Решение № 2879 от 11.3.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4264/2023 г.

Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. Николова, гр. София, [улица], чрез нейния пълномощник срещу решение 1589/13.03.2023 г. по адм. дело 12350/2021 г. на Административен съд София-град. Жалбоподателя счита обжалваното решение за неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необосновано. Претендира от съда отмяната му и постановяване на ново решение, с което да се отмени оспореният административен акт или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. Прави искане за присъждане на разноски. Ответникът по касационната жалба главният архитект на Столична община, чрез процесуалния си представител намира касационната жалба за неоснователна и недоказана. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. За да се произнесе по съществото на касационната жалба, разгледана съгласно чл. 218, ал. 1 АПК с оглед наведените основания за отмяна, настоящата инстанция взе предвид: Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от касатора срещу заповед РА-30-844/28.10.2021 г. на главния архитект на Столична община, издадена на основание чл. 225а, ал. 1, във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, във връзка с чл. 223, ал. 1, т. 8 ЗУТ, с която е разпоредено премахването на незаконен строеж, представляващ "Масивен навес за дърва за огрев", изпълнен в ПИ с идентификатор 68134.1939.883 по КККР, УПИ II-413, кв. 16, м. в.з. [местност] , по плана на гр. София, район Витоша . С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат, решаващият съд е развил следните доводи: Заповедта е издадена от компетентен орган съгласно разпоредбата на чл. 225а, ал. 1 ЗУТ, в обема на делегираните му правомощия по ЗУТ със заповед СОА21-РД09-455/22.03.21 г. на кмета на Столична община, в предвидената от закона форма с всички реквизити по чл. 59, ал. 2 АПК и в съответствие с материалния закон. Производството по издаване на оспорената заповед е започнало с издаването на констативен акт 2020-27/02.10.2020 г., съставен по реда на чл. 225а, ал. 2 ЗУТ, от служители по чл. 223, ал. 2 ЗУТ към район Витоша" Столична община. Нареденото за премахване представлява строеж по смисъла § 5, т. 38 ДР ЗУТ, VI-та категория, съгласно чл. 137, ал. 1, т. 6 ЗУТ. Липсва издадено за него разрешение за строеж, поради което е налице приетата от административния орган хипотеза на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Строежът не е търпим в хипотезите на § 16, ал. 1-3 ПР ЗУТ и § 127 ПЗР ЗУТ предвид годината на изграждането му - 2016 г., поради което подлежи на премахване. Така постановеното решение е правилно. Съдът е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и съотносимост. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от събраните доказателствата. На първо място неоснователно е твърдението на касатора, че в нарушение на закона цялата доказателствена тежест е изместена върху него. Правилни са изводите на първоинстанционният съд, че между страните не се спори, че за изградения навес не е налице издадено разрешение за строеж. Спорно между страните е дали навесът е строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, както и годината на извършването му. Правилно съдът сочи, че съобразно правилата за разпределението на доказателствената тежест твърдението, че навесът не е строеж и че попада в хипотезата на чл. 151, т. 12 ЗУТ следва да бъдат доказано от жалбоподателя, в качеството му на страна, в чийто интерес е установяването на тези факти (аргумент от разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, във връзка с чл. 170 АПК). В тази връзка предвид разпоредбата на чл. 163, ал. 3 АПК, съдът многократно е указал на жалбоподателя за необходимостта от събиране на посоченото доказателство, нещо повече служебно е допуснал назначаването на съдебно-техническа експертиза, но поради процесуалното бездействие на жалбоподателя експертизата е заличена. По делото е безспорно установено, че в северната част на ПИ с идентификатор 68134.1939.883 по КККР на гр. София (стар УПИ II-413, кв. 16, м. в.з. [местност]), между жилищната сграда и оградата с УПИ IX-413, жалбоподателя е изградил навес за съхранение за дърва за огрев метална конструкция, захваната трайно за земната повърхност с бетонирани метални колони, долепен до подпорна бетонна стена с височина 1.20 м., с покрив едноскатен с метални покривни платна и без изградена водосточна система, с размери - приблизително ширина - 1.50 м, дължина - 3 м. и височина 2.50 -2.80 м. Обектът е ясно отразен в съставения констативен акт 2020-27/02.10.2020 г. по вид, параметри, местоположение и строителни материали, като в акта се съдържат снимков материал на навеса и схема на разположението му в имота. Неоснователно е основното възражение на касатора за определянето на навеса като преместваем обект, вместо като строеж. В случая подробно обсъденото от съда обстоятелство за невъзможност за преместване в пространството и използване на навеса по предназначение на друго място, предвид необходимостта същият да бъде демонтиран на части, като с преместването му би се нарушила субстанцията му на единен обект и неговата цялост, се явява само едно от кумулативно изискуемите предпоставки за определянето му като преместваем обект. Правилни и законосъобразни са изводите на съда, че за да се квалифицира като преместваем даден обект, той следва да отговоря едновременно както на изискванията, разписани в чл. 56, ал. 1 ЗУТ относно вид и предназначение, така също и на разпоредбата на § 5, т. 80 ДР ЗУТ относно конструктивните му особености и начин на изграждане. От събраните по делото доказателства е установено, че навесът се намира в частен имот и служи за складиране на дърва, което не се оспорва от касатора. Съгласно разпоредбата на чл. 56, ал. 1 ЗУТ, за да се квалифицира като преместваем даден обект, следва да е с предназначение за увеселителни, административни, търговски или други обслужващи дейности, както и за временно обитаване при бедствия, тоест да задоволява обществена нужда, а не частен интерес, както е в случая. Обстоятелството, че процесният обект не попада в приложното поле на чл. 56, ал. 1 ЗУТ е достатъчно за да опровергае извода за преместваемост на същия, като без значение е обстоятелството дали е трайно прикрепен към земята, след като не е с изискуемото по закон предназначение. Предвид изложеното, предметът на заповедта за премахване представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, а не преместваем обект. Съгласно разпоредбата на чл. 148 ЗУТ строежи могат да се извършват само след издаване на разрешение за строеж. За процесния строеж не са налице инвестиционни проекти или разрешение за строеж, което сочи, че същият е незаконен, тъй като не попада в изключенията на чл. 151 ЗУТ. Характеристиката му като незаконен е основание за административния орган да издаде заповед със съдържание като оспорената, годна да предизвика правната последица премахване. Тази последица може да бъде преодоляна само ако са налице предпоставките за търпимост на строежа. Правилни са изложените от съда правни изводи за неприложимост на хипотезите за търпимост по § 16, ал. 1 ал. 3 ПР ЗУТ или по § 127 ПЗР ЗУТ по отношение на наредения за премахване незаконен навес, предвид приетата в заповедта година на изграждане 2016 г. Съгласно събраните по делото доказателства, според нотариален акт за покупко-продажба 124, том I, рег. 3749, нот. дело 111/2004 г. от 07.07.2004 г., е установено, че жалбоподателят е закупил следния недвижим имот - празно дворно място, находящо се в гр. София, [улица], с площ от 944 кв. м., съставляващо по скица УПИ ІІ - 413 по плана на гр. София, местност [местност] . По делото е приета като доказателство декларация от П. Славков - собственик на съседния имот, с която на 18.05.2007 г. изразява съгласие по отношение на извършените промени от М. Милевска в качеството й на собственик на УПИ ІІ - 413, а именно: ограда и навес за съхранение на дърва. Правилен е изводът на съда, че дори и да се приеме, че навесът е изграден през 2007 г., каквото е твърдяно, изводът ще е същият, тъй като за да са приложими нормите на § 127 ПЗР ЗУТ и § 16, ал. 1-3 ПР ЗУТ е необходимо строежът да е извършен до 31.03.2001 г. При липса на представени от касаторите доказателства, опровергаващи направените от административния орган констатации, следва да се приеме, че незаконният строеж е изграден в разрез с действащите строителни правила и норми. Предвид изложеното в обжалваното решение не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и същото като правилно, законосъобразно и обосновано следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора, направеното до приключване на устните състезания в касационната инстанция искане и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на Столична община сумата от 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение в касационното производство. Воден от горното, Върховният административен съд, второ отделение,