Решение № 50 от 23.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3293/2019 г.

Решение № 50 от 23.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3293/2019 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК, образувано по касационната жалба на Х. Н. П. и Р. Н. П., чрез пълномощника им адв. М. М. от САК, срещу решението от 22.05.2019 г., поправено с друго от 2.06.2020, постановени по гр. д. № 9978/2018 г. на Софийски градски съд. С него, след отмяната на първоинстанционното решение от 1.02.2018 г. по гр. д. № 12229/2015 г. на Софийския районен съд в частта, в която на основание чл. 349, ал. 2 ГПК съдът е възложил в дял на Х. Н. П. делбения апартамент в [населено място] при условие, че в шестмесечен срок от влизане в сила на решението заплати на останалите съделители посочените суми за уравнение на дяловете им, ведно със законната лихва, както и в частта, в която е осъден Х. Й. Д. да заплати на другите двама съделители по 7 491. ЗЗ лв., представляващи обезщетение за ползване на процесния апартамент в периода 1.03.2012 г. – 1.03.2017 год, ведно със законната лихва от 7.03.2017 г., на основание чл. 31, ал. 2 ЗС и по 731. 01 лв., представляващи обезщетение за забава върху главницата, като вместо това е постановил друго, с което делбеният имот, представляващ апартамент в [населено място], [улица], вх. "А", ет. 3, със застроена площ 66. 5 кв. м. е изнесен на публична продан и са отхвърлени предявените от Х. Н. П. и Р. Н. П. срещу Х. Й. Д. искове по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на по 7 491. ЗЗ лв., представляващи обезщетение за ползване на апартамента в периода 1.03.2012 г. – 1.03.2017 г., ведно със законната лихва от 7.03.2017 г. и по 731. 01 лв., представляващи обезщетение за забава върху главницата. Със същото въззивно решение е потвърдено първоинстанционното в частта му, с която е изнесен на публична продан втория делбен имот – двуетажна жилищна сграда в [населено място], [община]. Касаторите излагат съображения за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон, с молба за отмяната му и вместо това съдебната делба се извърши чрез възлагане на апартамента в дял на съделителя Х. П., а дяловете на другите двама съделители се уравнят с поставяне на реален дял от другия делбен имот с оглед възможността такива да се обособят, респ. поради заявеното от Р. П., че не желае имот в натура, нейният дял да бъде уравнен в пари. Касаторите искат ответника Х. Д. да бъде осъден да им заплати претендираните обезщетения по чл. 31, ал. 2 ЗС в размерите, установени от приетата експертиза, както и направените по делото разноски. Ответникът по жалбата Х. Й. Д., чрез адв. К. оспорва същата и иска въззивното решение да се остави в сила. С определение № 26 от 18.01.2021 г. Върховният касационен съд е допуснал касационното обжалване на въззивното решение по подадената касационна жалба, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият от релевантните за спора въпроси е този за спазване на основния принцип на чл. 69, ал. 2 ЗН - всеки от съделителите при възможност да получи своя дял в натура. Както е прието в посочената съдебна практика /решение № 60 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 534/2009 г. на І г. о. и решение № 224 от 21.11.2016 г. по гр. д. № 2378/2016 г. на І г. о., ВКС/, този принцип намира приложение във всички случаи, при които броят на съделителите е равен или по-малък на броя на допуснатите имоти, а ако същите са поделяеми - на обособените дялове от тях, т. е. предполага излагане на съображения в този смисъл. Посочено е в същото решение, че принципът за реален дял е водещ в делбата и не може да бъде игнориран по съображение, че имотите са с различна стойност, защото чл. 69 ЗН изрично предвижда в този случай неравенството в дяловете да се изравни с пари. Прието е в определението по чл. 288 ГПК, че липсват изложени съображения относно невъзможността да се спази принципа за реален дял при данните по делото за броя на допуснатите до делба имоти и броя на съделителите. Като прецени данните по делото, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС, приема следното: За да извърши делбата на двата делбени имоти – апартамент в [населено място] и двуетажна жилищна сграда с търговски обекти в [населено място] чрез изнасянето им на публична продан, въззивният съд се е позовал на т. 5 б от ППВС № 7/73 г., приложима и при действащия ГПК, относно невъзможността да се тегли жребий в случаите, в които делбените имоти се различават съществено по площ, обем и стойност, а дяловете на съделителите в тях са неравни. Недопустимо е също да се извърши разпределение по реда на чл. 353 ГПК, тъй като е налице неудобство по смисъла на същите разяснения. Въз основа на събраните доказателства въззивният съд приел, че не е налице една от предпоставките за възлагане на имота по чл. 349, ал. 2 ГПК, по заявеното искане на Х. П., а именно – не е установил, че към момента на откриване на наследството същият е живял в имота, поради което и съдът приел, че единственият способ за извършване на делбата е изнасяне на публична продан на допуснатите до делба имоти. Съображения относно възлагателната претенция на съделителя Х. Д. не са изложени. Изводът на въззивния съд относно способа на извършване на делбата не противоречи на съдебната практика с оглед данните по делото за броя на допуснатите до делба два недвижими имота и броя на съделителите, които са повече от тях - трима. Незаявяване на претенция за възлагане от страна на съделителката Р. П. не изключва приложението на принципа за дял в натура на всеки един от съделителите. Принципът на равноправието всеки да получи своя дял в натура има предимство пред изключението, когато са налице предпоставки за възлагане на неделим имот поради претенцията на някой от съделителите. Когато е възможно на всеки от съделителите да се даде имот в натура, следва да се предпочете именно това разпределение пред възлагането. В случая обаче е установено, че има два делбени имота, всеки от тях е неделим с оглед приетото заключение на техническа експертиза и е невъзможно да се постави реален дял на всеки от тримата съделители. Данните по делото предпоставят произнасяне по претенциите за възлагане по чл. 349, ал. 2 ГПК, като произнасянето на въззивния съд по тази на касатора Х. П. за липса на предпоставките на закона е обосновано от събраните по делото доказателства – допуснатият до делба апартамент е неподеляемо жилище, останало в наследство на съделителите, но не е установено по делото, че при откриване на наследството П. е живял в него, както и че не притежава друго жилище. От данните по делото се установява, че същият има друго такова в [населено място], като доводите за наследствения му характер са неотносими, а и не се подкрепят от представени доказателства. Макар въззивният съд да не се е произнесъл по заявената в срок претенция на съделителя Х. Д. за възлагане по чл. 349, ал. 2 ГПК на делбения апартамент, липсата на жалба от негова страна, както и изразеното становище в настоящето производство за правилността на решението относно приложения способ на делбата, не дават основание този порок да обоснове отмяна на въззивното решение по подадената срещу него жалба от другата страна. Горният извод се обосновава с принципа на диспозитивното начало в процеса – чл. 6 ГПК, въз основа на който произнасянето е обусловено от заявената молба на страната за това, която определя и дължимата защита и съдействие. С оглед на горните съображения при липса на предпоставки за възлагане на делбения апартамент и с оглед спазване на общия принцип на равноправието в делбата всеки съделител да получи своя дял в натура единствено възможен способ да се извърши същата е този на публичната продан на двата делбени имоти. Невъзможността за теглене на жребий, както и разпределение на имотите е налице с оглед броя на допуснатите до делба имоти, от които не може да се обособи дял за всеки от съделителите, а така и от различията между тях, вкл. и от неравните дялове на съделителите в съсобствеността. В тази връзка позоваването на ППВС № 7/1973 г., т. 5 б е правилно и се споделя от настоящият състав. В заключение от изложените съображения, изводът във въззивното решение относно способа за извършване на делбата не противоречи на закона и на посочената съдебна практика, поради което и решението в тази му част следва да се остави в сила като правилно. По отношение жалбата срещу въззивното решение в частта му относно обезщетенията по чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 86 ЗЗД, настоящият състав намира следното: С определението по чл. 288 ГПК е допуснато касационното обжалване на същото основание – по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за доказателствената тежест при заявено желание на съсобственика да полза съсобствения имот. За да счете за неоснователни исковете на ищците за заплащане на обезщетения по чл. 31, ал. 2 ЗС в посочените периоди и лихва за забава въззивният съд приел, че не е налице втората предпоставка, обуславяща правото на обезщетение за ползване – препятстване на ползването от страна на ответника. Събраните свидетелски показания не са кредитирани от съда, а по другите представени доказателства не са изложени съображения. Произнасянето на въззивния съд противоречи на представената съдебна практика – решение по гр. д. № 133 от 18.02.2019 г. по гр. д. № 692/18 г. ІІ г. о., решение № 820 от 20.09.2011 г. по гр. д. № 1009/2009 г. І г. о., № 204/2005 г. на І г. о. на ВКС, която се споделя от настоящият състав. В нея е прието, че писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС е равнозначно на поканата по чл. 81, ал. 2 ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи заплащане на обезщетението, като в противоречие на горното въззивният съд приел, че не е доказано той да е препятствал ползването на имотите. Относно характера на вземането за заплащане на обезщетение за ползуване на съсобствена вещ като компенсация за ползата, от която е лишен, поради неправомерното изключително ползуване на вещта от страна само на единия съсобственик, съдебната практика е приела, че то не е задължение за плащане на наем, нито някакво друго периодично задължение за плащане. Налице е и задължителна съдебна практика относно погасяването му с общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД именно поради тази същност на вземането за обезщетение – Р № 516 от 11.01.2011 г. по гр. д. № 1385/2009 г. на ІІІ г. о., както и по въпроса за писменото искане за плащането му – веднъж отправено то се разпростира неограничено във времето докато съществува съсобствеността или се прекрати ползуването от съсобственика. – Р № 544 от 23.07.2020 г. по гр. д. № 736/2009 г. на ІV г. о. Като взе предвид тази задължителна съдебна практика, настоящият състав намира въззивното решение в тази му част за неправилно поради нарушение на материалния закон – установено е, че касаторите са изпратили писмено искане до другия съсобственик за заплащане на обезщетение за ползуването на делбените имоти и то е получено от него на 26.04.2010 г. Оттогава последният е изпаднал в забава и дължи обезщетение за ползуването на делбените имоти в обем извън притежаваните от него идеални части, в която насока са събрани гласни доказателства. Доказателства, че е предоставил ползуването на другите съсобственици и те са отказали, за да се освободи от това си задължение, ответникът по претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС не е представил, поради което и същият дължи исканото обезщетение за срока, непогасен с изтичането на петгодишния срок по чл. 110 ЗЗД. Неправилно въззивният съд е приел, че претенцията за обезщетение е неоснователна поради липса на доказателства за препятстване от страна на ответника на ползването при данните по делото за писмена покана и липса на доказателства ответникът да е предоставил ползването, във връзка и с разясненията в ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС. Установено е обратното – ответникът не се е отзовал на писмената покана, видно от представения констативен протокол на нотариуса от 27.04.2010 г., а както е прието в цитираната задължителна съдебна практика, веднъж отправена, поканата се разпростира неограничено във времето докато съществува съсобствеността или се прекрати ползуването от съсобственика, данни за което липсват по делото за исковия период. Исканията на касаторите са предявени на 7.03.2017 г. и са за обезщетения за период от 1.03.2012 г. до 1.03.2017 г., като размерите са установени от неоспореното в тази част заключение на техническата експертиза, съобразно което е допуснато съответно изменение в претенциите в съдебно заседание на 12.12.2017 г. по отношение ползването на апартамента. До тези претендирани от касаторите размери исковете им за обезщетение за лишаване от ползване на апартамента следва да се уважат след отмяна на въззивното решение в тази му част. По отношение на исковете за обезщетение вместо ползване на другия делбен имот в [населено място] първоинстанционното решение, с което същите са отхвърлени не е обжалвано от ищците, сега касатори, и е влязло в сила. С оглед изхода на настоящето производство – уважаване на касационната жалба в едната й част, а в другата - въззивното решение се оставя в сила, по направеното от касаторите искане за присъждане на разноски такива следва да им се присъдят в размер на половината от доказаните за направени такива в настоящето производство с оглед липсата на съответно разграничение в размерите им по исковете, а именно – сумата от 2 632. 71 лв. /половината от дължимите държавни такси и половината от заплатените адвокатски възнаграждения/. По тези съображения и на основание чл. 293, ал. 2, във вр. с ал. 1 ГПК настоящият състав на ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ІІ гражданско отделение