Решение № 117 от 30.03.2015 г. на ВКС по н. д. № 115/2015 г.

Решение № 117 от 30.03.2015 г. на ВКС по н. д. № 115/2015 г., III н. о., НК, докладчик съдията Мая Цонева Производството е по реда на чл. 346, т. 1 и сл. от НПК. Образувано е по касационен протест от прокурор при Военно-апелативна прокуратура срещу решение № П-29/17.12.2014 г. по в. н. о. х. д. № П-33/2014 г. по описа на Военно-апелативния съд. В протеста са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК - нарушение на закона и съществено нарушение на процесуалните правила. Изразява се несъгласие с извода на въззивната инстанция за малозначителност на деянието, извършено от подс. Р. Т. Б.. Твърди се, че макар въззивната инстанция да е направила законосъобразен извод за наличието на обективните и субективни признаци на състава на престъплението по чл. 385 от НК неправилно е приела, че деянието е малозначително. Становището на прокурора за неприложимост на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК към конкретния казус е мотивирано с факта, че в инкриминирания шестмесечен период подсъдимият не се явявал на работа, но въпреки това получавал трудово възнаграждение. Наред с това се изтъква, че с оглед личността на дееца и с демонстрираното от него абсолютно незачитане на войнската дисциплина не може да се приеме, че извършеното от Б. не е общественоопасно, а с постановената оправдателна присъда ще се създаде чувство за безнаказаност у останалите военнослужещи. Като съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК се сочи липсата на убедителни съображения в подкрепа на тезата за малозначителност на деянието. Поддържа се искане решението на въззивния съд да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане, при което да се отстранят допуснатите нарушения на материалния закон и на процесуалните правила. В писмено възражение, подадено по реда и в срока на чл. 351, ал. 3 от НПК служебният защитник на подс. Р. Б. изразява становище за неоснователност на протеста. Излага доводи, че са голословни твърденията на държавното обвинение, че подсъдимият е бил уведомен за заповед № КВ-810/29.11.2012 г. и за задълженията си, произтичащи от нея. Акцентира върху извършеното впоследствие прихващане между изплатеното на Б. възнаграждение и дължимото обезщетение за прекратяване на договора за кадрова военна служба. В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа протеста по съображенията, изложени в него. Счита, че материалният закон е приложен неправилно като е прието, че деянието на подс. Б. е малозначително. Пледира решението на Военно-апелативния съд да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане. Служебният защитник на подсъдимия, адв. Н., счита, че протестът на Военно-апелативна прокуратура е неоснователен. Сочи, че Военно-апелативният съд е направил задълбочена преценка на събраните гласни и писмени доказателства и е достигнал до законосъобразни правни изводи. Моли да бъде оставено в сила въззивното решение. Подс. Р. Б. не изразява лично становище досежно основателността на касационния протест и законосъобразността на атакувания с него въззивен съдебен акт. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № П-5/23.06.2014 г. по н. о. х. д. № П-5/2014 г. Софийският военен съд е признал подсъдимия бивш редник Р. Т. Б. за невинен в това, че за времето от 08.00 часа на 11.12.2012 г. до 16.30 часа на 26.05.2013 г. отказал да изпълнява задължения по военна служба, като не се явил на работа във военно формирование поделение 34630 - Б., поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по обвинението за престъпление по чл. 385, пр. 1 от НК. С решение № П-29/17.12.2014 г. по в. н. о. х. д. № П-33/2014 г. Военно-апелативният съд е изменил първоинстанционния съдебен акт само относно основанието за оправдаване на подсъдимия, като е приел, че е налице основание за приложението на чл. 9, ал. 2 от НК. Присъдата е потвърдена в останалата и част. Върховният касационен съд намира, че протестът е основателен. Приетите от долустоящите инстанции факти, отнасящи се до качеството на подсъдимия като кадрови военнослужещ, освобождаването му от длъжността "охранител" и преназначаването му по специален щат А-916, връчването на шестмесечно предизвестие за прекратяване на договора за кадрова военна служба, уведомяването на Б. за това, че до изтичане срока на предизвестието ще се води на работа и доволствие във военно формирование 34630 - Б., както и за задължението му да се явява на работа във военното поделение по време на предизвестието и отсъствието от работното му място, са обосновали законосъобразния извод на въззивния съд за наличието на обективните и субективните признаци от състава на престъплението по чл. 385 от НК. Фактическите рамки на обвинението против подс. Б. са ограничени единствено до задължението му да се явява на работа във военното поделение и до отказа му да стори това. Ето защо Военно-апелативният съд правилно е приел, че обстоятелството, че не е било извършено връчване на длъжностна характеристика на военнослужещия и той не е бил запознат с правата и задълженията, произтичащи от преназначаването му по специален щат, не води до несъставомерност на деянието. Задължението на подсъдимия да се яви на работа е част от войските му задължения и когато той самоволно се отклони от работното си място, отказвайки да присъства в поделението в рамките на работния ден, той явно демонстрира нежеланието си да изпълни всички свои задължения (в този смисъл и Р. № 94/2011 г. по н. д. № 710/2010 г. на II н. о.; Р. № 469/2011 г. по н. д. № 2275/2011 г. на I н. о.), т. е. осъществено е изпълнителното деяние по чл. 385, пр. 1 от НК. Този извод не се променя от обстоятелството, че на подсъдимия е било връчено предизвестие за прекратяване на договора за кадрова военна служба; без значение е и фактът, че не му е връчен срещу подпис препис от заповедта за преназначаването му на специален щат в поделение 34630, доколкото знанието му за нейното съдържание е било установено от съдилищата по фактите посредством гласни доказателствени средства. Същевременно не могат да бъдат споделени изводите на контролираната инстанция за наличието на предпоставките на чл. 9, ал. 2 от НК. До извод за малозначителност на деянието може да се стигне единствено след внимателна и точна преценка на всички обстоятелства, характеризиращи деянието - време, място и начин на извършване на същото, степен на засягане на защитените обществени отношения, личност на дееца и т. н. Именно такава цялостна оценка на правно значимите обстоятелства отсъства във въззивния съдебен акт, като правното значение на някои от тях е интерпретирано неправилно, а други не са били съобразени от Военно-апелативния съд. В атакуваното решение акцентът е поставен върху отказа за преназначаване на подсъдимия на друга длъжност, върху несигурността му относно начина, по който ще осигурява средства за препитание за в бъдеще и върху извършеното прихващане между неоснователно полученото възнаграждение и дължимото му обезщетение. Според настоящия състав на ВКС тези факти не биха могли да обосноват извод за явна незначителност на обществената опасност на извършеното от Р. Б. Въззивният съд не е извършил преценка доколко е съществувало задължение за командирите на подсъдимия да удовлетворят искането му за назначаване на посочената в рапорта му вакантна длъжност, като в същото време не е съобразено, че този отказ датира от м. април 2013 г., докато отсъствието на Б. от работа е започнало още през м. декември 2012 г. Извършената компенсация между неоснователно получените и дължимите на подсъдимия суми също не дава основание да се счита, че обществената опасност на деянието е явно незначителна, тъй като прихващането е осъществено служебно от работодателя на подсъдимия, а не по инициатива на Р. Б. Наред с това извън вниманието на въззивния съд са останали няколко обстоятелства, които също са от значение за законосъобразния извод дали деянието е малозначително или не. Във въззивния съдебен акт отсъства коментар на факта, че неизпълнението на задължението за явяване на работа обхваща практически целия шестмесечен срок на предизвестието. Не е оценено адекватно и обстоятелството, че подсъдимият нееднократно е бил приканван да се яви във военното поделение като това е сторено както в личен разговор с командира му, така и с посредничеството на негов колега, изпратен специално да посети дома му, като по този повод също са проведени няколко разговора. Не е коментирано изобщо обстоятелството, че при първия разговор между подс. Б. и свид. Ц., проведен по мобилен телефон, командирът на поделението е бил заблуден, че подчиненият му е на път и ще се яви на работното си място. Не са обсъдени и показанията на свидетелите Ж., Б. и В., отнасящи се до отказа на подсъдимия пред сградата на Военна полиция да придружи последните двама до поделението в кв. Б. Не е извършена преценка и с оглед данните за личността на подсъдимия и тези за начина на изпълнение на служебните му задължения, съдържащи се в показанията на свид. Ц. и в приложената на л. 51 от ДП служебна характеристика. Едва след като бъде извършен задълбочен анализ на всички посочени обстоятелства може да се направи законосъобразен извод относно приложимостта на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК към коментирания казус. С оглед изложеното настоящият състав на ВКС намира, че следва да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 4 от НПК като отмени решението на военно-апелативния съд и върне делото за ново разглеждане от друг състав за отстраняване на допуснатото нарушение на материалния закон. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 вр. ал. 3, т. 3 от НПК Върховният касационен съд