбата, за да се издаде разрешение за изграждане на рекламно съоръжение в обхвата на пътя, то трябва да отстои на не по-малко от 500 м от пътни възли и кръстовища за останалите пътища. Процесното рекламно съоръжение е изградено на път I-9 "Варна-Бургас" и отстои на по-малко от 500 м от кръстовище – на 52 м. от пътно кръстовище при км. 205+216. Този факт е достатъчен, за да обоснове правилността на извода на съда за материална законосъобразност на оспорения акт. Наведените твърдения на касаторът, че процесното РС не е в "обхвата на пътя", а в "обслужващата зона" и следва да се прецени дали са налице изискванията на чл. 15, ал. 1, т. 2а от НСПП са неоснователни. Вярно е, че нормата на чл. 15, ал. 1, т. 2а от НСПП е изключение от залегналото правило в т. 2 от същия подзаконов акт, тъй като определя по-малки отстояния, касаещи РС находящи се в обслужващата зона на пътя. От неоспореното заключение на допълнителната СТЕ се установява обаче, че РС се намира в "обхвата на пътя". Това заключение не е било оспорено от касаторът и е прието от решаващият съд, като въз основа на него и на останалия събран доказателствен материал е достигнато до извод за неоснователност на жалбата. Наведените в касационната жалба съждения, че РС се намира в "обслужващата зона на пътя" не са подкрепени с доказателства и са неоснователни. Наведените доводи в защитната теза на касатора, че обхвата на пътя в ляво на участъка е 2. 50 м. от ръба на настилката, се оборва от неоспореното заключение на повторната СТЕ, където в. л. е заключил, след извършен оглед на място, че това разстояние е 9. 90 м. от ръба на настилката т. е. РС попада в зоната на пътя, а не в обслужващата зона. НСПП се прилага по отношение процесното РС тъй като то, видно отново от заключението на допълнителната СТЕ, се намира на републикански път I-9 "Варна-Бургас" и не попада в урбанизирана територия. Само и единствено, ако РС попадаше в урбанизирана територия, спрямо него следва да се прилагат разпоредбите не на НСПП, а тези на наредба, издадена от съответните общински власти и съгласувани с органите на министерство на вътрешните работи – чл. 7, ал. 2 от ППЗДвП т. е. правилно са приложени нормите на НСПП от решаващия съд по отношение процесното РС. Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на съдебното решение поради неправилност на изводите на съда за материална законосъобразност на оспорената заповед са неоснователни. По отношение второто основание на което е отказано преиздаване на разрешение за ползване на РС, правилно решаващият съд е приел, че е недоказано поради липса, при извършен оглед на место от в. л., на посоченото друго рекламно съоръжение, като това е попречило и да се установи разстоянието между двете. С оглед на горното твърдението на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение поради нарушение на материалния закон е неоснователно. Съдът правилно е преценил законосъобразността на оспорения акт във връзка с всички основания за оспорване по чл. 146 АПК и въз основа на това е направил обоснован и правилен правен извод за законосъобразност на оспореното решение. Това прави решението му правилно. При извършената, на основание чл. 218, ал. 2 АПК, служебна проверка за валидността и допустимостта на съдебното решение, съдът установи, че същото е валидно и допустимо, поради което и като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед на изхода от спора, направено от касатора искане и на основание чл. 143, ал. 4 АПК, съдът следва да осъди касатора да заплати на Агенция "Пътна инфраструктура" – юридическото лице, в чиято структура е органът – ответник, направените по делото разноски. Същите, видно от доказателствата по делото са за юрисконсултско възнаграждение, размерът на което съдът определя на 100, 00 лв. на основание чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд