Решение № 4957 от 20.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 3454/2016 г.

Решение № 4957 от 20.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 3454/2016 г., VI о., докладчик съдията Димана Йосифова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от заместник-министъра на здравеопазването, чрез пълномощника главен юрисконсулт С. З.-Н., против решение № 324/18.01.2016 г., постановено по адм. дело № 6483/2015 г. по описа на Административен съд С.-град. С посоченото решение съдът е обявил нищожността на заповед № РД-20-107/23.07.2014 г. на заместник - министъра на здравеопазването, с която е отказано поисканото от Е. Г. заплащане на лечение в чужбина за извършено лечение с К. Н. в Медицински център "Анадолу.", Р. Т., което производство е продължено от нейните наследници Д. Х. Г., К. Д. Г. и Х. Д. Г.; изпратил е административната преписка на министъра на здравеопазването за произнасяне съобразно указанията, дадени в решението в срок от 1 месец от влизането му в сила; и е осъдил Министерството на здравеопазването да заплати солидарно на тримата наследници съдебни разноски в размер на 1 000 лева. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По съображения, изложени в жалбата, моли решението да бъде отменено, а вместо него постановено друго, с което да бъде отхвърлена жалбата против оспорения административен акт. Ответниците по касационната жалба - Д. Х. Г., К. Д. Г. и Х. Д. Г., чрез упълномощения адв. В. Я. Х., с писмен отговор оспорват касационната жалба и искат присъждане на разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото и извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. С обжалваното решение Административният съд С.-град е прогласил за нищожна заповед № РД-20-107/23.07.2014 г. на заместник-министъра на здравеопазването, с която е отказано поисканото от Е. Г. заплащане от бюджета на министерството на извършено лечение с кибер нож на рецидивирал мозъчен тумор в Медицински център "Анадолу.", Р. Т., което производство е продължено от нейните наследници Д. Х. Г., К. Д. Г. и Х. Д. Г.. За да постанови това решение съдът е приел, че оспорената заповед се явява нищожна поради това, че е постановена в противоречие на влезли в сила съдебни актове. Според решаващият състав оспорената заповед е издадена и при неспазване на предвидената от закона форма, тъй като не са изложени мотиви във връзка с указанията, дадени в съдебно решение № 7845/12.12.2013 г. по адм. д. № 6028/2013 г. на АССГ, потвърдено с решение № 6741/20.05.2014 г. на ВАС. С. е посочил, че административният орган не е изложил мотиви защо приема за недоказано, че към момента на подаване на заявлението проведеното от Е. Г. лечение в Турция е необходимо, единствено възможно и правилно. Приел е още, че административният орган при издаване на оспорения акт отново се е позовал на чл. 1, ал. 2, т. 2 от Наредба № 12/22.11.2011 г. като е посочил единствено, че предвид хистологичната характеристика на тумора, а именно глиобластом, лечението със стереотактична хирургия не било подходящо, тъй като туморната формация нямала ясно очертани граници, каквото е изискването за успешно провеждане на кибер нож. Според съда в атакуваната заповед е посочено само, че най-подходящо било оперативно лечение за отстраняване на туморната формация и са изложени съображения без да се обсъди медицинската документация за постигнатите от проведеното лечение резултати при конкретната пациентка. Съдът е изложил мотиви и в насока, че органът се е възползвал от системното си трайно бездействие да създаде процедурен ред, по който да заплаща лечение в чужбина, когато то е вече проведено извън предвидените от Наредба № 12 от 2011 г. случаи. Настоящият касационен състав на съда намира, че така постановеното решение е правилно. От фактическа страна по делото не съществува спор, а релевантните факти и обстоятелства са правилно установени от първоинстанционния съд и отразени в мотивите на обжалваното съдебно решение. Безспорно е установено, че със жалба, вх. № 4888/25.03.2013 г., Е. С. Г. от с. М. Г., Хасковска област, е оспорила заповед № РД-22-32/04.03.2013 г. По тази жалба е било образувано адм. дело № 4855/2013 г. на Върховния административен съд. В проведеното на 10.06.2013 г. съдебно заседание този съд е установил, че оспорената от Е. С. Г. заповед е издадена от директора на Дирекция "Медицински дейности и електронно здравеопазване", упълномощен от министъра на здравеопазването, поради което с определение от същата дата е прекратил производството по делото и изпратил същото по подсъдност на Административен съд - С. град. По жалбата на Е. С. Г. в Административен съд - С. град е образувано адм. дело № 6028/2013 г., финализирано с решение № 7845/12.12.2013 г., с което оспорената заповед № РД-22-32/4.03.2013 г. е отменена, а делото е изпратено като преписка на директора на Дирекция "Медицински дейности и електронно здравеопазване", който да реши по същество искането за заплащане на проведеното вече лечение в чужбина. Изрично е посочено, че при новото произнасяне следва да се изложат подробни мотиви по същество на искането, при непозоваване на неприложимата в случая Наредба № 12 от 2011 г. /с оглед чл. 4, ал. 4 от нея/. Посочено е, че следва да се изложат съображения дали успешно проведеното по отношение на жалбоподателката в Р. Т., жизнено необходимо за нея лечение с кибер Нож, е невъзможно да бъде извършено в РБ, тъй като в заключението на профилната комисия няма мотиви в тази посока и да се отговори дали следва да бъде заплатено от бюджета на Министерството на здравеопазването, на основание чл. 82, ал. 1, т. 8 ЗЗ. Сезиран с касационна жалба, подадена от министъра на здравеопазването, Върховният административен съд с решение № 6741/20.05.2014 г. по адм. дело № 1714/2014 г. е оставил в сила решението на Административен съд - С. град. Органът обаче не се е произнесъл в срок и с жалба вх. № 12476/17.07.2014 г. до Върховния административен съд Е. С. Г. е оспорила мълчалив отказ на министъра на здравеопазването по искането й за заплащане със средства от държавния бюджет на проведеното от нея лечение с кибер нож в чужбина. По тази жалба е образувано адм. дело № 11926/2014 г. на Върховния административен съд, шесто отделение, производството по което е прекратено с определение № 11800/7.10.2014 г., с което е прието, че в случая не е налице мълчалив отказ, а освен това оправомощеното длъжностно лице - зам. - министър Ч. С. - е издал заповед № РД-20-107/23.07.2014 г., с която е отказал исканото от жалбоподателката заплащане на лечението й в чужбина и тази заповед е била съобщена на Е. С. Г. на 30.07.2014 г. с обратна разписка, но по делото няма данни дали тя е оспорила този отказ пред съда. Сезиран с частна жалба от наследниците на междувременно починалата (на 18.08.2014 г.) Е. С. Г. петчленен състав на Върховния административен съд с определение № 15584 от 19.12.2014 г. по адм. дело № 14654/2014 г. е отменил определението на тричленния и е върнал делото за продължаване на съдопроизводствените действия. За да постанови този резултат петчленният състав е приел, че: мълчаливият отказ на министъра на здравеопазването е последван от изричен - заповед № РД-20-107 от 23.07.2014 г. на упълномощения зам. -министър; в тази хипотеза подадената против мълчаливия отказ жалба следвало да се приеме като такава против изричния (отказ); в посочения смисъл била т. 8 от ППВС № 4/1976 г., като изводът се налагал и по аргумент от чл. 58, ал. 3 АПК; неподаването на самостоятелна жалба срещу последвалия изричен отказ не обосновавал извод за прекратяване на производството. Посочил е още, че компетентният съд в случая е Административен съд - С. град, на който делото следвало да бъде изпратено по подсъдност. В обжалваното в настоящето производство решение съдът е приел, че отново не са спазени указанията, дадени в посочените решения, не са изложени мотиви защо административният орган счита, че проведеното от Е. Г. лечение не следва да се заплати на основание чл. 82, ал. 1, т. 8 ЗЗдр. Предвид установените релевантни фактически обстоятелства, правните изводи на първоинстанционния съд следва да бъдат споделени като правилни. С оспорената заповед зам. -министърът, действащ по делегация, е отказал заплащане на сумата за проведеното лечение в чужбина, като без да се съобрази с дадените от съда указания относно приложимия закон, е изложил мотиви за неизпълнение на материалноправните предпоставки по чл. 1, ал. 2, т. 2 от Наредба № 12 от 22.12.2011 г. за условията и реда за заплащане на лечение на български граждани в чужбина по чл. 82, ал. 1, т. 8 от Закона за здравето. По безспорен начин е установено по делото, че с атакуваната заповед, зам. - министърът на здравеопазването не е изпълнил нито едно от указанията на ВАС, отразени в отменителното решение № 7845/12.12.2013 г. по адм. дело № 6028/2014 г. на Административния съд С. - град, потвърдено с решение № 6741/20.05.2014 г. по адм. дело № 1714/2014 г. на ВАС, да реши по същество искането на Е. С. Г. за заплащане разноските по извършеното лечение в чужбина. С. Ч. чл. 82, ал. 1, т. 8 от Закона за здравето (ЗЗдр.) извън обхвата на задължителното здравно осигуряване на българските граждани се предоставят медицински услуги, които са свързани със заплащане на лечение за заболявания по ред, определен от министъра на здравеопазването. Изразът "заплащане на лечение за заболявания" не съдържа ограничението "предстоящо лечение" и следователно в неговия обхват влизат както предстоящи лечения, така и вече проведени. Министърът на здравеопазването е овластен да определи реда, по който ще се прави заплащането и не е в рамките на неговата компетентност да стеснява обхвата на леченията по чл. 82, ал. 1, т. 8 ЗЗдр. Затова чл. 4, ал. 4 от Наредба № 12 от 2011 г. започва с израза "не се финансират по реда на тази наредба и медицинските дейности, които вече са осъществени". Щом като вече осъществените медицински дейности не се финансират по реда на Наредба № 12 от 2011 г. министърът на здравеопазването: не може да издаде отказ на основание Наредба № 12 от 2011 г.; е длъжен да определи реда, по който ще се финансират осъществените вече медицински дейности, защото само законодателят може да изключи тези дейности от обхвата на чл. 82, ал. 1, т. 8 ЗЗдр. Няма спор и че не е изпълнил указанията - при отказ да извърши заплащането, да изложи мотиви защо счита, че проведеното от нея лечение в чужбина не следва да бъде заплатено от бюджета на МЗ на основание чл. 82, ал. 1, т. 8 от ЗЗдр. и защо, същото като жизнено необходимо, което не е било възможно да бъде проведено у нас, не може да бъде заплатено, съгласно законовата норма. Също така, въпреки че в съдебните актове изрично е посочено, че Наредба № 12/2011 г. на МЗ, въз основа на която е отказано заплащането с първата заповед е неприложима, в новия административен акт зам. -министърът отново е отказал изплащането на средствата на основание чл. 1, ал. 2, т. 2 от нея. Администрацията е обвързана от съдебните решения по административни дела и в частност в настоящия случай, административният орган действа в условията на обвързана компетентност, наложена му от задължителните указания по тълкуване и прилагане на материалния закон от съда. Както се посочи по-горе, органът отново, във втората заповед не е изложил мотиви, нито по отношение различните заключения на тримата специалисти, нито защо приема, че проведеното от жалбоподателката лечение с кибер нож е неуспешно и дали същото е проведено в съответствие с международните стандарти и с доказана ефективност. Всички тези обстоятелства по смисъла на чл. 177, ал. 2 АПК са в пряко противоречие с дадените указания в решението, поради което актът се явява нищожен, както правилно е приел съдът с обжалваното решение. По изложените съображения, изводът на първоинстанционния съд за нищожност на заповед № РД-20-107/23.07.2014 г. на заместник-министъра на здравеопазването е правилен. Отделно от горното, налице е и несъответствие с целта на закона по смисъла на чл. 146, т. 5 АПК. С Конституцията на Р. Б. е възприет принципа за достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване като е предвидено, че хората с физически увреждания се намират под особена закрила на държавата и обществото. Затова всеки отказ по чл. 34, ал. 4 от Наредба № 12/2011 г. трябва да бъде мотивиран като на първо място следва да бъде съобразен с разпоредбите на чл. 51 и чл. 52 от Конституцията. Изчерпателно регламентираните критерии в Закона за здравето и в издадената въз основа на него Наредба № 12/2011 г. са задължителни за администрацията и нейните органи при разглеждане на случаите, в които се налага заплащане на лечение в чужбина със средства от бюджета на Министерството на здравеопазването и излагането на конкретни мотиви във връзка с всички основания относно заявено искане за лечение в чужбина е предпоставка за законосъобразност на издавания индивидуален административен акт. Не са налице твърдяните касационни основания за отмяна, а при извършената служебна проверка на решението съгласно чл. 218, ал. 2 АПК се установява, че същото е валидно и допустимо, като е постановено от законен състав, по допустима и редовна жалба и в рамките на претендираната съдебна защита. Поради това обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила. Разноски за производството пред настоящата инстанция не се възлагат, тъй като от ответната страна по касационната жалба не са представени доказателства за направени разноски пред тази инстанция. Разноските, които са направени пред първата инстанция, са възложени в тежест на административния орган с първоинстанционното решение. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,